Европа лекува стари вражди между България и Румъния

Повече от десетилетие след разпадането на Съветския блок в Източна Европа, България и Румъния останаха чужди една на друга. Обединени от географията, тези две съседни балкански страни бяха разединени от почти всичко останало.

До скоро наследството от икономически и екологични спорове, вътрешни проблеми и негативни представи една за друга им пречеха да си сътрудничат.

Но през последните две години нещата започват да се променят и изглежда, че продължилите с десетилетия конфликти и стереотипите, оформени поколения назад, започват да се разчупват.

Няколко важни съвместни проекта и нарастващо сътрудничество между обществени групи и бизнеси обръщат старите тенденции и започват да променят представите на двата народа един за друг.

Има да се извърви още дълъг път, защото милиони българи и румънци все още мислят един за друг с шаблоните на историческите предубеждения. Още повече, че и по-нови спорове, като например за замърсяването на околната среда и енергетиката, все още не са напълно разрешени.

Но влиянието на ЕС, както и политически и икономически интереси, сближават двата народа за първи път от столетие насам.

Мнимото братство от епохата на комунизма оставя нерешени спорове

От края на Втората световна война до 1989 г. България и Румъния са част от Съветския блок. Техните комунистически режими декларират желание за сътрудничество, но техните намерения са повърхностни - факт, който става ясен веднага след края на социализма, когато двете страни се оказват оплетени в спорове.

От 1965 до 1989 г. Румъния е управлявана от Николае Чаушеску, чийто режим е известен като централизирана диктатура с култ към личността и форма на непотизъм, която румънците наричат "социализъм в едно семейство".

Режимът на Тодор Живков в България е по подобен начин авторитарен. Като верен съюзник на Съветския съюз, България се старае да изпълни политиката на Москва за близки отношения в рамките на блока.

За да демонстрират солидарност, двамата диктатори разменят редовни визити, като Тодор Живков дори строи специално крило за семейството на Чаушеску в резиденцията си в Русе.

Същевременно двамата дипломатично премълчават разликата между режимите - Румъния е по-тоталитарна, а България е по-лоялен партньор във Варшавския пакт.

Въпреки хармонията на повърхността, оста Чаушеску-Живков се оказва непродуктивна и временна. Единственият голям съвместен проект е построяването в средата на 50-те на "Моста на дружбата" над Дунав, който свързва румънския град Гюргево с Русе в България.

Отношенията се обтягат през 1980 г., когато Румъния решава да води самостоятелна външна политика и обявява опозиция на "перестройката" на Михаил Горбачов. Тогава двете балкански страни започват да разменят обвинения за замърсяване на околната среда.

Влошаващите се лични отношения между Живков и Чаушеску допринасят за разпадането на приятелските връзки между двете страни. Но в името на солидарността във Варшавския пакт режимът на Живков заглушава критиките към съседната страна, особено по отношение на химическото замърсяване, изхвърляно от румънски заводи по Дунава.

След смяната на режима през 1989 г., тези противоречия излизат на повърхността и околната среда се превръща в сериозен проблем.

Обвиненията и от двете страни се изострят, и през 1991 г. се формират съвместни комисии, които се опитват да постигнат компромисно решение и да възстановят прагматични, относително приятелски отношения.

Тези усилия не се оказват особено продуктивни. Затрудненията от демократизацията и икономическите реформи поглъщат политическата енергия на двете страни.

Дори съвместната цел за присъединяване към ЕС не успява да ги сближи.

Решението на Брюксел да отдели България и Румъния от останалите източноевропейски кандидати и да ги приеме заедно три години по-късно, обрича София и Букурещ на нов вид партньорство.

Но години наред то прилича повече на съперничество и позитивни резултати от него започват да се забелязват едва напоследък.

Два съседни народа, които не се познават

В периода между 1998 и 2004 г. търговията между България и Румъния нараства седем пъти. Затова съвсем закономерно именно представители на бизнеса в двете страни се оказват първите, които започват да преодоляват взаимните предубеждения.

