Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Европа и ребусът на Изтока

31 коментара
Европа и ребусът на Изтока
По отношение на проблемите, които поражда, Европа е като многодетна майка и в момента отново е бременна.

Сама по себе си европейската интеграция е противоречив процес и колкото повече отива напред, толкова по-често ще трябва да се обръщаме назад – към поуките на историята и към същността на понятията. Сянката на французина Жан Моне изглежда е вградена трайно в европейската сграда, така че нашите лидери все още са изкушени да прибягват към политическата практика, при която ще правят следващата крачка в историята, докато в същото време се опитват да ни обяснят предишната. Времената обаче са други и ако скоро не бъде осигурен обществен консенсус, европейските институции ще спрат да работят.

Тук е мястото да се каже, че Жан Моне е наистина забележителна личност. Роден е през 1888 г. във френската област Коняк, но още на 16-годишна възраст попада най-напред в Лондон, по-късно – в САЩ. Оттам тръгва одисеята му по целия свят. Занимава се с международна търговия, с дипломатически мисии и с военни доставки и по този начин проумява, че кръвните връзки между икономиката и политиката пораждат както мир, така и война и че тези, които дрънкат оръжие, най-често стават негова жертва.

След Първата световна война заема поста заместник-главен секретар на новото Общество на народите, но бързо разбира, че от него не става нито послушен чиновник, нито политик, осъден да действа в светлината на прожекторите. Той предпочита да работи в сянка, осъществявайки контакти на високо ниво и употребявайки изключителните си способности и енергия както в проекти за стабилизиране на полската злота и на румънската лея, така и за модернизация на китайските железници и за създаване на нова, изцяло китайска банка. Оставайки верен на себе си, той се появява ту в канадските степи, ту край делтата на Нил, ту край стените на Москва и дори в Източна Азия (като съветник на генералисимус Чан Кай Шъ), но накрая винаги се завръща там, където е истинският му дом – опустошената от продължителни войни Европа.

И там, естествено, го очаква най-голямото предизвикателство в живота му, защото все някой трябва да вдъхне надежда на оцелелите и да им покаже път през приобщаването и съзиданието, а не през репарациите, отмъщението и отчаянието. Някой трябва да проумее, че малките държави не могат да предложат на народите си предимствата на модерността и че само големите пазари могат да се развиват устойчиво и без локални конфликти, хвърлящи искри към бурето с барут. Някой трябва да дръзне да произнесе почти немислимото в онези дни пожелание, когато оръдията току-що са замлъкнали – а именно, че вековните врагове Франция и Германия трябва най-сетне да се помирят и да заживеят заедно. И кой друг ще го направи, ако не нашият герой – и за тази мисия едва ли друг е по-подготвен!

Но тук трябва да се посочи още една особеност – мосю Моне е продукт на такъв тип политическа култура, която е благоразположена към авторитарно вземане на решения и към икономика на базата на правителствени декрети. Да не забравяме, че не само той, а още много негови съвременници са били разочаровани от практическата безполезност на Обществото на народите, където решенията са се вземали с консенсус и където ветото на която и да е от 58-те държави-членки блокирало всяка разумна инициатива. (Звучи познато, нали?)

Ето затова, когато на 4 декември 1945 год. Жан Моне представя на президента Шарл де Гол своя първи "План за модернизация”, почвата за неговото прокарване била повече от благоприятна. Още през януари 1947 г. (само след 13 месеца!) планът бил приет без обсъждане от френския кабинет, което при всички положения е доказателство за забележителната ефективност на президентската институция по онова време.

Вярата в икономическото планиране дава сили на г-н Моне да не се огъне пред трудностите и в следващите години той става вдъхновител на плана "Шуман” за европейско икономическо сътрудничество. И въобще се оказва, че по време на следвоенното възстановяване на страните извън съветската зона е имало много повече плановост, отколкото ние – бившите сателити на СССР – бихме могли да предположим.

Става обаче въпрос за плановост на стратегиите и политиките, а не за изкуствени петилетки, обезсмислени от пропаганда и количествени лозунги. Чрез плановете като ръководни документи западните правителства получавали реални лостове за постигане на икономически резултати и това правела работата им бърза и ефикасна. Въвеждането на подобни модели в края на 40-те години на миналия век било наистина оригинално решение и най-неоспоримата заслуга за това принадлежи именно на Жан Моне – един от първите модерно мислещи икономисти-визионери на ХХ век.

