Горчив (не)патриотизъм

В началото ще кажа по какъв повод се отключиха у мен горчивите мисли, които следват по-долу и които бих искал, за да бъда честен, да доведа докрай.

Миналата седмица гледах интервю на Иван Костов – най-уважаваният от мен политик на нова България – по БНТ. Веднага след интервюто бях възторжен – Костов мина буквално като танк през "опорките", които под формата на въпроси (и с изкуствено превъзбуден тон) му задаваше "водещият журналист": "…икономическата криза и инфлацията, г-н Костов…", "скандалът с оръжията за Украйна, г-н Костов…", "червените линии между партиите, г-н Костов…", "вашето дясно ДСБ и левите либерали от ПП, г-н Костов…", "притесненията във връзка с еврото, г-н Костов…" и т. н. Да, Иван Костов буквално разби на пух и прах тези "общи места", с които медиите ни облъчват от месеци наред. И излъчи ясно послание: "Не бива да си позволяваме да оставаме в периферията на Европа, трябва да се стремим да бъдем респектиращ и уважаван член в ЕС и НАТО".

Малко след първоначалното възхищение обаче постепенно ме обзе тъга. На кой български народ говореше в това интервю Костов? Всъщност на… един български народ от преди (поне) десетилетие и половина. На един народ, имащ (тогава) решимостта да се раздели с тоталитарното си минало, имащ ентусиазма да тръгне напред, да се модернизира, да бъде именно европейски, да промени в европейска посока страната си. Да, този народ и в онези години не съставляваше преобладаващо мнозинство в България, но имаше самочувствие и увереност сред един "друг народ", който и тогава, както днес, е по-многоброен, но макар да не разбираше ясно какво всъщност искат "тия от площадите", какви са тия "реформи", които объркват присъщото ни живеене, "какво са решили да направят" с държавата ни, имаше някакъв респект към "новите", глухо ги обмърморваше в дълбините си и… на избори гласуваше за познатите му "комунисти" или за разни бързо проблясващи и залязващи "тарикати" като Жорж Ганчев и прочее.

Първият симптом, че този "друг народ" има обаче много здрави съпротивителни сили срещу всичко ново, срещу всяко излизане от балканската си "хралупа" и, направо ще го кажа, срещу всяко общо усилие за бъдеще, за мен беше избирането на "царя" през 2001 г. Още тогава писах, а днес съм още по-убеден, че този избор бе всъщност изборът на нежелаещите повече никакви политически усилия, на травмираните от стоварилата се върху главите им "политика", превърнала неподвижното им живуркане в продължение на почти три поколения, в борба, в задължение да избираш и да носиш последиците от избора си, да полагаш обществени усилия в най-общия смисъл на тази дума.

Избирането на косноезичния, на демонстративно нищо-не-казващия и даже леко глуповат Симеон бе първият реактивен избор на "другия народ" в България, за чиято сила тогава не си давахме ясна сметка – изборът, парадоксално казано, избиращ… повече да не избираме, повече да не се борим, повече да не се променяме и да правим усилия. Един всъщност неартикулиран опит да се извърши магически акт, който – след като безвремието на "соца" очевидно нямаше вече как да се върне – да ни върне поне в смътно помненото време след 1934 г., когато "партиите бяха отменени", борбите им изтласкани от живота, "царят" (Борис ІІІ) бе взел всичко в ръцете си, а "народът си живееше спокойно без политика".

Казвам, че реваншът на този "друг народ" срещу травматично накаралите го (и собствено подкаралите го) да тръгне напред "политици" – да промени страната си, да се "демо"-кратизира, във фундаменталния смисъл на думата – тоест да стане "демос", да стане политически народ, народ-субект на живота си – започна именно с този, пречупил ясния "двуполюсен модел" на 90-те години избор на призрака на Борис ІІІ след 1934 г. – избор, таящ надежда от народ-субект този "призрак на цар" да ни направи отново народ-обект, таящ надежда да ни освободи от усилието да избираме, таящ надежда да ни избави от пътя, по който ни бяха "повели" и да ни върне на трикракото столче пред кръчмата в махалата.

И все пак това беше само първата стъпка от настъплението на "другия народ" в България – както казах по-скоро магическа, по-скоро в глухо противоборство с народа на гражданите, който все още бе и ентусиазиран, и уверен в себе си. Все още бе респектиращ "другия народ".

