Еврорисковете пред развитието на България

Нова и слаборазработвана тема са рисковете, произтичащи от нарастващата интеграционна зависимост от ЕС, особено в  контекста на кризата в еврозоната. България разчиташе и продължава да разчита, че Европейският съюз ще даде външен - и което е по-важно – вътрешен- репер на икономическо и социално развитие. Вариантът ЕС да генерира трусове и системни кризи изобщо не беше разглеждан. Тази сляпа монозависимост доведе до пренебрегване на защитни механизми срещу преливащи кризи на равнище ЕС. В съчетание с унаследения изчаквателен или подражателски рефлекс на политическата класа, предопредели липсата на обществена потребност от глобален или европейски тип лидери и политици у нас.

Типичен пример за риск, индуциран от несъвършенствата в евроинтеграционните механизми, са структурните и функционални дисбаланси, които се пораждат от налаганата от ЕС и ЕК матрица върху бюджетния процес и икономическото развитие. Това, което се приема като среднопретеглени критерии и баланси в европейските бюджетни програми, не е задължително да представлява оптимален вариант на национално специфична политика.

Вследствие на изискванията за съфинансиране на проекти от еврофондовете, в републиканските и местни бюджети, както и налаганите ограничения на държавна помощ, на форсираната либерализация на вътрешните пазари, допълнителни “европейски” разходи по противодейстие на глобалното затопляне и други т.н. евробюджетни рамки се променя съществено националната политическа матрица. С времето различните форми на евро-български субсидии и помощи могат сериозно да отслабят дългосрочната корпоративна и личностна конкурентноспособност, като породят устойчиви отклонения в управленски нагласи и ценностна база.

Заедно с увеличаването на размера на усвояваните средства от еврофондовете се увеличава и размерът на бюджетното съфинансиране, което ограничава размера на оставащите за национално специфична политика средства в националния и местните бюджети, в това число ресурси за реагиране при извънредни ситуации в Европейския съюз. Поражда се нов тип външна институционална зависимост, която на пръв поглед има редица силно положителни черти, но съвсем не е безрискова.

Илюзията, че Брюксел не може да греши

или ще греши по-малко от националните правителства, че европейските бюджетни рамки са оптимални за националното развитие, по определение е устойчива.

Тук има най-малкото две равнища на анализ на рисковете, свързани с европейските бюджети – първото, е че дори когато структурните политики и директивите на ЕС са глобално конкурентни, то те невинаги имат балансира оценка за въздействия върху националните икономики, нерядко са ресурсно и управленски необезпечени и генерират различни от очакваните резултати. Второто е, че уравновесеният интерес на ниво ЕС и ЕК не може априори да се дефинира като оптимален за всяка отделна страна или регион, поради което не само има преходни периоди, но има и възможност за фина настройка, дори дерогация.  

На всичко отгоре, балансирането на интереси в рамките на ЕС не върви по линия на най-рационален и глобално конкурентен вариант, а най-често е предмет на предварителни договорки между водещите държави в ЕС, нерядко водени от собствени национални интереси, а не от дългосрочния и балансиран интерес на Европейския съюз. В този смисъл, за голямо съжаление, ключови европейски лидери все още мислят за да задоволят избирателите си у дома, а на по-заден план мислят и действат като европейци.

Усвояването на средствата по европейските проекти доминира обществения дебат на централно и местно равнище, често измествайки нуждата от дълбоки структурни реформи и реакцията на глобалните предизвикателства.

Ориентацията върху изкуствени стимули и субсидии извън пазарните

е в състояние да измести традиционните добродетели – упорит труд, висока производителност и иновативност, които остават водещи при дългосрочната конкурентноспособност на гражданите и компаниите.

Продължителното непазарно стимулиране на гранд-проекти с възобновяемите енергийни източници, както и редица целенасочени, но нефокусирани политики в сферата на климатичните промени, изостриха обществената чувствителност в редица страни на ЕС. Когато делът на стимулите и субсидиите надвишава 35% от крайната цена на стоките и услуги, то без съмнение еврофондовете и оперативните програми се превръщат в самостоятелен рисков фактор на развитието. Особено силно тяхното деструктивно влияние ще се усети при обратния преход без стимули и субсидии. Неслучайно в последно време се говори за нуждата от пазарно уравновесена политика в сферата на екологията и климатичните промени.

