Франция изпада в анахроничен изолационизъм

Онзи ден френските избиратели се произнесоха по един най-груб начин против договора за Европейската конституция. Днес Жак Ширак избира ново правителство. И гласувалите НЕ ликуват.

Но какво стана с Европа? Защо от няколко седмици насам никой не говори за нея тук, във Франция? Нима великата френска държава, отворена към света и основоположник на Европейската конструкция, днес се затваря в един анахроничен изолационизъм?

Всички данни сочат точно това. Французите, стари демократи, се разминаха с целта си. Или поне се объркаха. Не гласуваха “за” или “против” Европа, ами “за” или “против” определени вътрешнофренски проблеми. Които нямат нищо общо с европейската конституция. И които не интересуват Европа.  Възможно ли е да гласуваш с НЕ на въпроса „Одобрявате ли проектозакона, който позволява ратифицирането на Договора, основополагащ конституцията за Европа”[1], забравяйки Европа? Френската нация ни го показа: ДА, възможно е. В резултат на един силен интелектуален напън тя си преведе въпроса по следния начин: „Намерете си причина да сте “за” или “против” нещо и просто гласувайте за него”.

Френското НЕ вероятно ще убие още несъществуващия проект за конституция. Ако другите страни като Холандия, например, последват френския пример,  ясно е, че конституцията няма да я бъде. Но и дори Франция да остане изолирана в желанието си да се противопоставя на Европа, то сценарият няма да е по-малко трагичен. Защото трудно бихме могли да си представим Европа да не се съобрази с избора на Франция. И едва ли останалите европейци биха се съгласили да подложат конституцията на преразглеждане, само и само за да се задоволят френските избиратели.

Но може би още по-страшно е, че дори текстът да се подложи на преразглеждане, това едва ли би задоволило французите – не за друго, а защото те не гласуваха за конституцията.

А сега какво – Доминик дьо Вилпен е новият премиер. Е, добре, народът успя да свали едно правителство, но струваше ли си това отрицателния вот срещу Европа?

Франция като че ли се самозабрави. Или по-скоро забрави не само своята собствена позиция, ами и световната политическа и финансова конюнктура. От около пет години парижката борса вече не е финансовият център, който беше. Все по-малко и по-малко финансови операции се извършват във Франция. Глобализацията по дефиниция е погълнала и Франция. От 1985-а насам френските фирми търсят все по-нови начини на финансиране и ги намират на борсата. Което означава, че истинските, чисто френски фирми вече не съществуват.

Но това французите не пожелаха да го разберат. Все още вкопчени във великия френски модел – този от 1789 година, – който за голяма част от тях не е нищо повече от един криворазбран мит, те като че ли отказват да се впишат в света. А това е просто абсурдно.

Френското НЕ е трагедия. Въпреки огромното участие на изборите френската демокрацията като идея  сякаш пострада от този референдум. Добре обучени и разноцветни оратори успяха да мобилизират примитивните страхове на народа, за да излязат на преден план преди следващите избори.

Преди само година германският философ Хабермас писа: „Взаимното недоверие между нации и държави членки [на ЕС] като че ли сигнализира, че европейските граждани нямат чуство за политическа взаимна принадлежност и че държавите членки са по-отдалечени от когато и да било от това да преследват общ проект”[2].

От цялата работа като че ли пострада най-много така желаната европейска самоличност. И все пак хроничната опозиция на един народ, който работи все по-малко и мрънка все повече и повече, наистина не може да бъде част от Европа. Затова може би е по-добре, че стана точно така. Дано поне от този отрицателен резултат се роди един общоевропейски дебат за това, което всъщност е Европа. И каква искаме да бъде тя. Защото поне засега – за добро или за лошо – като че ли още не сме готови за политически съюз.

[email protected]

[1] "Approuvez vous le projet de loi permettant la ratification du Traité instaurant une Constitution pour l'Europe"

[2] Юрген Хабермас, „Необходимо ли е създаването на европийска идентичност”, in : Факел, 1/2005, (София)