"Първата ми среща с румънските ми колеги беше изненада. Очаквах едва ли не да видя брадати мъже в палта от овчи кожи", казва Емил Вучев, мениджър в българския офис на компанията за информационни технологии S&T.

"В действителност срещнах усъвършенствани хора с отличен английски и изискани маниери. По-късно открих, че и те са имали за мен същите подозрения, каквито аз за тях", казва той.

Българският журналист Георги Календеров също е на мнение, че стената от взаимни подозрения, която дели България и Румъния, е последствие от всеобщото непознаване на културата и историята на другия народ.

"Ако двете нации се отнасят една към друга с известна надменност, то е защото не се познават", казва той и добавя, че повечето българи знаят повече за САЩ, отдалечени на хиляди километри, отколкото за страната, от която ги дели само Дунава.

И двата народа продължават да използват традиционните балкански стереотипи, които са подсилени в епохата на социализма, но често са с много по-стари корени.

Такива, например, са прякорите, които използват едни за други: румънците казват на българите "cu capul mare", което означава "твърдоглавци", докато българите наричат съседите си "мамалигари" заради традиционния румънски качамак (мамалига), нарочен за бедняшка храна.

"Мислим за румънците точно същите неща, които те мислят за нас", смята Георги Календеров. "Те разказват за нас същите вицове, които ние - за тях, само че там, където ние казваме "румънци", те слагат "българи".

Презрителните прякори отразяват различните истории на двата народа. Румънците силно държат на идентичността си на романи в морето от славяни. Българите от своя страна смятат румънците за крайно бедни селяни.

В историята двете страни са имали и сериозни териториални спорове, особено за южна Добруджа, която Румъния завзема от България през 1913 г. и е принудена да ѝ върне след Втората световна война.

Почти няма разлика между стереотипите от преди век и днешните", отбелязва Даниел Каин от Института по история "Николае Йорга" в Букурещ.

Следвал в България, той смята, че е поразително колко малко знаят двата народа един за друг, като се има предвид от колко столетия са съседи.

Неодобрението и предубежденията се разклащат през 1980-те, когато румънците, потърпевши от лишенията по време на режима на Чаушеску, започват да гледат с по-голяма симпатия към южните си съседи като по-либерални и по-развити.

Тъй като диктаторът решава да ликвидира външния дълг на страната, като ограничава яростно храната и потреблението на електроенергия, румънците в близост до границата започват да пресичат Дунава и пазаруват в Русе. Те започват да гледат и българска телевизия, за да избегнат румънската, облъчваща ги с още по-смазваща от българската комунистическа пропаганда.

Демокрацията само влошава нещата

Политическата свобода, която България и Румъния придобиват през 1989, парадоксално, спира затоплянето на отношенията. Трудните вътрешни реформи поглъщат цялата енергия на двете нации, като още повече ги раздалечават.

В опитите си да спечелят одобрението на ЕС и САЩ, двете страни започват да обръщат все по-малко внимание една на друга. Медиите от всяка страна на границата публикуват най-вече негативна информация за икономическите и политическите проблеми на съседите.

Румънската преса налага представата за България като за бедна страна, която е зависима от финансовата помощ от ЕС. Това създава усещане за превъзходство и надменност в Румъния.

Българските медии от своя страна също се съсредоточават върху неуспехите на съседите, като ги отразяват с подобен тон на превъзходство. Една от шаблонните представи, които налагат, е че Румъния оцелява само заради подкрепата на романските страни - Италия, Франция, Испания и Португалия.

Все по-голямото фокусиране на двете страни върху членството в ЕС също не успява да ги обедини. Вместо това пресата в двете страни подчертава основно съперничеството им в постигането на общата цел.

По време на преговорите с ЕС, например, българските медии протестират срещу решението страната им да бъде в една група с Румъния, като твърдят, че нейният по-бавен напредък може да забави присъединяването на България към Съюза. Те коментират, че България тегли Румъния към ЕС.

По-късно те интерпретират негативно и края на преговорите между Букурещ и Брюксел. Според отзивите им Румъния се е подписала под възможно най-тежките условия, само и само да приключи преговорите с ЕС навреме.