В коктейла от глобални и евро-рискове водещо място заемат финансовите рискове, свързани с волатилността и непредсказуемостта на глобалните капиталови, финансови и енергийно-суровинни пазари. Тук запасът от стабилност в българската банкова, финансова и енергийна система не е голям, предимно поради растящия недостиг на дългосрочен финансов ресурс, недостатъчната вътрешна база на спестявания и липса на алтернативни източници за финансиране на инвестиции, потребление и растеж. Изходът от дълговата криза в последна сметка зависи от способността да се изолират на ранен етап “проблемните” зони и генерира достатъчен растеж за да се обслужват новите дългове. И тук "светят" с особена светлина рисковете свързани с обезценката на стопанските активи, в това число и обезпеченията по кредити, пораждащо мащабно засмукване на дългосрочен финансов ресурс в черната дупка на дълговата криза от периферните икономики в еврозоната.

Значителна част от акумулираните дългове в еврозоната, освен по линия на държавни ценни книжа на проблемните страни, са и резултат на държавно гарантирано експортно финансиране и търговски кредити за обслужване на изходящите инвестиции и износ от водещите икономики като Франция, Германия и т.н. В този смисъл, натрупани дългове не са само функция на лошо публично или спекулативно корпоративно управление в страните длъжници, но и на активна държавна политика насърчаваща износа и инвестициите, в страните кредиторки. Няма логика държавната помощ да бъде забранена в икономиката, а разрешена при стимулирането на износа.

И днес при бягството на инвеститорите от суверенни книжа на "проблемните държави“ към германските бундове, отново печели германската икономика – потребителите и индустрията, доколкото допълнително се намаляват лихвените равнища по които страната и германските фирми заемат средства на капиталовите пазари. Валутата е единна, лихвените равнища и последствията не са. В този смисъл всяка европейска политика, която не адресира в интегрирано цялостно решение управлението на бюджетните дефицити, на еднакво третиране на държавната намеса, която може да влияе върху платежните и търговски дефици, върху пазарни дисбаланси и равнищата на публичния и частен дълг, няма шанс на успех. Затова при неясни тенденции на развитие на институционалната и регулаторна база в ЕС е вероятно по-логично да се поддържа здравословна дистанция както спрямо решения и действия с къс хоризонт, така и особено при такива, които могат да имат дългосрочни последици.

Ние много лесно бихме могли да си представим в какво положение биха били сегашните ни бюджети и дълг, ако бяхме реализирали някои от "стратегическите“ сделки с нова военна бойна техника – корветите, бойните и транспортни самолети, ако бяхме скочили "на сляпо“ в десетмилиардната авантюра с нова ядрена мощност, или в някое от силно промотираните от ЕК форсирани програми за борба срещу климатичните промени в техния първоначален вид, ако бяхме задължнели по линия на сделките за внос на технологии, стоки или услуги, финансирани или гарантирани от съответните правителства в ЕС. Всяко правителство трябва да умее да казва "не“ дори на своите най-близки партньори, защото не е решение от една страна да се предлагат държавни гаранции за кредити за изходящ износ, а от друга - помощ за управление на дълга чрез МВФ или новите структури на ЕС.

Фискалната централизация на ЕС допълнително ще затрудни по-слабите икономики

като им отнеме стратегическо пространство за институционално и индивидуално маневриране, особено в контекста на догонващите политики.

Ако се реализира идеята за единен финансов център на ЕС и еврозоната – европейско министерство на финансите – неминуемо, ако не днес, то в перспектива, то ще се превърне в самостоятелен политически център, който е вероятно ще намери своето институционално призвание в "хармонизацията“ на данъчното облагане в рамките на ЕС интерпретирано като задълбочаване на интеграционния процес или поредна неотложна спасителна акция.

От тук има само една крачка до извземането на функции по контрола и надзора, в това число при емисии на евродълг, който се отчита пред Европейския парламент. Твърде тънка е разделителната линия между надзорни и контролни функции, които насърчават "отличниците“, от една страна, и прекия контрол върху дейността на дефолтирали правителство, от друга. Но това е едната, вероятно по-малката беда.

По-голямата беда е, че периферията на ЕС може да изгуби значителна част от своята самостоятелност и равнопоставеност, като се превърне в хинтерланд на икономическото развитие на по-развитите икономики в еврозоната, като се свие възможността за диверсификация на пазари и компенсаторни връзки извън европейската парадигма.  

А това не е перспекивата, която накара България и много други страни да станат членове на този съюз. След хиляда години ние отново сме в един общ европейски дом. И тъй като разделянето не е опция, сме длъжни сами да определяме и следваме собствената си визия за Европа.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари