Еврото и МВФ

Някои компромиси приличат на поражения. Такова е споразумението, постигнато в четвъртък 25 март от шестнадесетте страни членки на еврозоната за кризата в една от тях - Гърция. За общата еврпейска валута това споразумение е всичко друго, само не и славно.

От техническа гледна точка шестнадесетте създадоха механизъм за оказване на финансова помощ, до който Атина ще може да прибягва при нужда. За да финансира масивния си публичен дълг, Гърция сега трябва да взима пари на заем от международните финансови пазари при лихва, двойно по-висока от европейския стандарт. Самите гръцки държавници казват, че това не може да продължава вечно и че искат да могат да вземат кредити при по-ниска лихва.

Споразумението от Брюксел има за цел да успокои пазарите и да ги убеди, че няма риск да се купуват гръцки съкровищни облигации. Логиката на операцията е да се постигне намаление на лихвените проценти, с които Гърция финансира дълга си, без да се задвижва самият механизъм, поставен на разположение на Атина: две трети от него са двустранни заеми от страните членки на еврозоната, останалата една трета са заеми от Международния валутен фонд (МВФ).

Тази възможност за намеса на МВФ нанася удар върху надеждността на еврото на символно равнище. Общността, която твърди, че е най-голямата търговска сила в света , не е достатъчно солидарна, единна и хармонична, за да избегне нещо, предназначено обикновено за много слаби страни! Валутата, която претендира да стане в бъдеще голямо резервно световно платежно средство, същата онази валута, която един ден би могла да конкурира долара, може да последва съдбата на някоя второкласна национална валута. Колкото и да не фетишизираме еврото, колкото и да не забравяме, че Европа е въпрос на компромис, колкото и да уважаваме Доминик Строс-Кан, изпълнителния директор на Фонда, самото споменаване на МВФ е признание за слабост, което вреди на еврото. Валутите действат благодарение на това какъв символ представляват.

Кой е виновен? Най-напред и преди всичко самата Гърция, страната "Енрон" на еврозоната. После Германия. Защото МВФ се споменава по причини, произтичащи от германската вътрешна политика: канцлерката може да се върна в Берлин и да каже, че не само германците ще плащат, а и цялата международна общност чрез МВФ. Франция направи каквото можа. Никола Саркози води храбра битка за едно чисто европейско решение на проблема. И беше хиляди пъти прав. Германия обаче не искаше. Каквито и да са мотивите на Берлин - и някои от тях са разбираеми - Ангела Меркел сгреши, като наложи МВФ. Европа можеше повече.

Още от Европа