Футболът - голямото и кратко щастие

“Футболът не е въпрос на живот и смърт, той е много по-важен от тях!”. Твърдението на Бил Шанкли, бивш мениджър на Ливърпул, се доказва на всеки четири години, при всяко поредно световно първенство, когато спечелването на купата се превръща в задача номер 1 в списъка на националните интереси.

Победата довежда до екстаз в национален мащаб, загубата – до отчаяние и ексцесии, твърде често със суисидалeн характер. И за най-безразличните към футбола е ясно, че Световната купа е най-голямото спортно събитие на планетата. Това се дължи от една страна на самата игра. Че е вездесъща се видя и в магическия свят на Хари Потър – въображението на Джоан Роулинг не е помръднало отвъд куидича, което си е футбол във въздуха. Магията ѝ е в простичката формула, описана от един немски треньор: топката е кръгла, играта е 90 минути, останалото е теория...

Но причината на всеки четири години в периода юни-юли светът да полудява не е само в чаровете на играта. Независимо че един шведски адвокат издигна кандидатурата на футбола за Нобелова награда за мир за 2001, защото възпитавал разбиране и толерантност, футболният терен се оказва може би последното легитимно убежище на всевъзможните прояви на национализъм и ксенофобия. Футболът не е политика, но винаги е бил възприеман политически. Достатъчно е да се сетим за приписваната на Маргарет Тачър реплика: когато ѝ съобщили, че в мача за световната купа Германия е победила Англия, тя хладнокръвно заключила: “Може и да са ни били в нашата игра, но ние ги победихме два пъти в тяхната”.

Примерите са много и не са от вчера, но на последното първенство ексцесиите се случиха за пореден път. Преди мача с Португалия кореец се самозапали, обяснявайки в предсмъртното си писмо, че иска духът му да бъде дванадесетият играч в отбора.

След загубата на Русия от Япония, в Москва се е случило нещо като кавър версия на филма на Айзенщайн “Броненосецът Потемкин”. Отпадането на руската “команда” се трансформира във взривоопасната смес от накърнено самочувствие, полята обилно с алкохол. Резултатът е двама загинали, стотици ранени или попаднали зад решетките.

След провала на Аржентина по улиците на Буенос Айрес се повтори това, което се случи преди месеци, когато страната беше на ръба на финансовия колапс. Но за аржентинците футболните мачове винаги са били възприемани като политически битки – особено когато са с Англия. От своя страна английските фенове, известни по-скоро като хулигани, по нищо не отстъпват, и на мачовете с Аржентина най-обичат да пеят: “Къде ви е армадата? На дъното на океана". /Старата моряшка песен звучи невинно, когато се пее на прословутите The Proms, но в случая препратката към войната за Фолклендските острови е директна./ … Години след въпросната война Аржентина успява да бие Англия в Мексико Сити и Марадона ще напише: "Все едно бяхме победили държавата, а не националния ѝ отбор. Въпреки че ни беше казано много пъти преди това, че футболът няма нищо общо с Малвините, ние знаехме, че те бяха избили много наши момчета като пилци. И това беше отмъщение."

Футболният терен е пространството с най-либералния “разрешителен” режим. Това е полето, в което суперсилите Русия и Китай могат да бъдат пометени от страна като Бразилия например, която е всичко друго, но не и военна или икономическа супер сила. Тук страна от третия свят като Сенегал може спокойно да елиминира Франция /загубата беше сравнявана с драмата, която страната изживя с изборния резултат на льо Пен/. На футболния терен малките, бедните, слабите, с валутен борд държави изживяват своето най-голямо щастие. И най-краткото.

По време на световните футболни първенства зрителите са напълно извън обхвата на политическата коректност и съвсем естествено германците може да са наричани фашисти, французите – жабари, италианците - макаронаджии, останалите – печки. Когато в цяла Европа размахването на националния флаг, а не този на ЕС, се приема най-малкото като проява на лош вкус, на стадиона да не го правиш е немислимо. Нещо повече, това е единственото публично място, на което можеш да се дереш да пееш химни и патриотични песни до посиняване, без да предизвикаш проблем.

Очевидно е, че твърде малко са нещата, които могат да дадат такова усещане за принадлежност, както подкрепата на един и същи отбор. Говорейки за детството си през 20-те, Ерик Хобсбаум си спомня, че “единственото нещо, което обединяваше австрийците тогава, беше футболът.” В международен план футболният успех удостоява с политическа легитимност или ерзаца на това, което се нарича “национална сплотеност”. Победата в мач от световно първенство е временна терапия на икономически и националнопсихологически травми, краткосрочен пенкилер, който дарява ефимерен престиж, и може би заради това - единствената допустима клапа, през която може да потече откровена и открита ксенофобия.

Иначе всяко първенство оставя своите “прелести” - прическите на Тода, Бекъм и Роналдо, параноите на Джовани Трапатони, плакатите “Фиго кой?”, самбата на сенегалците, /всъщност, тя е като тази на бразилците/, прегръдките между корейските и турските футболисти в края на мача, вездесъщия и непоклатим Пиер Луиджи Колина. Оказва се, че и най-големите обвинения в корупция срещу ФИФА, най-могъщото лого в света, не могат да разклатят думите на Пеле: "Футболът? Това е красивата игра!"