Френският урок

През 212 година император Каракала дарява гражданство на всички свободни хора в Римската империя. Окуражен от този прецедент, мой приятел, преди високопоставено френско официално лице, беше помолил президента на САЩ да третира европейците като сънародници. Беше прилична фантазия, търсеха се само васалите.

За да се отслаби сегашната транс-атлантическа криза, Белият дом би сторил добре, ако следваше пътя между тези крайности и се отнасяше към европейските си съюзници към такива, каквито са - граждани на независими държави, всяка със своя специфична история и география. Този подход би ни спестил много излишни пристъпи на истерия, особено през идущата седмица, когато предстои Съветът за сигурност да се занимава с Ирак. Всекиму - според неговата собствена геополитика.

Осем от всеки 10 европейци са съгласни с френско-немската позиция и правителствата на Великобритания, Испания, Италия, и пр., са се откъснали от общественото мнение. За да се противопоставят на неловката ситуация, Съединените щати избраха Франция за изкупителна жертва. Без да има тренинг като сателит, за разлика от държавите от източна Европа, Франция прие правото да отсъжда от собствената си гледна точка (независимо от броя на елитните си представители в американския лагер).

Съединените щати, разбира се, са свободни да решат, че вече смъртнобледния сатрап, държан под строго наблюдение, засяга техните национални (и фамилни) интереси. Ако американската администрация има намерение да подхрани войната (най-съкровеното желание на Осама Бин Ладен), ако иска да даде на фундаментализма, понастоящем губещ сили, втори шанс, бихме казали само: толкова по лошо за вас, защото да се разкайваш заради най-постоянния закон от историята - този за превратния ефект, е твърде добре познато на Пентагона. Да провокираш хаос в името на реда, както и засегнатост вместо благодарност е нещо привично за всички империи. И така инерцията ги спуска, от военна победа след военна победа, към техния окончателен залез.

"Стара Европа", Европа на кръстоносци и експедиционни корпуси, дълго търсещи как да покорят Йерусалим, Алжир, Тимбукту и Пекин, се е научила да прави разграничение между политика и религия. През 1965, един от нейните стари любимци, Де Гол, лоялно предупреди своите американски приятели, че техните Б-52 няма да са способни да сторят нещо срещу виетнамския национализъм - и че да опустошиш една страна не е същото както да печелиш сърца и умове. Европа повече не приема своята цивилизация като Цивилизацията, без съмнение, защото е по-добре запозната с чуждите култури, особено с исляма. А предградията при нас, в крайна сметка, се молят на Аллах.

Европа се научи на скромност. Цивилизация, която приема себе си за способна да се оправи без други цивилизации, клони към своята обреченост. Във всеки случай, в защита на интересите си, една голяма нация може да може да ограничи свободата. Такава беше ситуацията с концентрационните лагери. Но няма да бъде в случая с 15-доларовата цена за барел суров петрол.

Залогът е с духовен характер. Европа защищава светски възгледи за света. Тя не разделя спешните въпроси от дълготрайните съображения. Съединените щати компенсират за късогледството си със склонността да импровизират, с почти библейска самоувереност в непреходната си съдбовност. Пуританска Америка е заложник на свещения морал; тя се възприема като предопределена от Господ с мисия да поразява Злото. Вярваща в Провидението, тя преследва политика, която е в корените си теологична и стара колкото папа Григорий VII.

Европа повече не притежава еуфорична арогантност. Тя е приключила с риданията си по Абсолютизма и води политиката си ... политично. Минала ера са ултиматуми, протекторати от другия край на планетата, и "бремето на белия човек". Това ли е ерата, в която Америка възнамерява да встъпи? Човек само би могъл да ѝ пожелае късмет.

"Стара Европа" вече е платила мира. Тя сега знае, че планетата е твърде сложна, твърде категорично плуралистична, за да си изпаща от пъхването си в монотеистична двоична логика: бял или черен, добър или лош, приятел или враг. Кога, би могъл да запита някой, Вашингтон ще се съгласи да брои до три - и да мисли не за това или онова, а за това и онова? Трезвото претегляне на заплахите, без емоционално помрачаване, е много по-съзвучно със съвременния свят, който балканизира умовете дори когато израства по-обединен в своите атрибути, отколкото в нетърпеливата божествена обща дреха.

И ето парадокса: новият свят на президента Буш, постмодерен в своите технологии, изглежда да е пред-модерен в ценностите си. По принципите си на действие, Америка е две или три столетия зад "стара Европа". Тъй като държавите ни не са влезли в историята по едно и също време, различието не бива да ни изненадва. Но относно това кой от двата свята, светският или фундаменталисткият е по-архаичен, със сигурност това не е онзи, който Доналд Ръмсфелд имаше предвид.

Рьожи Дьобре, бивш съветник на френския президент Митеран, е издател на Cahiers de Mediologie и автор на предстоящата да излезе в щатите книга ``The God That Prevailed.''