Филм за лагерите в България бе излъчен по немска телевизия

Филм за лагерите в България бе излъчен по немска телевизия

Има една характерна черта на мнозина преуспели в чужбина наши сънародници, спечелили си име в световната наука, в изкуството или бизнеса. Превръщането им в граждани на света обикновено върви ръка за ръка с дистанциране от проблемите и вълненията на татковината. Ангажирането с нейните каузи, заемането на активна позиция по български теми в новата среда на обитание са сякаш рисков фактор, сантиментална отживелица, която пречи на самореализацията.

Къде-къде по-престижно е да подлагаш на постструктуралистки анализ феномените на западния свят отколкото да се поровиш в авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност. Или да опаковаш парижки мостове и американски паркове, вместо да отделиш сили за разопаковане на стегнатата в десетилетни лъжливи митове култура в старата родина.

През последните години едно име стремително къса с тази традиция. Илия Троянов, роденият в София писател, от 12-годишна възраст живеещ на три континента, заемащ всеобщо призната позиция в първата десятка на съвременните немски литератори, все по-често и по-красноречиво поставя България в центъра на своите публични изяви в Германия.
Отличеният с реномирани призове автор посвещава статии в авторитетни немски медии на най-новата българска история. Той включва България в темата на свои високотиражни книги и изнася лекции пред реномирани аудитории за неотдавнашното минало на родината си, което премълчавано и манипулирано, спъва до днес пътя ѝ към съвременността.

Току що по съвместния ТВ-канал за Германия, Австрия и Швейцария 3sat Илия Троянов представи на немскоезичната публика 45-минутен документален авторски филм под заглавие “Балада за български герои”. Става дума за уникален, заснет това лято в България съвместен проект с националния канал ZDF, който също ще покаже филма в неделя. Рядко германският зрител е бил разтърсван така немилостиво от сблъсъка с чудовищната комунистическа действителност в една страна на Източна Европа. Също така рядко от екрана са се чували толкова директни и неподправени описания на абсурдната днешна действителност в страна, от неотдавна членка на Европейския съюз.

Изграден върху пестелив, но много наситен авторски коментар зад кадър, филмът дава основно думата на героите от миналото, на политическите затворници, лежали десетилетия в комунистическите лагери и затвори като асеновградския горянин Стефан Вълков, носителя на три смъртни присъди Георги Саръиванов, взривилия паметника на Сталин Георги Константинов, един от последните политически затворници на комунизма Янко Янков…

В самото начало Илия Троянов представя на любознателния немски зрител България: “Това е страна, която тоталитарната комунистическа партия бе превърнала в един общ голям затвор. В него съществуваха множество по-малки затвори и лагери, предназначени за хилядите противници на режима, за тяхното изолиране, изтезаване и унищожаване. Филмът отдава почит на тези герои”.

Едно след друго от черния екран изплуват в едър план измъчените, набраздени, сразени от десетилетните мъки лица на антикомунистическите борци. Под тях се изписват годините, прекарани в тъмница – 1948 – 1963 и отново 1977 - 1980, 1952 – 1963, 1983 – 1989… Не дават мира очите им, които гледат непреклонно, упорито, но някак благо и мъдро, очите на хора, видели онова, което според Варлам Шаламов никое човешко същество не бива да вижда. Заедно с тях, с главните герои, камерата посещава кръговете на българския ад – Пазарджишкия затвор, Белене, поклонението на остров Персин, каменната кариера край Ловеч…

Оцелелите разказват нечувани никога в Германия, трудно въобразими по своята жестокост и дяволска изобретателност подробности – заливането на килиите с вода при отворени прозорци през зимата за да спят затворниците на заледения бетонен под, изкормените от надзирателите и лагерните цигани трупове, хвърлени за назидание пред караулното, прасетата поглъщащи за минута хвърления от лодката труп, така че от него не остават дори и кости.

Под звуците на кръшна чалга се пренасяме във втората част на филма – в “България днес”. Софийските улици са място за парад на луксозни лимузини и джипове, по тях кръстосват мутри, с мъка си пробиват път просещи старци. Методи Андреев, председател на разпуснатата комисия за архивите на ДС въвежда в обстановката на новата, предполагаемо демократична и европейска България: “Какво е днешна България? В България нещата се контролират от политици и бизнесмени, свързани с бившите служби. Огромната част на финансовия елит са хора, произхождащи от тайните служби или имащи връзки с тях. Ето защо в днешна България няма истински капитализъм в положителния смисъл на тази дума.”

След него се зарежда динамично стакато от изказвания на Стефан Вълков (“Властващите днес са синове и внуци на бившите властници…”), на Георги Константинов (“Днешните служби без изключение се ръководят от офицери на ДС. Друга част на старата ДС бе насочена към бизнеса и политиката, трета част основа т.н. силови групировки…”) и пак на Методи Андреев (“В България бяха откраднати милиарди долари – от български държавни фирми…”). Георги Константинов обобщава: “В България се създаде мафия, която разполага с несравнимо повече средства от мафията на Запад. У нас действат в най-тясна връзка политическата власт, престъпният и финансовият свят.”

Впечатляващо овладян, професорът-юрист, правозащитник от 80-те години и дългогодишен политически затворник Янко Янков безпощадно обяснява защо в днешна България просто не съществува това, което в Европа се нарича “правова държава”: В тукашната правна система, казва той, никога не се е развила законност. На фона на нелепи съветски паметници с щръкнали шмайзери Янко Янков продължава: “От влизането на Съветската армия до днес тук не е имало право и справедливост. Всъщност тя никога не е отстъпила от България. Тази армия междувременно се е трансформирала в червена мафия.”

От 1989 г. проф. Янко Янков е внесъл най-малко 100 искания за разследвания в прокуратурата по извършени конкретни престъпления, над 90 % от тях са престъпления от особена важност за законността, извършени с изключителна бруталност. Резултатът е нулев, казва проф. Янков, защото според него “в прокуратурата и съдилищата просто не съществуват служители, които да не са свързани или да не са зависими от старите мрежи на ДС или от днешните им трансформирани мафиотски организации.”

Законът за реабилитация и компенсация на репресираните не се изпълнява. Грохнали и едва пъплещи из бюрократичните коридори старци чакат от две години да им бъде изчислена и изплатена минимална компенсация за времето, прекарано в затворите на социалистическа България. Мнозина от тях си отиват от този свят без да дочакат жеста на признание. Унизително разтакавани от служба в служба, те за пореден път усещат, че се подиграват с тяхната мъка.

В третата част на филма основна тема са недостъпните за гражданите архиви на ДС. Илия Троянов разказва, как в България реалната история на последните десетилетия продължава да се държи под ключ. Властта в страната контролира спомена за миналото. Промяната от 1989 г. е била само една симулация. Докато архивите не влязат в употреба като източници на историческо познание, а не като политическо оръжие, е немислимо да се извърши критичен анализ, да се стигне до пречистване, до наказание и прошка.

Думата взема Серафим Стойков, бивш шеф на архива на ДС. Той обяснява, защо неговите бивши партийни другари, комунистите се боят от масовото четене на архивите. Защото, казва Стойков, те съдържат много зло, в тези документи има много, много мърсотия извършена срещу собствения народ, много мъка и много кръв. Това е казано от човек, познаващ предмета, за който говори.

Общо е възмущението и неразбирането на събеседниците на киноекипа за отношението на ЕС към тази, неминуемо позната в Брюксел, българска действителност. Методи Андреев: “ЕС игнорира, затваря си очите пред тези скандални развития.”

Публицистът Тошо Пейков се обръща настоятелно към зрителите и обвинява елита на ЕС, че си сътрудничи отлично с комунистическата номенклатура: “В ЕС не се разбира скритата заплаха от това, че така се защитават интересите на Москва в ущърб на всички граждани на Евросъюза.” Янко Янков финализира този раздел с на пръв поглед парадоксалното заявление, че не може да се каже, че в държавата има мафия. Ако беше така, продължава той, щеше да има някакъв шанс – можеше да се прогони мафията и държавата пак да си остане чиста. Проблемът обаче е там, казва професорът, че у нас самата държава е част от мафията.

Пред паметните плочи край мемориала на жертвите на комунизма в София Георги Константинов разказва, че в обществото не се дава думата на хората, които смятат, че отварянето на архивите е от решаващо значение за настоящето. Вместо това дебатът е в ръцете на онези, които разчитат на забравата и на потулването на миналото. Камерата се плъзга по зловещите озъбени монументални фигури пред партийната централа на Позитано, докато Тошо Пейков говори: "Срам, срам за тази партия, която контролира архивите. Срам за това, че до днес няма никой осъден за престъпленията в Белене и Ловеч. Жертвите не са забравени, за тях просто няма кой да се сети, защото медиите се контролират от политическите и криминални мрежи и в тях се внушава на обществото, че агентите и разузнавачите са добрите, че те са защитавали интересите на България. Истината е, че те са служили на диктатурата…"

И тук настъпва според мен ключовият момент във филма. Склонен пред плочите с имената на загиналите от комунистическия терор, Илия Троянов припомня, че анонимните и незнайни жертви са много повече от тези, вписани в мрамора и споделя: "Когато в едно общество имената на престъпниците са пò на почит от имената на жертвите, в такова общество има нещо много гнило…"

Тези жертви, хората, на които е посветен новият филм на германската телевизия, са за Илия Троянов истинската алтернатива на десетилетното сбъркано българско лутане из безпътицата на лъжата и на спотаените истини за миналото. Апологетичната версия на социалистическата история, която е внушавана на обществото води до масов консенсус, че тоталитарното минало не било чак пък толкоз лошо.

Непреклонността на репресираните разбива подобни заблуди и изобличава лицемерието заложено в тях. Тези възрастни, останали верни на принципите си хора биха могли да са пример за подражание – в едно друго, по-добро от днешното време.

*Други статии на Милен Радев може да намерите на блога му www.de-zorata.de

Още по темата
Още от

Какво се крие зад истерията с "отнемането и продаването на деца"?