Но на фона на негативизма и съперничеството двете нации все пак се озовават във все по-засилващо се сътрудничество и в процес на разрушаване на неадекватните и стереотипни представи една за друга.

"По време на първото си пътуване до Румъния си играх на една игра: "Открий десетте разлики". И стигнах до извода, че такива няма, поне не драматични. България може да има по-добри пътища, но Румъния, например, е с по-добри болници", казва Емил Вучев.

Европа помага да се реши спора със замърсяването

Проект, който символизира сближаването между Румъния и България под влиянието на ЕС е т.нар. "евро-регион" между Гюргево и Русе.

Създаден през 2001, той предвижда пакет от съвместни мерки, който се състои главно от съвместни комисии по екологичните и здравните въпроси. Те се занимават с околната среда, здравеопазването и защитата на животните.

Комисиите се събират веднъж на три месеца и издават препоръки на местните власти как да се справят с различни проблеми. Една от инициативите е да се създаде общ градоустройствен план за Русе и Гюргево.

Това е очевидна промяна на отношенията между двата града, които през 1990-те са в мъртва схватка заради замърсяването на въздуха - спор, който по онова време изглежда, че никога няма да приключи.

Тогава Русе, Никопол и Свищов в България обвиняват Гюргево, Турну Магуреле и Зимничеа на отсрещния бряг на Дунава, че систематично тровят въздуха им. Както и обратното.

Румъния и България са разменили много обвинения за замърсяване, произтичащо от заводите, строени по Дунава. Историята на този конфликт започва от началото на бързата индустриализация на двете страни през епохата на социализма.

Години наред България и Румъния спорят заради румънския химически завод в Турну Магуреле. Българските медии и местните власти в Никопол настояват че нивото на амоний във въздуха е изхвърлено от румънската фабрика.

Румъния отхвърля оплакванията с обяснението, че българите преувеличават проблема. Тя отвръща на удара, като обявява, че над Зимничеа се носят токсични облаци от български предприятия.

През 2000 г. пък румънското министерство на околната среда се оплаква, че българска текстилна фабрика в Свищов е изхвърлила във въздуха големи количества хидроген сулфид, който е нанесъл поражения в Зимничеа.

Но след 15 години словесни престрелки заради замърсяването на въздуха и водата, сега Европа помага да се сложи край на този неконструктивен диспут. Изходът не е в това да се отсъди кой е прав, а в налагането на по-високи екологични стандарти в двете страни.

Под натиска на Брюксел както България, така и Румъния са задължени да осъвременят контрола върху замърсяването на околната среда. В резултат на това заводът в Турну е затворен в продължение на месеци, за да модернизира оборудването си, и е приватизиран. Новите му собственици ще са длъжни да се съобразяват с високите изисквания на ЕС за незамърсяване на околната среда.

Същите стандарти сега се прилагат към всички фабрики от двете страни на Дунава, които искат да продължат да работят и след присъединяването на страните към ЕС през 2007 г.

Край на изтощителните енергийни войни?

Енергетиката е друго традиционно поле за конфликти между двете страни. То все още е източник на противоречия. Но трансграничният диалог дава надежда за позитивно развитие и е пример за това, как двустранните отношения в крайна сметка печелят от реформите под влияние на ЕС.

Както и със замърсяването, напрежението около енергетиката нараства в началото на 1990-те. Повод за това става искането на ЕС България да закрие четири от шестте реактора на ядрената си централа в Козлодуй, посочено като условие за започване на преговорите.

ЕС заявява, че реакторите са стари и не могат да бъдат модернизирани на разумна цена. Но искането е удар за България, доколкото 40% от употребяваната от нея електроенергия се произвежда от централата, разположена на северната граница с Румъния, и електричеството ѝ е важно както за българските потребители, така и за Гърция, Турция, Албания и Македония.

Докато България разглежда предсрочното закриване на четирите реактора на Козлодуй като удар, Румъния се опитва да се възползва от ситуацията, за да превземе енергийния пазар.

