Gotze

Кой знае защо разкритието, че Първанов е Гоце, не ме изненадва. По-би ме учудило ако беше „агент 9”, или „006”. За „007” да не говорим. Дори да беше нещо по прозаично като „Бор” или „Димитър” пак бих се изненадал. Но Гоце му пасва, както казват англичаните, като ръкавица.

Едно време много обичахме литературни анализи. Понеже нямаше как да се упражняваме волно в обществени анализи, затова се занимавахме с думи. Вглеждахме се в тях и си въобразявахме, че те имат някакви скрити значения. Не че нямат, но ние (хуманитарната студентска младеж на 80-те) си мислехме, че те имат главно скрити значения. Четяхме Лотман и разни французи в руски превод, помпахме структуралистични мозъчни клетки и търсехме под вола теле. И, разбира се, го намирахме. Това ни възбуждаше, наслаждаваше и, съответно, задоволяваше.

Думите винаги значеха нещо друго. Столът не е стол, масата не е маса, любовта не е любов.

Може би тази страст е трепкала и в душите на онези, които са вербували редактори на мемоари на достойни пенсионери. В МВР трябва да е имало отдел „Кръстници”. Начело с Кръстник. Те трябва да са решавали кой как да кръстят. „Този много се перчи и чете книги. Да го наречем Алберт.” (Вероятно на принц Алберт, съпруга на кралица Виктория, който е обичал изкуствата и коледните елхи. Или пък на някой партизанин.) „Тази девойка е кръшна и ароматна. Да я наречем Липа.” Или пък: „Тоя дръвник ще го наречем Бор”.

Пристъпва услужливо-старателно момче, готово да служи вярно, да вари кафе, да редактира каквото е необходимо, да бърши прах, да разнася лимонада или да донася каквото и за когото е необходимо. „Гоце!” отсича Кръстника. Какво друго да бъде освен Гоце!

България сега се кани да стане член на Европейския съюз. Водена от Гоце. Какво ли ще съзрем ние, които обичахме навремето да се ровим в думите, ако запретнем ръкави и се вгледаме  в този марш към Брюксел, воден от главнокомандващия Гоце? Една горда нация? Общност от самоуверени граждани, които отиват където им е мястото? Или един потиснат народ, който се бута и усуква, потънал от срам пред европейците. И как Гоце ще разсее притеснението ни. И как Гоце ще им каже за какво сме дошли, какво искаме и какво предлагаме. И на какъв език ще им го каже? На руски? „Меня зовутъ Гоце. Я вожд болгарского народа!” Чужд език все пак, може и да разберат. Или Гоце ще опита стария трик в разговор с чужденци – говориш на развален български и защото сам не разбираш какво казваш, си въобразяваш, че това е чужд език, тоест чужденците го разбират. ”Гоце” – тупа се в гърдите Гоце. – „Булгар-народ, юроп-народ” – сочи тълпата зад себе си. И после добавя на министъра вдясно – „Че аз, ако с едни европейци не се оправя, Гоце да не ми викат. Или Gotze, по европейски.”

Гоце издава прилежност. Добросъвестност. Гоце е типаж, който, ако трябва да иде за една година 6 пъти на крак при Путин, ще иде 7 пъти. И като пристигне ще каже „Ами ти то, такова, не се притеснявай, то аз така.... ако си зает, ще почакам. Аз то,... такова, не бързам.” Закъде да бърза?

Не знам за комисия по досиетата, но поне комисия по имената трябва да се създаде. Да видим кой как се е казвал. Да се запознаем най-сетне. Живеем заедно десетилетия наред, а не знаем кой кой е. Вярно, че сме страна на преименуването. До такава степен, че набързо преименувахме почти милион турци. По времето, когато четяхме французи в руски превод и се вглеждахме в думите.

И така всичко и всеки, изглежда, си има някакво друго име и е някой друг. За да бъдеш някой, трябва да си смениш името. Не може да си Васил Божков, трябва да си Черепа, не може да си Константин Димитров, трябва да си Самоковеца, не може да си Иван Тодоров, трябва да си Доктора, не може да си Киро Киров, трябва да си Японеца.

