Фалшификатите в София: какво (не) научихме

Галерия "Структура" в София стана обект на най-големия артскандал в България за последните години. Той бе предизвикан от изложбата "Модернизъм и авангард. Българската перспектива" със 100 произведения от колекцията на Николай Неделчев. Изложбата, придружена от респектиращ каталог, сама по себе си беше сензационна, защото показваше невиждани образци. Някои - на известни художници от периода, други - на малко познати и почти непознати автори.

Още заглавието заявяваше претенция за откритие. И то не на отделна творба или автор, а на цял художествен пласт в българското изобразително изкуство. А именно: модернизмът в България между двете световни войни - доста встрани от наложената представа за него и в много по-активен диалог със западноевропейските тенденции. Изложбата трябваше да отговори и на устойчивата културна интуиция, че българският модернизъм трудно стига до българската публика. Защото при появата си той е в противоречие с очакванията ѝ. След Девети септември - защото е подложен на идеологическа цензура, а след Десети ноември - защото вече няма памет за него, пък и не е попътен на пазарния интерес на колекционерите.

Кои са добрите и кои са лошите?

И ето сега модернизмът най-после ни се явява такъв, какъвто близо век е съществувал извън нашия поглед. Чувството трябваше да бъде на радостно учудване и щеше да бъде такова, ако не бе помрачено от сянката на фалшификацията. Събитията се развиха бързо и в градация като във филм, посветен на катастрофа. Най-напред се чуха подозрения, че някои от работите не са автентични. После рисунка с подписа на Сирак Скитник и наименование "Сън" се оказа корица на "Кама сутра", издание на "Pengiun" от 2012 година. А рисунката на Мирчо Качулев "Любов" се оказа, че обезпокоително много прилича на портрет на Глен Клоуз, направен от популярния френски художник Киб. После в социалните мрежи, не без злорадо удоволствие, се надпреварваха кой ще намери и други изображения, реплики на които присъстват в изложбата със статут на оригинали. Накрая галеристката Мария Василева и тримата изкуствоведи, работили с нея, се принудиха да се извинят на публиката, че са допуснали фалшификати. Те свалиха разпознатите като такива (общо 14) и сезираха прокуратурата за измама. В крайна сметка изложбата беше закрита.

Получи се същинско изкуствоведско криминале, което според изискванията на масовите жанрове предполага най-напред да разпознаем "добрите" и "лошите" в него. Това не изглежда трудно - лоши са колекционерът, галеристката и нейните изкуствоведи, а добри са онези, които ги разобличават. Бързо набра подкрепа хипотезата, че лошите участват в "гигантска манипулация" с намерение да вдигнат многократно цената на колекцията на Неделчев преди той да я продаде. И това, ако не бяха добрите, щеше да стане с показването ѝ в най-модната за момента софийска галерия и с обрастването ѝ с изкуствоведчески текстове, които ѝ приписват свръхстойност. Така работите в нея от маргинални, според канона на историята на българското изобразително изкуството, трябваше да сменят перспективата на самата история.

Слаба точка в тази хипотеза е, че, ако лошите са знаели за фалшификатите и са мислили да се възползват от тях, не биха заложили на изображения с широк достъп в интернет. Което налага да се замислим и върху обратната хипотеза - тайният замисъл да не е в създаването на изложбата, а в разгарянето на скандала. Въобще, заслужава си да изчислим кой печели и кой губи от него, какви са преките му поражения и дългосрочните му ефекти върху българската артсцена.

Донякъде поне оневиняващо за лошите е, че идентифицираните фалшификати не са живопис, а рисунки, чиято цена (3 500 лв.) едва ли би оправдала усилията за фалшифицирането им (дори само състаряването на хартията). Освен това те едва ли биха вървели на международния пазар. Всички са от "една папка" на един антиквар, към когото колекционерът Неделчев, известен вече с интереса си към модернизма, е бил специално насочен. Това навежда на мисълта, че са изфабрикувани за него. И то така, че ако "захапе въдицата", интернет търсачките веднага да го уличат.

Разбира се, печална немарливост е фалшификатите да не бъдат разпознати преди да получат публичност. И то не толкова от страна на колекционера, който разбира главно от реклама и пиар, колкото от страна на изкуствоведите в галерията. Слаба утеха е, че ментетата са били сертифицирани (кой и защо има такова право е отделна тема) и че някои от тях са носили майсторски наподобени печати на издателствата "Везни" и "Хемус" (което вече е и документна измама).

Какво да очакваме?

Ето ги и дългосрочните ефекти на скандала. Колекционерът Неделчев отпада от играта. Той не принадлежи на здраво оплетената мрежа на местни колекционери, която генерира мощ по различни линии - на бившата ДС, на настоящите едри капитали, на връзки с иманярите. А и освен това си позволява да разширява пазара на изкуството в посока, където да е пръв.

Скандалът е удар и срещу кръга от артисти и изкуствоведи около Института за съвременно изкуство, защото към него принадлежи и Мария Василева. Те, след като бяха международно разпознати, се опитаха да придобият институционална власт и в страната, което предизвика съпротива в част от гилдията, политически подкрепена от бившия министър на културата. На принципа "Къде го чукаш, къде се пука" фалшификатите в "Структура" трябва да бламират кандидатурата за директор на Националната галерия на Яра Бубнова. Тя е лице на кръга и отдавна се търсят начини да бъде отстранена.

И накрая от всичко това трябва да излезе, че комунистическият режим въобще не е имал проблем с модернизма. Ако нещо е било обект на цензура, то е фалшификат.