"Разказ с много фалстартове, принуди и фрустрация"

И понеже следвоенното възстановяване постепенно започнало да се случва, то заедно с него тръгнали и кълновете на съвременния еврооптимизъм. Едновременно с това интеграционните процеси поели в себе си страховете и надеждите на епохата и по този начин антагонизмите, които евроинтеграцията е осъдена да преживее, били винаги – и все още са – на дневен ред.

Куражът за единна Европа е оцелявал сред скръб, следвоенна разруха и недоимък ведно с желание за отмъщение и с нови страхове от надигаща се болшевизация на Изток. Така че може да се окаже, че интеграцията не е нищо друго, освен обективно пренаписване на историята. Именно затова – както сполучливо посочва Тони Джуд – разказът за отношенията на Франция с Германия и останалата част от Европа е "разказ с много фалстартове, принуди и фрустрация.”

От друга страна, пионерната френска модернизация, замислена от Моне, ставала безсмислена без свързването ѝ с пазарите и суровините на победена Германия. Поради същата икономическа логика подобни механизми на обвързаност и заинтересованост се задействали и между другите европейски държави. Европа лекувала най-тежките си рани, но паралелно с това била орисана да приеме желязната демаркация на Студената война и скоро територията ѝ била разделена на "Маршалова” (по името на американския План "Маршал") и на "Сталинова” Европа. В това деление нямало преструвки и условности, а безмилостна геополитическа хватка.

Годините обаче минавали, евроинтеграцията набирала скорост, но Европейският съюз и Европа и до ден днешен си остават различни неща. Изследванията на интеграционните процеси в нашия континент и до ден днешен не обръщат достатъчно внимание на факта, че в продължение на няколко десетилетия огромна многомилионна маса европейци – именно европейци! – са живели при съвършено различна политическа система.

Тяхното присъединяване към демократична Европа им се е присънвало или като вражеска пропаганда, или като приказен блян, постижим след около триста години. Но ето че почти изведнъж – още през 1990 г. – западните демокрации се оказаха пред невъзможността да дадат ясен отговор на въпроса дали са постъпвали далновидно спрямо политиката на Съветския блок и дали след демократичните промени са наясно какво ги очаква откъм Изток.

Евро-СОЦ-съюз?

Ето това според мен е големият въпрос за бъдещето на Европа – въпросът за Изтока. България и Румъния получиха историческия си шанс и на 1 януари 2007 г. някак си скокнаха вътре в Европа, така че бариерата "Изток” отиде още по̀ на изток.

Дотук добре, само че тяхното членство в "Клуба на 27-те” донесе повече въпроси, отколкото решения и по този начин проблемът за Изтока заблестя с нова острота. Засега фокусът е сякаш повече към Турция, но да не забравяме още Молдова, Беларус, Украйна, Грузия, Армения и – не на последно място – голямата руска мечка.

И ето тук е важно да се подчертае – "източното” предизвикателство пред ЕС не е само "турското” предизвикателство, въпреки че имат общи елементи и географската посока донякъде съвпада. Изтокът и Турция са две отделни теми – само че докато по отношение на Турция вече се чуват трезви оценки, то по отношение на Изтока и Русия се правят възможно най-странните и предпазливи изказвания. Тихата дипломация е голямо изкуство, но тя трябва да предполага стратегия, а не да прикрива липсата ѝ.

А старата госпожа Европа нито за миг не бива да забравя, че паралаксите от 1989 г. могат да се повторят – и то по-скоро, отколкото бюрократите очакват, защото историята обича да разтегля ластика на времето и на събитията както си иска. Никой не може да е сигурен откъде ще дойде голямото сътресение – от нова война, от кюрдско въстание, от руско-китайска конфронтация, от хуманитарна криза или от фалит на няколко национални икономики едновременно. Но тогава изведнъж ще бъдем поставени отново пред съдбовния исторически избор – а сега накъде? Назад – към хлабав съюз, основан на относително устойчиви икономически интереси? Или напред – към трудно-смилаемите компромиси на федерацията?

