Европа на скорост

Европа на скорост

Бялата книга за бъдещето на Европа, която комисията на Юнкер публикува, не е заговор срещу България. Тя предвижда пет възможни варианта, един от които е т.нар. „Европа на различни скорости”. Всъщност в текста той е наречен по друг, далеч по-точен начин: тези, които искат, правят повече.

Тоест идеята не е да бъде „пратена” България и Източна Европа като цяло в някаква глуха линия. (Освен ако тези държави не го искат много.) Веднага обаче у нас наскачаха поборници срещу „многото скорости” и се забърка обичайната хранителна каша от 50% неразбиране и 50% нежелание за разбиране. С тази фуражна сметка традиционно се угояват политическият опортюнизъм и патриотарството, но в този случай на същата ясла ще се наредят май и по-елитни породи.  

България трябва да е против изолацията ѝ от бъдещи интеграционни процеси в ЕС – по това спор няма. Но за да се избегне подобно развитие, далеч не е нужно да се блокира всеки възможен опит за предвижване на интеграцията напред. А това, което изглежда възможно към момента, е единствено опция 3 от бялата книга: тези, които искат, правят повече. 

В капана на невъзможната промяна 

Големият проблем на ЕС е, че сега той не може да отговори с позитивна промяна на натрупаното недоволство спрямо него. Всяка по-значима реформа би изисквала предоговаряне на основополагащи споразумения от всички 28 държави (27 след напускането на Обединеното кралство). При тази консенсусна процедура се случва следното:

първо се водят тежки преговори, при които се работи на принципа на най-малкото общо кратно. В резултат се договарят минимални и често недостатъчни реформи;

те се подписват, но при ратификацията – било то в парламент или особено на референдум – някоя от държавите (а в някои особени случаи и провинции като Валония), провалят цялото начинание като гласуват против.

Така пропадна конституционният договор, подписан триумфално в Рим през 2004 г. Така първоначално пропадна и наследникът му – Лисабонският договор – който „мина” едва на втори референдум в Ирландия. В настоящата ситуация е ясно, че ако се търсят консенсусни реформи за всички 27 държави, все ще се намери поне една да сложи крак на общото начинание.

Фриц Шарпф е нарекъл вземането на решения от много субекти с консенсус „капан” (joint-decision trap), който винаги работи в полза на статуквото – просто нищо не се променя. Резултатът е стагнация.

Краят на популистката игра 

Този капан е токсичен за ЕС по следната причина. Националпопулистите прокарват тезата, че ситуацията е нетърпима, а те са единствените, които предлагат нещо различно – екзит. Те структурират избора на хората по следния начин: или статуквото (проевропейските партии) или екзит (популистите, скептиците). Така целият „протестен вот” отива за тях, както стана на Брекзит референдума: те обраха гласовете на всички, които искат някаква промяна. В резултат всички граждани получиха най-крайното решение, за което далеч не бяха мечтали единодушно.

Популистката игра е проста като гореспоменатата фуражна смеска. Хвърляте бомбата, че ако не се „направи нещо”, еврозоната ще се разпадне, защото Италия имала 170% от БВП дълг. Не пречи, че това не е вярно (дългът е 132,7% и се обслужва). Ако допускането е, че нищо значимо не може да бъде направено така или иначе „аргументът” вече е спечелил: създаден е страх и чувство на безпомощност на ЕС. Или пък настоявате при всеки терористичен акт да се „направи нещо”. Колкото повече терористични актове, толкова по-добре за популистите. Ако няма такива, се търсят бежански семейства или католически свещеници, за да се изгонят. А посланието пак е, че ЕС е безпомощен и единственото смислено действие е неговото разграждане, ренационализирането на политиките. „Смисълът” на всичко това е в наддаването на националпатриотично живо тегло.   

Ако “тези, които искат, правят повече”, на тази популистка игра ще се сложи край. Искате повече сигурност. Добре, тогава нека тези, които наистина искат това, да отидат напред в общото пазене на границите и създаването на обща армия. Да кажем Унгария и Полша не искали (макар че Орбан е за обща отбрана). Добре, няма проблем. От 27 държави преговори ще започнат между 25. От тях крайния вариант може да подпишат 24, а да го ратифицирт 22. От отпадането на държави провал няма да има обаче: ако те размислят, ще се включат на по-късен етап.[i]

Ако това се случи, популистите с тяхната опция „екзит” ще си останат там, където им е мястото: маргинални. Истинският дебат ще е каква Европа искаме и колко бързо бихме могли да я постигнем. А това е много по-смислено от популисткия въпрос: дали Европа ще оцелее?