Букурещ незабавно оповестява, че София в продължение на години е блокирала плановете му да изнася електричество за Балканите, като го е държала извън регионалния пазар, определяйки твърде високи такси за транзита на ток през своята територия.

В отговор България обвинява Румъния, че е подела недостойна кампания и обявява исканията за закриването на четирите реактора за западна конспирация.

Българският ежедневник "24 часа", например, казва през 1999 г., че френски и канадски фирми планират да инвестират в румънската ядрена централа в Черна вода, за да помогнат на Румъния да измести България като основен доставчик на енергия на Балканите. Много медии повтарят това твърдение през следващите години.

Български вестници пишат, че преди да взима отношение по вътрешните за България енергийни проблеми, Румъния трябва да се пребори с боксуващите си пазарни реформи и да подобри защитата на децата.

В края на краищата България приема да закрие четирите стари реактора на централата. Но решена да предотврати доминирането на Румъния на регионалния енергиен пазар, тя обявява планове да строи нова ядрена централа при Белене, на 13 километра от румънската граница.

Въпреки че повечето местни наблюдатели се съмняват в икономическата обосновка на начинанието, София избързва с изготвянето на оценка за въздействието върху околната среда.

Румъния отвръща с ярост. През септември 2004 г. румънски неправителствени организации демонстрират срещу плановете да се строи ядрена централа в Белене, като обявяват проекта за "Нов Чернобил".

Букурещ остава и до днес притеснен за въздействието върху околната среда на проекта и настоява, че той трябва да отговори на европейските стандарти. Но както и при спора със замърсяването, ключът изглежда е в хармонизирането на стандартите на двете страни с изискванията на ЕС.

С присъединяването си към Съюза през 2007 г., България няма да може да строи нова централа, освен ако тя не отговаря напълно на стандартите за безопасност. В същото време тя няма да е в състояние да блокира проникването на Румъния на балканския енергиен пазар.

Знак за положително развитие на спора е формирането на съвместна експертна група в края на миналата година, която да анализира проекта на България за построяване на ядрена централа.

Година по-рано, в края на 2003 г. двете страни се споразумяват да либерализират енергийните си пазари, като започнат от началото на 2004 г., и да дадат достъп на произвежданото от съседите електричество през своята инфраструктура. Те декларират намерението си цялата балканска мрежа от електропроводи да се свърже с тази на ЕС (с която Румъния вече е свързана).

Въпреки че привидно са към края на енергийния си диспут, според доклада на Европейската Комисия от октомври 2004 г. България и Румъния все още имат да решават трудни въпроси.

Но и двете страни правят усилия да модернизират ядрените си централи със значителната подкрепа на ЕС. През декември 2002 г. България извежда от експлоатация 1 и 2 блок на АЕЦ "Козлодуй" и ще направи същото с 3 и 4 блок през 2006 г. Междувременно тя модернизира двата по-нови реактора на централата с финансовата подкрепа на ЕС.

Единствената румънска АЕЦ в Черна вода на Дунава, която осигурява около 10% от електричеството на страната, също ще бъде завършена и усъвършенствана, като вторият ѝ реактор се очаква да заработи през 2007 г. През март 2004 г. ЕС одобри 223.5 милиона евро заем, за да подкрепи румънската АЕЦ.

Вторият мост над Дунав

Третото противоречие, което е на път да бъде решено под влиянието на комбинация от помощ, политически натиск и посредничество от страна на ЕС, е построяването на дългоочаквания втори мост над Дунав.

Парадоксално, двете страни са изградили само един мост през реката, която ги отделя в продължение на 500 километра, и той е единствената им сухопътна връзка.

Този самотен паметник на социалистическата българо-румънска дружба е вече на 50 години и е силно натоварен - двете му платна и железопътната му линия са напълно недостатъчни за нарасналия трафик.

На юг от Букурещ и цели 300 километра на изток от София, разположението му е крайно неудобно за българите, които искат да стигнат до Централна Европа.

В резултат повечето от тях, както и пътуващите от Мала Азия и Близкия Изток предпочитат да минават през Сърбия и Черна гора.