Да, царят много бързо се оказа пълна илюзия, слаботелесен, разочароващ и поддръжниците си фетиш. Между народа на гражданите, ентусиазиран да върви напред, да стане европейски и народа, искащ да си седи на трикракото столче в "махалата", продължаваше да зее пропаст. Нещо трябваше да се инсталира в нея, да позволи тъй да се каже експанзирането на "махалата" към града (полиса) и завладяването на полиса от "махалите". И ето: тази решаваща роля изигра Бойко Борисов. В самото начало неговият "изгрев" силно наподобяваше "екшън-гастрольорите" на политическата сцена от типа на споменатия по-горе Жорж Ганчев: "п*ч" с дълга кожена тужурка, безцеремонен "мъжкар" с тарикатско говорене – "мутра", преминала на "добрата страна" (в това отношение пълна противоположност на аристократично-спънатия мадридски мандарин).

Така беше в началото, но скоро стана ясно, че именно Борисов ще е истинският изводител на "другия народ" от стреса, който му беше донесла демокрацията. Не се травмирайте от тази демокрация, от тези "гражданя", от тези объркващи ви "политики" и "правила" – откри му Борисов – последвайте ме, мен, "добрата мутра" и… ги овладейте, грабнете кокала, аз ще ви покажа как става това. "Аз съм прост и вие сте прости – затова се разбираме" – тази фраза бе ключова, превърнала Борисов във водач на еманципацията на "другия народ". Европа, към която го бяха повели "демократите", му бе показана като онази "богата чужбина", която всъщност можем да залъжем по бай-Ганьовски и да се възползваме от нея. Непосилна ли ни е Европа? Ами тя – откри на "другия народ" Борисов – може и да е богата и цивилизована, но точно затова е и лесна за баламосване! Вместо да се теглим от нея, да идем там с аналога на едновремешните "мускалчета" и да ѝ вземем "субсидиите", да ги разделим помежду си – именно помежду си, ако само масово станем… гербаджии – "простите на простия, които затова се разбират". И ето точно така постепенно ще маргинализираме онези, дето ни стреснаха в началото. Край на носталгиите по комунизма – юруш на далаверите! Това чу от Борисов "другият народ" и направи ГЕРБ масова ("народна") партия. Нали ония "демократи" се бореха за свобода и ни я дадоха без да сме я поискали. Ха сега да видят какво ние можем със свободата! На тях ще оставим само мантрите за "върховенство на закона", "прозрачност в политиката" и "евроатлантически ценности". Нека си ги кътат! Много по-хитро е да си стоим в периферията на Европа, като се възползваме от нея, а същевременно нищо не ѝ даваме, за нищо не спорим с нея, а тя много-много не забелязва как се оправяме в "наше село"…

Някъде към средата на "мандатите" на Борисов описаната еманципация на "другия народ" бе пречупила неговото посткомунистическо униние и го бе изпълнила с парадоксално самочувствие. Парадоксално, казвам, защото то същевременно бе и един… възраснал, отмъстителен ресантиман към онзи "граждански народ", който го бе респектирал в началото на прехода.

Знак за това, че той вече не го респектира, бе постепенно вкоренилото се – и натоварено с безспорно стигматизираща конотация – негово именуване "умните и красивите". Към поривите на тези "умни и красиви", към техните периодични избухвания – движени все още от желанието да станем европейски народ, да излезем от "периферията", да утвърдим законността и културността – противопоставящият се и само-противопоставящият се на "умните и красивите" народ започна да става (защото вече имаше своя "мрежа") агресивно враждебен. Всъщност, на "умността" на "умните" започна да се противопоставя уверената в себе си, доволната от себе си простащина; на красивата "културност" на "красивите" – демонстративната грозота на "народната" примитивност, на търсената "европейскост" – "родната" провинциалност. "Българщина" стана синоним на презрение към "западняците" и чужденците (без руснаците), хоро-тропство пред Народния театър, гордо с "мъжеството" си отхвърляне на разни "Истанбулски конвенции", шамаросване на "жената в къщи" и т.н.

И ето: цялото това агресивно противопоставяне на "умните и красивите" доведе до една дълбока (и все по-задълбочаваща се) деградация на съвременния български народ, за която ще се опитам да кажа нещо повече следващия път, но която именно ме изпълни с тъга, когато след интервюто на Иван Костов миналата седмица си дадох сметка, че той говори вече пред този народ, а не пред онзи от края на 90-те години на ХХ в.

*Публикуваме първата част от анализа на проф. Калин Янакиев. Продължението можете да прочетете тук.