Феноменът Гоце

Феноменът Гоце

Как ще коментирате факта, че 18 години след падането на Стената, България е единствената страна, чийто президент е бил служител на репресивната машина на бившата тоталитарна власт - комунистическата Държавна сигурност?

Безспорен и многозначителен факт, коментирането на който ме изпълва със съжаление и неудобство. Държавният глава на всички българи се оказва конюнктурна личност, без моралната сила на истински национален лидер, тясно скроен апаратчик, човек с двойна биография и двоен морал. Злепоставящо, особено пред чужденци... Това чувствам и непрекъснато го преживявам. Повече обаче ме притеснява липсата на адекватна обществена реакция и чувствителност към факта, че държавният глава е работил за тайните служби на комунистическия режим и че излъга публично за това.

Кои обстоятелства налагат импийчмънт на президента Георги Първанов, за който настоява Гражданска инициатива “Справедливост”?

През месец юли Комисията по досиетата оповести списък на лица, бивши и настоящи членове на Народното събрание, които са сътрудничили на ДС на комунистическия режим. В този списък беше и името на настоящия президент, оповестени бяха и документи, въз основа на които комисията се е произнесла. В основата на искането на съмишлениците от Гражданска инициатива “Справедливост” до Народното събрание за повдигане на обвинение срещу Първанов е разбирането ни, че с публичната лъжа за своето агентурно минало и с положителното си отношение към Държавна сигурност президентът наруши конституцията на България.

Това е така, защото по конституция президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Което означава, че той не може да извършва действия, злепоставящи страната и представляващи заплаха за нейната национална сигурност. Лъжата на президента безспорно е действие, което злепоставя страната. Както и всяко друго неморално действие, извършено от държавния глава. Така, както неотдавна се получи при отстраняването от поста на израелския президент заради сексуални посегателства върху негови подчинени служителки. Или както беше при неуспелия импийчмънт на бившия американски президент Клинтън – също за лъжа и то доста по-лична и несвързана пряко с управлението на страната.

На второ място, работата на Първанов за ДС означава негова зависимост от нелегитимни и тайни центрове на реална власт, различни от конституционно регламентираните институции, в това число - зависимост и от производните на КГБ структури – настоящите руски служби. Всичко това създава реална заплаха за националната сигурност, което също е нарушение на конституцията от президент с такива личностни и професионални характеристики. И на последно място – с категоричната си реабилитация на ДС и положителното си отношение към нея президентът наруши и действащ закон – Законът за обявяването на комунистическия режим в България за престъпен.

Този закон обявява за престъпни освен БКП, също и всички други организации, които са се ползвали от нейната идеология и дейността им е била насочена срещу човешките права и основните демократични принципи, т.е. – и ДС. Като действа и говори в нарушение на този закон, Първанов наруши действащ закон и по този начин – и своята конституционна клетва и самата конституция. Всяко едно от посочените три основания е достатъчно за повдигане на обвинение срещу държавния глава и неговото отстраняване от поста президент. 

Различни неправителствени организации се опитаха да мобилизират гражданска енергия за протест - за съжаление без особен успех. За какво говори гражданската пасивност при един толкова сериозен проблем като потъпкването на българската конституция от сегашния президент? 

Веднага след внасянето и на нашето искане до Народното събрание съвместно с Асоциацията за свободно слово “Анна Политковская” организирахме мълчалив граждански протест пред президентството. Този протест се провеждаше всеки понеделник от 17.00 ч. в продължение на 15 седмици. Присъстваха средно около 60-80 души, понякога и повече. В медиите имаше почти пълно мълчание по тази проява.

Огромната част от гражданите дори не разбраха, че такова нещо се е случило. Почти не се разбра и това, че до момента близо петдесет народни представители са се подписали под искането за повдигане на обвинение срещу президента за нарушаване на конституцията (за повдигане на обвинението са необходими шестдесет). Всичко това повдига тревожни въпроси не само за гражданската взискателност и активност, но и за реалните властови механизми, които управляват държавата, институциите, медиите, и съществуват паралелно с официалните и предвидени в конституцията държавни органи.

На протестите не участваха политически представители на опозиционните партии. Има ли реална опозиция в България, след като тя мълчи по този важен въпрос - злоупотребата с президентската институция? Не съучаства ли опозицията чрез пасивността си в легитимиране на конституционните злоупотреби на президента?

Неколкократно сме изразявали нашето становище, че единствено адекватната реакция на опозиционните парламентарно представени политически партии  след официализирането на работата на президента за ДС  (споменатото решение на Комисията по досиетата от юли т. г.) е да напуснат Народното събрание. По този начин опозиционните партии можеха да изразят категоричното си неприемане на факта, че сътрудник на комунистическата Държавна сигурност е държавен глава осемнадесет години след 10 ноември 1989 г. Така щеше да се създаде траен символ за неприемането на този срамен факт и постоянен повод за напомнянето му, от една страна, и можеше да се получи морален импулс, който е особено необходим за възраждането или изграждането на силна и ефикасна десница в България.