Двете страни решават да построят втори мост преди повече от десетилетие, но проектът е блокиран от тяхното несъгласие къде да го разположат и от недостига на средства.

Построяването е отложено с осем години, докато България и Румъния спорят къде да го издигнат. София настоява да е по-нагоре, а Букурещ - по-надолу по течението, като всяка от страните се надява с това да увеличи трафика през собствената си територия.

И отново, споразумението най-накрая е постигнато в резултат на натиск от страна на ЕС, съчетан с финансова помощ. Според него мостът ще е между Видин в България и Калафат в Румъния. Очаква се построяването му да струва 230 милиона евро и той трябва да бъде завършен през 2006 г.

През февруари миналата година ЕС обяви, че ще предостави на България 70 милиона евро за съоръжението в рамките на предприсъединителния фонд ИСПА, който подпомага инфраструктурни проекти в страните-кандидатки за членство.

Мостът Видин-Калафат ще има по две платна и железопътна линия във всяка от посоките и ще бъде част от големия транспортен коридор 4 на ЕС, свързващ Дрезден в Германия със Солун в Гърция и Истанбул в Турция.

Бизнесмени като Иван Жуветов, собственик на антикварен магазин във Видин от българската страна, очаква с нетърпение построяването на връзката. Той често пътува до Калафат, но в момента има избор само между малкия български ферибот, който се движи без всякакъв график, и старо румънско корабче. "Плаването на него е по-подходящо за любители на силни усещания или романтици, отколкото за бизнесмен", казва той.

Жителите на Видин очакват да извлекат сериозна полза от трафика и презграничните връзки, които ще се усилят с построяването на моста.

В Калафат, обаче, бедността на хората засенчва обществения ентусиазъм. "Добра новина, но за политиците, а не за мен", казва Габриела Мокану, домакиня.

Но ако много от местните жители се отнасят с безразличие, това не важи за бизнесмените. Новината за построяването на втория мост вече е повишила цените на недвижимата собственост от румънската страна. "Очакваме увеличен интерес от чуждестранни инвеститори към имоти и бизнес в района", казва Петре Калин, местен брокер.

"Надявам се, че присъединяването към ЕС ще възвърне благополучието, което Румъния имаше някога", казва Йон Попица, таксиметров шофьор в Калафат. "Надявам се скоро да пресичам по моста и да направя добри пари, превозвайки туристи и бизнесмени".

Двете страни се откриват една друга в Европа

Замърсяването, енергетиката и моста над Дунав са само някои от областите, където съвместно участие в европейския проект помага на двете съседни страни, дълго разделяни от подозрения, предразсъдъци и стена от невежество, да преодолеят противоречията и да заработят заедно.

Проучванията на общественото мнение сочат, че двата народа са единни в желанието си за бъдеще в ЕС. Повече от две трети от румънците и българите подкрепят членството най-вече защото виждат в него гаранция за бъдеща сигурност и икономически растеж след 40 години комунизъм, който ги остави далече назад от Западна Европа.

Но докато двете страни откриват (или по-скоро преоткриват) връзките си с Европа, те също преоткриват една друга - може би за пръв път в историята. Тази позитивна промяна е последствие от комбинацията между политически натиск от страна на ЕС, общи цели и общ график на реформите.

Засега сближаването е водено предимно от политически и икономически интереси, но и любопитството на двата народа един към друг изглежда нараства.

"Икономическите отношения между България и Румъния трябва да се съживят", казва Даниел Каин. - "Инфраструктура и инвестиции са това, от което регионът се нуждае повече от всичко и ЕС трябва да играе ключова роля в този процес. Добрите години тепърва предстоят".

*Албена Шкодрова и Мариан Шириак са програмни директори на IWPR за София и Букурещ. www.iwpr.net

Балканските кризисни репортажи са подкрепяни от Департамента за международно развитие, Европейската комисия, Шведската агенция за международно развитие и сътрудничество, Холандското министерство на външните работи и други. IWPR получава и общата подкрепа на фондация Ford.