Европейската доктрина на Буш

По време на първата визита на Джордж Буш в Европа няколко европейски дипломата отбелязаха в частни разговори колко се различава той от Тони Блеър. Британският министър-председател се държи изключително уверено на публични места, но е по-колеблив в частния си живот. Противоположно на него американският президент понякога прави грешки на публични места, но в личния си живот има много ясно очертан път за това къде иска да стигне.

Той също е много по-добре информиран, отколкото се опитаха да внушат голяма част снобски коментари. Рязък е контрастът обаче между Буш и неговият предшественик Бил Клинтън. Отделните моменти на напрежение през втория президентски мандат на Клинтън не изплуваха на повърхността отчасти защото той не проявяваше особен интерес към различните аспекти на външната политика и отчасти защото той бе дал ново определение на американските интереси по един минималистичен начин.

Приоритетите на Клинтън бяха други и той не желаеше да има твърде много неприятности. В този смисъл Бил Клинтън имаше реални цели, които бяха повече процедурни отколкото по същество. Той отдаваше голямо значение на постигането на консенсус между много страни по редица въпроси, често наистина на много висока цена.

Буш пристъпи към задачата да коригира тази липса на баланс, но тази обиколка в Европа бе лесната част. Той се възползва от ниските очаквания спрямо личността му и хиперболизирането на опозицията. Той допълнително лиши от много от доводите им европейските противници на неговата програма за противоракетен щит, като сложи началото на добри отношения с руския президент Путин. Ако между тези двама ръководители има някаква степен на разбирателство, то за Франция и Германия ще бъде по-трудно да твърдят, че светът може да е на ръба на втора Студена война.

Но в политически и дипломатически аспект тези успехи бяха циклични, а не структурни. Основният проблем в трансатлантическите отношения продължава да бъде усъвершенстването на Европейския съюз. Европейският политически и официален елит е ангажиран с изграждането на Съюза. При осъществяването на тази дейност елитът на ЕС е обединен предимно от негодуванието си от силата на САЩ.

Рано или късно действията на тези европейски изолационисти ще дадат мощен тласък на американските изолационисти . Тяхното поведение ще превърне в самоцел намерението да бъде намалено влиянието на Съединените щати на континента. Това е причината, поради която на Буш ще му се наложи да мисли радикално - толкова радикално колкото при преминаването отвъд доктрините на Студената война, според които сигурното взаимно унищожаване и договорът за противоракетна отбрана от 1972 г. бяха крайъгълните камъни на международната стабилност.

През по-голямата част от периода на Студената война тези, които определяха политиката на САЩ, бяха на мнение, че европейското единство е положително явление. Единството бе необходимо като средство за защита срещу експанзията на Съветския съюз. В същото време в административно отношение е по-леко да си имаш работа със събеседник, който не говори с различни гласове. Тези рационални моменти вече не са валидни. Наистина какво ще стане, ако Евросъюзът, такъв какъвто е и какъвто е възприеман от неговия елит, попречи на съкровената мечта на президента - изграждането на "цяла и единна Европа"?

Две от основните теми на елита на ЕС са, че процесът на интеграция е (a) неизбежен и (б) "няма избор". Ето защо отчаяно има нужда от "Доктрина Буш" - да се предложат трансатлантически алтернативи на сегашните модели за интеграция на ЕС. Те трябва да включват членството в Северноамериканския договор за свободна търговия /Нафта/. Много милиони европейци се дразнят от търговските и финансови ограничения, наложени от Брюксел.

Те копнеят за много по-свободни връзки помежду си. Други отхвърлят последиците от новата европейска политическа "цивилизация": например, мнозинството британци не споделят мнението на Евросъюза за лошите страни на смъртното наказание. Буш, който е далеч по-малко внушителна фигура от баща си, има нужда през главите на европейските ръководители да достигне до обикновените граждани на континента по начин, по който никой друг президент освен Удроу Уилсън не го е правил.

Вместо да се сблъска с монолитна опозиция, подобна стъпка в действителност ще помогне да се разпадне официалният европейски консенсус. Това е рисковано, но да се носиш по течението на статуквото в ЕС ще бъде най-опасното нещо за възможностите, които има американската страна.