Защото колкото наивно е било усещането, че Европа свършва във Виена, толкова нелепо е сега да се мери с педи къде се намират Кавказ и Урал. Защото Европа не е география и в това се състои трудността на най-предизвикателния исторически проект за обединение. Но тъй като вече е ясно, че след "Европа на 15-те” кохезионната политика за стимулиране на изоставащите региони практически не работи, то диспропорцията между центровете и перифериите в немалко географски области ще се засилва. Съвсем скоро пустеещи села и крайградски гета ще станат символ на последното европейско разширение – и това важи с дамоклева сила най-вече за България.

Може би няма да е пресилено, ако кажем, че както проблемите на гръцката икономика, така и фиаското на българската интеграция към ЕС ще са повод Брюксел да проумее, че прехвалените анализатори на риска не са оправдали тлъстите си хонорари. Тук не става дума за това, че България ще изпадне от Съюза – напротив, ще ни привързват все по-здраво към него и това засега не е толкова зле. Проблемът е, че именно България е спрягана (доказано или не) за най-бедната, най-изоставащата, най-болната, най-корумпираната и най-непроизвеждащата страна от ЕС. Повече от три години след фанфарите по официалното ни приемане ние продължаваме да показваме отчайваща неприемственост в секторните политики и плачевна култура на политическия ни елит.

Остава да се надяваме само на едно – че критичният български терен ще послужи за добро – може пък точно ние да станем поводът да се изковат новите инструменти на интеграцията! Защото въпросът е не само как ще се разберат държавите от "центъра на гравитацията” – според израза на Йошка Фишер – и дали ще ни дадат светъл пример с европейска конституция, с европейско правителство или двукамерен парламент.

Въпросът е, че не можеш да оставиш страна като България да плаща по-голяма сума като годишна вноска за членство и в същото време да усвоява значително по-малки суми от еврофондовете – това просто ни превръща в трагични и нелепи донори на същия този ЕС.

Това е толкова късогледо, колкото пет поредни години да проспиваш подводните камъни в статистиките на гръцкия бюджет.

Европа е длъжна да разработи контролни механизми и икономически инструменти – нещо като плановете на Жан Моне – за да преодолее зараждащата се поредна вълна на стагнация. Защото проблемите не могат да се решават само със санкции и със заведени дела в Европейския съд за неизпълнени ангажименти от страните членки. Тези мерки скоро ще изчерпат дисциплиниращия си ефект и опасността от социална нестабилост ще ни свари отново неподготвени.

А освен всичко друго не бива да се забравя, че държавите от бившия вече съветски блок са ново качество в ЕС и поставят нови предизвикателства. Берлин не е София, Париж не е Букурещ и затова аршинът и подходът трябва да бъдат различни. Неприятно е, че нашата българска удивителна се клатушка в края на композицията, но няма какво да се прави. ЕС започна да поглъща бившия соцлагер в себе си и вече никога няма да бъде същият. А затова е нужна нова философия, нова призвана "душа” – по думите на Жак Делор – и ново виждане за бъдещето.

Защото може да се окаже, че интегрирането на цялата – или почти цялата – бивша социалистическа съветска система в лелеяните европейски граници е истинската предопределеност в съдбата на Стария континент. Така че освен решаването на вътрешните си противоречия, Европейският съюз рано или късно ще трябва да отговори и на този въпрос – каква част от социалистическото наследство е готов да приеме и въплъти в себе си? Ще се намерят ли в организма на евроинтеграцията достатъчно здрави зъби и стомах за жилавите останки от Източния блок?

Или може би Евросъюзът ще замръзне в ступор пред романтичните води на Босфора? Това обаче ми се струва далеч по-невероятно.

Но все пак най-важното е да не се повтори трагичният извод от новата европейска история – а именно, че интеграцията получава импулс и енергия след тежки изпитания и кризи. И дано не е прав Албер Камю, когато твърди, че "единственият начин да се обединят хората е да им се изпрати чумата.”

*Авторът е бивш ръководител на Оперативна програма "Околна среда"

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

31 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.



  1. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #32
  2. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #31
  3. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #30
  4. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #29
  5. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #28
  6. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #27
  7. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #26
  8. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #25
  9. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #24
  10. Коментарът е изтрит заради реклама или спам.
    #23

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.