Георги Лозанов: В цял свят истината е в резултат на консенсус на експертите

"Смятам, че нашата дискусия е ценна с това, че не е по повод на скандал. Обикновено такъв тип дискусии тръгват от това, че някой иска да събори някой паметник или, че някой е поставил някакъв паметник. Това винаги носи след себе си една сходна драматургия на сблъсък на отминали вече мнения на отделни кръгове в нашето общество. Тази дискусия ми се струва с по-широк хоризонт, можем да разсъждаваме на по-широка територия". Това каза доц. Георги Лозанов по време на дискусията "Скулптурата и градът", инициирана от "Медиа въпреки", издател на сайта "въпреки.com".

Дискусията беше осъществена с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" и в партньорство със Софийската градска художествена галерия, където се проведе. Георги Лозанов продължи: "Тази широта тръгва още от темата за скулптурата и градската среда. Първото, което искам да кажа в този смисъл, което сме обсъждали неведнъж с Павел Койчев е, че скулптурата се намесва в своето собствено пространство, конкурира се с теб, част е от живота, от всекидневието. Скулптурата в градската среда не е музеен експонат, при който отиваш, който стои затворен в едно паралелно пространство. Тя нахлува триизмерно и заедно с теб живее общ живот. Затова

скулптурата в градското пространство трябва да е хуманна.

Знам, че това е забравена категория и вече рядко се използва, но аз специално искам да поставя център върху това. Трябва да е хуманна. Тук ще вляза в противоречие с вековете, но пък имаме привилегията, че сме стигнали в една друга точка, която през вековете я е нямало - тази на културния либерализъм. Не на икономическия и политическия, а на културния либерализъм. От тази гледна точка хуманна скулптура значи за мен нетоталитарна скулптура. В никакъв случай в съвременния свят ми се струва, че тоталитарни скулптури, тоталитарни паметници, паметници на властта, които да потискат индивида не биват да бъдат допускани. Това са паметници, които оказват всекидневна репресия върху хората наоколо и са създадени за тази цел.

Паметникът на Съветската армия в София

Струва ми се, че в съвременния либерален свят, в либералната демокрация - няма място за тоталитарен монументализъм, каквито образци има много. Когато са добри, те си вършат своята зловеща работа. Те показват, че човекът е малък, а има нещо над него - властта, на която той трябва да се подчинява,.

Това са паметници, които учат на подчинение.

В нашата среда има такива паметници, разбира се, не са създадени в наше време, но нищо чудно да има нова идеологическа енергия, която да започне да прави пак такива паметници. Когато един паметник учи на подчинение хората, това е лош паметник. Така да се каже лош в моралния смисъл на думата, по линията добро - зло. Това мога да кажа най-общо за скулптурата и градската среда.

Ние трябва да дадем някакви характеристики на скулптурата в градската среда. Тя има поне три измерения. Едното е естетическо и може да има само естетическо измерение. Особено нефигурални пластики, които имат естетическо внушение и те вече могат да бъдат оценявани според него. Второто е историческо и има характеристиката на памет. Скулптурата може да бъде използвана в памет, за да съхранява памет, да бъде общо място на паметта и тогава става разбира се паметник, ако върши тази историческа работа - да пренесе в настоящето паметта за нещо, което се е случило.

Тези колони на скулптора Иван Русев са в столичния парк “Заимов”. И на тях, както и на всички други скулптури там няма надписи кои са авторите

Има едно трето значение, което е свързано с второто и то е идеологическото значение. Паметниците вършат идеологическа работа. Например,

паметникът на цар Самуил е много по-малко паметник

и много повече идеологически жест. Той е идеологически жест на един съвременен национализъм, главно насочен срещу Македония в конкуренция с подобни жестове от страна на Македония. Фактически това е паметник, посветен на една идеологическа разправия, каквито на Балканите на базата на историята има много. Има много паметници, които се създават в съвременната идеология на национализма, която тук на Балканите и не само често пъти е силно ксенофобска и често пъти е насочена враждебно спрямо съседите. Те вършат тази идеологическа работа и много по-малко искат да си спомнят за Самуил или за когото и да било. Те искат сега да се разправят. Въобще, паметта е свързана с миналото. Идеологията е сега, тя е жест, който в момента се осъществява, така че в това отношение е необходима непрестанна идеологическа преоценка на паметниците.