Аз дълго време се чудех какво не му е на ред на Първанов, ето, сега стана ясно, не му знаехме името. А да си държавен глава без име, някак не върви.

Трябва да се създаде регистър на имената в България. Да се знае кой кой е. Да се знае, че Иван е Димитър, Димитър е Петър, Петър е Стефан, Стефан е Асен, Асен е Георги, а Георги е Гоце. Нещо като валутен курс: един лев е три лири, една лира е два франка. Да се знае, за да може да си общуваме. Представете си, отивате в Турция, влизате в някой дюкян и питате: Колко струва този килим? Сто, отговаря килимаря. Ето ти сто, купувам го. И му даваш една шепа пари – 5 долара, 30 драхми, 5 чешки крони, 40 рубли и 20 стари лева. С лика на Георги Димитров. Така килими не се купуват. Трябва да превърнеш парите в нещо ясно и значещо в момента и да се съгласиш с човека отсреща, че той приема въпросните валути.

Днес, ако кажеш, че си видял Георги, веднага възниква въпросът, кой Георги? Георги-Алберт, Георги-Гоце или Георги някой друг? И дали името му е Георги. Или Георги е другото му име.

Наистина ли искаме България да бъде страна без кадастър, в която всеки има друго име? Искаш да си купиш нива, няма кадастър. Искаш да я продадеш, няма кадастър. Никой не знае къде точно е нивата. Ти стоиш насред нивата, но не си сигурен дали нивата е там или не е там. Трябва да заведеш съседите при нотариуса, за да кажат, че си им съсед. На теб обаче нивата ти е реституирана, ти никога не си бил на нея, така че съседите няма как да потвърдят, че това си ти. Освен това ти имаш друго име, за което съседите не знаят. А и съседите отдавна са умрели. Наследниците им имат други имена. И не всички знаят какви са им другите имена.

В това време от малкия екран президентът ти желае благоденствие през новата, а ти не знаеш кой е тоя. Георги ли е, Гоце ли е. Може и да е някой друг. И какво благоденствие, като не можеш да си продадеш нивата, защото няма кадастър и всички имена са сменени.

Ние и история пишем така. Един ден сме били под Турско робство, после става Турско иго, после Османско, после Отоманско, когато Турция влезе в ЕС, ще стане Отомански период в българската история. Когато СССР беше в лоши отношения с Турция, тогава историята ни твърдеше, че сме били под Турско робство.

Доскоро агентите на ДС бяха лоши, но никой не беше агент. Сега пък кой ли не е агент и всеки се гордее с агентурното си минало. Един помагал на стари хора да си редактират мемоарите, друг пък пазил страната от зли духове, трети просто си изкарвал прехраната с честен и регламентирано заплатен труд – 8 лв. на страница за това какво е правил комшията. Не като разни новобогаташи, които са си надвили на масрафа и не ги е грижа колко и за какво харчат.

България е страна на промените. Щом нещо трябва да се промени, променя се. Нови закони, нови имена, нови тълкования. Нов морал при всяко ново разкритие. Изглежда единственият ни шанс е да се върнем в 80-те и да започнем да тълкуваме думите. Да броим гласните и съгласните на Гоце и Черепа, на Доктора и Алберт, на Липа и на Японеца. И тогава някак ще изпитаме същото онова псевдоакадемично удовлетворение от 80-те, в което си мислехме, че разбираме все повече и повече, а всъщност се опивахме все повече и повече от нарочното си неведение за онова, което ставаше или не искаше да става наоколо.

После падна Берлинската стена, та и ний покрай другите. Сега ще влезем в ЕС покрай другите. И Gotze, Cherepa, Albert някак ще се разтворят в европейското множество. И пак ще си останем без кадастър и без да знаем кой кой е, кое какво е, но по един международен, европейски начин.

*Публикувано във в."Дневник"