Работи ли ефективно Комисията по досиетата до момента?

С оглед на условията, при които беше поставена от правителството в началото на своята дейност – мисля, че да.

Над 400 кандидати на местните избори бяха изобличени като сътрудници на ДС, повече от половината влизат активно в местната власт. Този факт нямаше резонанс в обществото. Бетонира ли се статуквото на обществен нихилизъм чрез инсценираното предизборно “тематизиране” на проблема с ДС във властта? Компрометира ли се дебатът за ДС – няма никакви последици за “изобличените”, българинът е уморен от прехода и фиктивната политическа представителност?

След “преглъщането” от обществото на факта, че самият президент е бил сътрудник на Държавна сигурност, разбира се, че безразборното говорене по темата за досиетата единствено дезориентира още повече обикновения гражданин. И има за цел окончателното дискредитиране и изхабяване на темата като цяло. Съдейки по резултатите, мисля, че тази стратегия работи успешно.

Няколкостотин хиляди са били сътрудниците на ДС -това е информацията, която от години обикаля като публична тайна. Малко са онези, които са се извинили и разграничили от миналото си и в новите условия компенсират тази срамна страница от живота си с обществения си ангажимент. Оттук ли произлиза трудността - поради толкова много съучастници да не се говори по темата или в най-добрия случай тя да се омаловажава?

Неочаквано големият брой на сътрудници на службите очевидно е част от проблема. Основното, според мен, обаче, както вече споменах, е фактическото управление на страната от нелегитимни и дори тайни центрове на реална власт. Те са свързани с тайните служби, като използват официалните институции за параван на своята противоконституционна и противообществена дейност. Примерът с президента Георги Първанов най-добре илюстрира как работи този механизъм.

Много повече са обслужвалите и обслужваните от системата и репресивните ѝ структури, без да е било необходимо да са пряко свързани с тях. Такива се оказаха дисиденти и интелектуалци, публични борци за демокрация. Не е ли цинично, че докато бившите средностатистически номенклатури от тези среди оцеляваха  при всички обстоятелства през социализма, играеха си на дисидентство през Перестройката и консумират днес западните икономически стандарти, преходът довърши трагичния живот на репресираните, на оцелелите от терора и лагерите на комунизма със социална мизерия и трагична, самотна смърт?

Това е едно безспорно несправедливо развитие на нещата и е част от същинския проблем – липса на реално скъсване със същината на комунизма като манталитет и нравственост, от една страна, а от друга – очевидното дирижиране на прехода от службите на комунистическия режим, което не позволи да се състои радикална промяна и истинско осъждане на комунизма и неговите метастази.

Вацлав Хавел беше казал за този особен тип хора, виреещи преди и след 1989 г. в Източния блок: "те са винаги оцеляващите - в това се състои тяхното щастие и нашето нещастие - като резистентни глисти винаги намират топлото отходно място, в което да се приютят и оцелeят". Груб тон, който не е присъщ на бащата на нежната чешка революция, безспорно, но може ли да се каже, че е прав и че основният проблем на съвременното посткомунистическо общество в България представлява именно статуквото на циничността, наложена в прехода?

Мисля, че основните проблеми днес наистина се измерват в морални категории. Средата, която прави възможни коментираните от нас особености на българския преход, се характеризира с липса на ценностен фундамент, с липса на общо базово разбиране на добро и зло, т.е. кое е приемливо и недопустимо, кое е морално и безнравствено. В една такава среда не за пръв път в България се стига до ситуацията, че “свестните у нас считат за луди”, а “героите на нашето време” са всеядните конформисти, които винаги оцеляват. Цинично, но безнадеждно логично при коментираните особености на обществената среда.

Кое е по-страшно - имитацията на граждански ангажимент или отсъствието му?

Не правя разлика между двете. Имитацията е възможна там, където няма автентична гражданска активност, а липсата на такава неизбежно предполага появата на имитатори.

Къде виждате потенциал и ресурси на гражданското общество у нас?

В отговорното и честно говорене и действие на всеки, който чувства граждански дълг да го прави, без да държи сметка за вероятната предопределеност на неуспеха и неудобствата, които такова поведение създава. Това вече би било сериозен успех и начало на дългоочаквания морален импулс, без който истинската промяна в България е невъзможна.

*Иван Груйкин е завършил юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и религиозните права и свободи. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Учредител и председател на нестопанската организация “Българско правно дружество”.

Още от

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?