Паметникът на цар Самуил в София

Аз не смятам, че паметниците, защото са паметници, не принадлежат на настоящето. Те принадлежат на настоящето и както преоценяваме собствения си живот, даваме оценка на миналото, паметниците са част от тази оценка. В това отношение гледам на градската среда като на палимпсест /древен ръкопис, чийто оригинален текст е отстранен чрез търкане или промиване, а след това страницата - или страниците - са използвани за друг, нов текст – Уикипедия/, нещо непрестанно се създава, нещо непрестанно се руши. Паметниците се създават на базата на идеологически подбуди, идеологиите се променят и ако една идеология стане неприемлива, дори престъпна от гледна точка на съвременното състояние, съвсем естествено е това да изиска промяна на градската среда. Променят се имена на улици, събарят се сгради и се строят нови, разбира се, ако паметникът може да остане, защото е станал паметник на културата, защото не е идеологическо, а естетическото и творчеството в него е силно и е водещо начало, тогава разбира се наистина има основание да бъде запазен. Но ако паметникът носи преди всичко един идеологически факт, а от гледна точка на съвременната ситуация, това е идеология, която най-меко казано не е приемлива, за мен това не е никакво основание, паметникът да бъде съхраняван. Да казваме, че ние не приемаме този тип идеология и нейните знаци, но понеже това е паметник, той трябва да бъде в друг режим. Не виждам причината паметниците да са в друг режим спрямо всички знаци в културата, които имат една или друга идеологическа функция. Макар, че аз тук се различавам малко от мнението на Филип /Зидаров – друг от участващите в дискусията – б.а./ за Мавзолея специално, не защото е лошо, че беше разрушен. Лошо е, защото разрушаването му е жест, подобен на този, заради който е създаден самият мавзолей. Защото е хипер революционно поведение, което се натрапва, излизайки извън тази перспектива на хуманизма, която ми се струва важна за градската среда. Затова за мен много по-ценно би било,

ако мавзолеят беше претекстуализиран,

беше му сменен само надписът и беше превърнат в музей на комунизма, та даже и с мумията вътре.

Скулпторът Васил Симитчиев имаше преди години идея за “разрязването” на бившия мавзолей. След като беше разрушен, Васил Симитчиев предлага сега един миниатюрен модел на мавзолея под стъклена плоча на същото място, който да дегероизира, но и да пази спомена за миналото

Паметниците пазят връзката с миналото. Ние като кажем миналото и до голяма степен онемяваме, защото си представяме миналото в житейски категории, като едни възрастни, мъдри хора, към които трябва да се отнасяме с уважение. Но миналото не е пълно с възрастни, мъдри хора, точно както и настоящето не е пълно с възрастни, мъдри хора. Самата перспектива, че миналото е по-добро от настоящето не почива на някаква разумна или ценностна логика. Освен на пренасянето върху историята на житейски схеми, както се отстъпва място в трамвая на по-възрастния, така някак си се отнасяме към него. И това не отговаря и на самото движение на културата. Модернизмът отричаше миналото и беше много радикален в жестовете си, не само не го приемаше и съхраняваше, а го отричаше и зачеркваше. Комунизмът, ако може каквито разбира се има анализи, интерпретации, да го приемем за част от модернизма, най-радикалния, тя беше тъкмо с това, че отричаше миналото във всичките му измерения. Включително да изхвърлят хората от къщи и нов човек на тяхно място да заживее на "Московска". Той имаше най-радикалното отрицание на миналото.