Каква да е позицията на България 

България не трябва да блокира възможната промяна, защото бъдещето на ЕС зависи от способността му да излезе от стагнацията. На нас ни трябва динамичен, силен съюз и сега е моментът да допринесем за него. Особено когато българското председателство се задава и ще имаме възможност да влияем по-сериозно на дневния ред.

Разбира се, ако „тези, които желаят, правят повече”, за нас също би имало рискове:

-          Риск да се окажем на страната на нежелаещите по вътрешно-политически причини. Националпопулизмът се угои значително у нас и вече не може да бъде подценяван;

-          Риск да се превърне еврозоната в ексклузивен клуб, достъпът до който е перманентно заворен. Това е всъщност сценарият, който не бива да позволяваме. Още от сега трябва да направим стъпки за влизане в еврозоната и да „изтъргуваме” подкрепата си за Европа на много скорости срещу ясна пътна карта за приемане на еврото. По този въпрос има национален консенсус. Като цяло, общият принцип трябва да бъде, че всички държави, стига да пожелаят, могат да се присъединят към новите общи политики в сравнително кратки срокове и при ясни и възможни за изпълнение условия;

-          Риск интеграцията между желаещите да е за сметка на разграждане на някои от досегашните общи политики. Вариант 3 на бялата книга категорично отхвърля тази опция и настоява, че за всички 27 постигнатото досега ще се запази. Ние трябва да превърнем този принцип в абсолютен приоритет, отстъпление от който е недопустимо;

-          Риск да се самоизолираме и да сме пасивни по отношение опитите за интеграция в ключови области, където можем да сме сред „ядрото” от държави. Енергиен съюз, банков съюз, европейска прокуратура и обща отбрана са от жизнено значение за нас. Ако обединим военните си бюджети с останалите 27, например, със същите пари бихме могли да си позволим повече и по-качествено оборудване. Същото важи и за цената на енергийните източници. Това са области, в които ние активно трябва да търсим общи решения; 

Възможен ли е провал?

Да, Европа на много скорости може да се провали по един единствен начин: Франция, Германия или Италия да отпаднат от ключови политики. Ако една от тях излезе от еврозоната например, можем да говорим за тежък провал. Същото би се отнасяло и за повечето от останалите политики.

Европа на много скорости има нужда от лидерство – тя няма как да функционира, ако немско-френският двигател на интеграцията спре да работи. Затова изборите тази година изглеждат решаващи. Ако те преминат според очакваното към момента, ще можем да кажем, че „тези, които искат, правят повече”, е вече стартирала опция. Събирането във Версай на четирите големи държави в този смисъл беше символично: то показва, че в една бъдеща Европа идеите ще се стартират от група инициатори. Малките държави, ако имат добри идеи, могат да се окажат в изключително силна позиция при създаването на „коалиции на желаещите”. Техният глас, макар и не със сила на вето, често ще се оказва с огромна тежест. И като цяло, няма как решения да се вземат срещу интересите на малките държави – те ще запазят досегашните си права на вето в съществуващите общи политики. 

Най-важното е, че в един съюз, където желаещите правят повече, европейската политика ще се отърси от експертно-бюрократичния си облик и ще се превърне в реален сблъсък на идеи за бъдещето на обществата. Нещо повече, тя може да се окаже централната форма на политика на континента, малко по малко изместваща от първото място националната. А това е била мечтата на всички „федералисти”, за каквито в момента са се обявили повечето от българските политици. В духа на Моне и Шуман „Европа на много скорости” може да се окаже един по-пряк, нео-функционалистки път към федерализиране и по-дълбока интеграция. По-пряк в сравнение с опитите за моментално създаване на федерална държава, които така или иначе изглеждат обречени. 

Затова по-добрата метафора е „Европа на скорост”. В момента имаме една паркирана на луксозен паркинг Европа, представляваща возило от най-висок клас. Може би не е толкова лоша идея то да се покара. А пък ако някой иска каручка – проблем с недостиг на фуража, както стана ясно, няма.

-----------------------

[i] Лисабонският договор съдържа възможност за засилено сътрудничество, така че Европа на много скорости не изисква предоговаряне на основните договори. В областта на външната политика и сигурността, решението за започване на такова сътрудничество се взема с единодушие в Съвета, което дава възможност на страните да защитят своите интереси.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари