Генералски игри

Още първото интервю на генерала от резерва Румен Радев разкри онова, което и се очакваше от него в предстоящата президентска кампания.

Пред нас е типичен кадрови военен, с пестелив изказ, но без каквато и да било програма, още по-малко политически или международен опит. Офицер, свикнал да изпълнява бойни задачи и да отговаря с кратки фрази от военния устав, понятни за подчинените му.

Един, може да се каже, открит човек, който не крие, че е приел да се кандидатира за президент поради обида, тоест заради личния си конфликт с министъра на отбраната Николай Ненчев и изказване на Бойко Борисов.

"Политик напук”… Нито първият, нито последният.

Ала това достатъчно ли е за президент на България?

Дори в обидно вяла кампания като сегашната, в която и ГЕРБ, и Реформаторският блок още не са заявили кандидатите си, избраникът на БСП г-н Радев неуютно стърчи без вицепрезидент, принуден да търси подкрепа даже от отритнатото АБВ…

Генералът от резерва сам излезе на политическата авансцена, ето защо няма как да бъдат спестени размислите, които извиква говоренето му.

1. Кандидатът-неполитик. В изявите си Румен Радев държи да се разграничи от "политиците”. "Те” тъй, "той” инак… ”Те” били в състояние да съчинят от въздуха нещо и да го раздухат, докато "той”, разбира се, че не… и т.н. Добре познато анти-политическо (популистко) говорене, поизтъркано от употреба.

Ако то сближава Румен Радев с някого, то е с експерта Орешарски, който също на подобни питания отговаряше: "Това е политически въпрос”. Тоест нещо, неподлежащо на отговор. Знаем докъде го доведе "това”, а и колко струваше на всички нас тази му неполитическа "експертност”.

Та може би е крайно време да се обърне внимание на генерала от резерва Радев, че вече не е военен летец, а че по своя воля стана политик. И то кандидат-президент. А президентът е надпартийна, но не и неполитическа, още пък по-малко анти-политическа фигура. Такава е длъжностната му характеристика. Той трябва да прави политика – вътрешна и международна, ако иска да заема този пост. Ако ли не му е присърце, най-добре е да се откаже овреме и да си търси друго поприще.

2. Военният-президент. Прави впечатление и друго. Може би поради липса на кандидат-президентска програма, която тепърва ще му пише БСП, г-н Радев посвещава голяма част от своето говорене не толкова на проблемите на страната, колкото на военно-въздушните сили.

Обяснимо, с оглед на доскорошната му позиция, но то не може да е приоритет за един кандидат-президент, тъй като логиката на кампанията не е "повишаването” на един шеф във въоръжените сили до поста "върховен главнокомандващ.

По-скоро е обратното. Президентът-главнокомандващ е коректив във въоръжените сили, тъкмо в качеството си на гражданско лице. Иначе се отварят силови фронтове, възникват ежби, тръгват скандали.

В този смисъл кандидатурата на Румен Радев крие заплаха от политизация на армията, което не се беше случвало през последните 25 години. Досега заплахите идваха от други места – от политически употреби на МВР или на службите за сигурност.

Сега, покрай приказките за "твърда ръка”, очевидно в някои среди се възобновят бленуванията за "военен център” във властта. Сигнал за което бе и предпремиерната среща на генерала от резерва със сдружението "3 март” на бивши кадри от ДС и други силови структури на тоталитарната власт.

В първото си телевизионно интервю г-н Румен Радев не даде задоволително обяснение защо е била необходима тази среща, закрита за медиите. Дали тя е била поискана от асоциациите на бившите комунистически разузнавачи и контраразузнавачи, от номиниралата го БСП или от него самия? И какъв е смисълът на една подобна инициатива? В случая човек пак се сеща за Пламен Орешарски и неговата "неполитическа среща” с Васил Божков, довела навремето до оттеглянето му като кандидат-кмет на София от страна на СДС.

Така или иначе всички тези "генералски игри” около кандидатурата на Румен Радев поставят редица въпроси. Доколкото ни връщат към до болка познатия "деветнайсетомайски модел” на политизация на армията, нанесъл толкова беди на България след 1934 г.

Не знам дали ген. Румен Радев (освен за "Ньойския договор”) е наясно и с историческия периметър на ген. Дамян Велчев и полк. Кимон Георгиев, дали си дава сметка, че стъпва на особено хлъзгав терен.

Периметър, в който сближението с Москва, този по думите му "военен и политически колос”, се превръща в паралелна ос на българската политика (антипод на "началниците от Брюксел”).

И в който неговото говоренето за "морала” и "армията” срещу "политиката” логично може да доведе и до следната декларация:

Досегашната партийна политическа система окончателно се провали. Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство. Последвалата от това морално-политическа криза рискуваше да се обърне в държавна. Последният изход от това състояние е днешната гавра на партийните хора с народ и държава.

Това състояние не позволява да се създаде една стабилна власт. Партийните и лични власти не дадоха възможност не само да се разрешат, но и да се поставят държавните и стопански въпроси. Всичко това наложи партийната власт да бъде заменена с непартийна-национална власт.

(Кимон Георгиев, програмна декларация след преврата на 19 май 1934 г.)

Не е казано, че ще стигнем дотук, но дори възобновяването на подобна реторика само по себе си е опасен сигнал. Без значение дали това е конкретният замисъл или става дума просто за дребни “генералски закачки” а ла Борисов при липсата на каквито и да било други програмни идеи в БСП.

Очевидно е, че Румен Радев не може да бъде нито “левият президент”, нито “социалният президент”.

Какво остава тогава, освен да го пакетират предизборно като “твърдата ръка, която би ни сближила с Москва”.

Ако това е замисълът, който ще се разгръща в кампанията, той е налудничав сам по себе си. Дори да е медийно пакетиран със снимки на Радев и Путин като летци-изтребители (искрено се надявам да не се стигне дотам).

Защото би било унизително за България. И е сигнал за начеващ развод със здравия разум.

* Публикуваме коментара на Тони Николов от Портал "Култура"