Постмодернизмът имаше много по-меко отношение към миналото, но и иронично. Цитираше, а цитатът във всички случаи променя контекста. А когато сложиш нещо извън собствения контекст, повече или по-малко това е ирония. Постмодернизмът беше иронично отношение към миналото, а иронията е също начин да се освободиш от нещо. Така че и постмодернизмът имаше двойнствено отношение към миналото, хем го припомняше, хем го припомняше така, че то да загуби собствената си тежест по отношение на настоящето. Сега е време, в което

нямаме идея за отношение към миналото.

За това става тежко положението, което се описва тук и ситуацията, в която се намираме. Когато няма водеща идея, да не казвам идеология, тогава избиват естествените нагласи, традициите, които са създадени в обществото и ако това в едни развити общества, тази липса на идея проявява вече създадените културни нагласи и това по никакъв начин не води до драма по отношение на средата, при нас когато няма такава водеща идея, и се проявяват тези нагласи, се получава този резултатът, който виждаме.

Аз искам специално накрая да изкажа основния проблем според мен. Кое решение е легитимно по отношение на градската среда за намеса в нея. Досега вървим по пътя на комунизма или по пътя на капитализма, вярваме, че ако народът каже, както беше през комунизма, това дава легитимност на едно решение. Ако народът харесва паметника, значи това е добър паметник. Или пък ако си богат и си спечелил пари това ти дава социалната привилегия да казваш какво да се върши тук или там. Според мен и двата пътя са погрешни. Няма нужда да се дават оценки, защото се виждат резултатите. Трябва да се върви по трети либерален път, а той е пътят на консенсус на експертите. В цял свят истината е в резултат на консенсус на експертите във всички области. Лошото е, че тук

няма авторитетност на експертните гласове

и за това фактически всички недоразумения произтичат от тази липса на авторитетност на експертния глас. Адриана Филева каза, че вече някаква комисия до някаква степен е започнала да действа /в Столична община – б.а./. Не знам дали това трябва да се нарича комисия, не пречи въобще това, че прилича на комисиите по времето на социализма. Проблемът на тези комисии е била позицията, от която са взимали решения, а често пъти тези решения не са били никак лоши. Така че нормално е да има комисия, нормално е това да не е в ръцете на политиците, нито на бизнеса, нито на народа, а на едно експертно тяло, което да отговаря, да може даде обяснение, включително на база на публичен дебат за своите решения. И в диалог с обществото да взима решение за създаване на нови и за премахване на стари знаци в градската среда. Разбира се, особено за правата на стари, с много дълбока и публична експлицитна мотивация.

Паметникът на Валентин Старчев пред НДК беше оставен да се саморазруши

Например за паметника пред НДК е абсолютна нелепица, че от всички идеологически знаци от онова време, с такава страст се нахвърлиха точно на този паметник, който в някакъв смисъл излизаше от цялата логика на монументализма на онова време, връщайки се към конструктивизма като начин за създаване на класиката. Той вървеше по линия на това, което се случваше по времето на Людмила Живкова, което може да оценяваме сложно, но така или иначе в един аспект това е опит да се откъсне България на база на собствената си история от силното съветско влияние. Когато кажеш това е паметникът, който трябва да бъде съборен, не може доводът да бъде това, че Тодор Живков не го е харесвал и си сменил маршрута. Трябва да имаш някакъв изваден от историята или културата начин, за да кажеш нещо да изчезне от градската среда или да попадне в нея. Изчезването на паметници от градската среда, не значи да бъдат разрушени, изхвърлени или счупени, каквито случаи има много, а значи да попаднат в музей. Да ги пренесеш от това пространство за живеене, да ги извадиш от тази намеса и да ги сложиш в една рамка, в музея и там вече те стават експонати. Но експонат може да бъде всичко и всичко трябва да бъде пазено като експонат. Това е някакъв исторически дълг, дълг на историка, а и начин на мислене. А съвсем друго е да живее твоя живот заедно с теб", каза Георги Лозанов.

*Статията е публикувана на въпреки.com.