Грешката на Саакашвили

През нощта на 7 срещу 8 август столицата на Южна Осетия градчето Цхинвали преживя изненадата от масирано грузинско нападение с артилерия, ракетен обстрел и танкове. Загинаха стотици цивилни, хиляди избягаха панически на север към границата с Русия и роднините си в Северна Осетия, а които не успяха, се изпокриха в мазетата и други импровизирани бомбоубежища.

Няколко дни преди това се водеха престрелки по границата между сепаратистката област и Грузия, а няколко часа преди нападението срещу Цхинвали грузинските сили превзеха десетина южноосетински села по пътя си.

Проблемът се оказа доста по-сложен, защото в Южна Осетия са разположени няколко хиляди руски миротворци (в кавички или без кавички, това са редовни руски военнослужещи!), а повечето от жителите на Южна Осетия са граждани на Руската федерация и в момента единствените им валидни документи за самоличност са руските паспорти. Още в първите часове на грузинското настъпление загинаха най-малко десет руски миротворци според руски официални данни, а по-късно броят им нарасна до 18.

През последните четири години

Грузия инвестира сериозно в модернизацията на своята армия,

закупи или ѝ беше подарено модерно въоръжение от Израел, Украйна, САЩ, Турция, Чехия, Босна, а според руски медии - и от България. Опитни американски и израелски инструктори се включиха в обучението на грузинската армия и тя създаде свои елитни части. Грузински офицери преминаха курсове на обучение в Турция, САЩ и други натовски държави.

Целта на малката и икономически слаба държава беше повече от ясна – подготовка за военна операция за връщане под грузински контрол на самообявилите се за независими някогашната грузинска автономна република Абхазия и автономния окръг Южна Осетия. Не бива да се забравя, че тези непокорни планински области са включени в състава на Грузинската ССР по съветско време, през 20-те години на 20-ти век, като след разпадането на СССР в края на 1991 г. те никога не са признавали включването си в състава на новата независима държава Грузия. Още тогава те се обявиха за независими републики, подобно на Ичкерия, т.е. Чечения, и Нагорни Карабах – най-големия арменски анклав в Азербайджан.

Оттогава Абхазия, Нагорни Карабах (Арцах на арменски) и Южна Осетия попадат в графата на т. нар. “замразени конфликти”.

След поредица военни сблъсъци в началото на 1990-те години в рамките на ОНД на Русия беше възложено, с одобрението на ООН, да поеме миротворчески функции по границите на Грузия с отцепническите области.

За специалистите и политиците не е тайна, че малобройни народи като абхазците и южноосетинците, които наброяваха под 100 хиляди души в оспорваните територии, никога не биха могли да обявят и отстояват “независимост”, ако не се ползваха с всестранна руска подкрепа (на първо място военна). Към това се прибавя значителният брой етнически руснаци, които са заселени постоянно в тези области (според много статистики те дори са по-многобройни от “титулярните нации” от абхазци и южноосетинци).

Положението се усложнява и от изкуственото разделяне на осетинския народ в две държави – руската автономна република Северна Осетия със столица Владикавказ (по съветско време град Орджоникидзе) и Южна Осетия в състава на Грузия, макар и само на хартия след разпадането на СССР.

Грузинският президент Михаил Саакашвили, който е обявяван от опозицията за авторитарен диктатор, и то не съвсем без основания след скандалите,свързани със спиране на опозиционни телевизии и разправата с политическите опоненти преди президентските избори преди няколко месеца, на които той спечели втори мандат, не прецени правилно ситуацията.

Той се предовери на американската подкрепа за силовото решение

на конфликта в Южна Осетия, което очевидно е подготвял отдавна. Вероятно някои от неговите анализатори са заложили на аналогиите с изненадващите и успешни операции на хърватската армия, подготвена от американски инструктори, през 1994 и 1995 г. срещу войските на самообявилите се републики Сръбска Крайна, Източна Славония и Западен Срем в Хърватия и Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Тогава Хърватия - страна с 4.5 милионно население, приблизително колкото Грузия, постигна впечатляващи победи над изглеждащите дотогава непобедими в постюгославските конфликти сръбски военни формирования.

Но Хърватия имаше значително по-развита и поставена на модерни европейски релси икономика, в сравнение с бившата съветска задкавказка република, и нещо много важно – изключително силно и активно лоби на Запад, основаващо се на близо милионната хърватска емиграция в САЩ, и на повече от тристахилядните хърватски общности в страни като Германия и Франция. Дори сръбските политици и медии по онова време често обясняваха международната изолация на Сърбия (и СР Югославия) и провала на сръбската политика в тези конфликти тъкмо с решаващото влияние на хърватското лоби (в което включваха и Ватикана) и по-големия брой на хърватската емиграция в ключовите западни държави.

Оказа се обаче изключително наивно от страна на Саакашвили и чуждестранните му съветници да смятат, че с изненадващата военна операция от 8 август 2008 г. ще може да бъде решен в полза на Грузия тлеещият от поне 17 години южноосетински проблем. И че Русия като фактическата сила, която стои зад сепаратистите в Абхазия и Южна Осетия ще се примири с политиката на свършените факти, наложена ѝ от Тбилиси, и ще се откаже от стратегическите си планове да задържи тези райони под руски контрол.

Още повече, че при атаката срещу Цхинвали загинаха руски военнослужещи от състава на миротворците, разположени там, и множество руски граждани, мирни жители на Цхинвали и други южноосетински селища.

Руското нахлуване или агресия срещу Грузия беше предшествано и провокирано от грузинското нахлуване и жестоки бомбардировки в Южна Осетия. Може да прозвучи много цинично, но след 7 август Грузия трябва да се сърди преди всичко на себе си, и по-точно на своя президент и неговия екип, които взеха такова авантюристично решение. Когато си съсед с такава военна сила и свръхдържава като Русия, си длъжен да се съобразяваш с нейните интереси, просто защото тя няма да ти позволи да не ги уважаваш.

Нееднократно руски анализатори и хора от обкръжението на бившия президент и настоящ премиер Путин са давали да се разбере, че Русия иска да ѝ бъде признато правото да наказва политиците от "близката чужбина” заради политика, която не зачита и дори грубо накърнява руските интереси, така както ги е формулирал Кремъл.

Руското нахлуване в Грузия е част от подобен тип наказателна политика,

“възпитателна мярка” и предупреждение към цялата международна общност какво ще очаква занапред ръководството на някоя държава от “близката чужбина” (т. е. руската имперска сфера на влияние и жизнени интереси), ако то си позволи да не уважава руските интереси, още повече пък да налага своите със сила.

Ако Саакашвили е целял да скара Русия със Запада, то може и да успее, но от това Грузия едва ли ще спечели нещо. Със сигурност обаче желаното членство на Грузия в НАТО и в по-далечна перспектива в ЕС ще се отдалечи, независимо колко продължителен ще се окаже този военен конфликт, дори и да приключи още утре.

В древността и средните векове, както и в съвременния свят, няма добри и лоши империи. Има само лоши, по-лоши и най-лоши империи.

Руският президент Дмитрий Медведев на среща с лидерите на парламентарните партии заяви: “Можете да сте сигурни, че операцията ще бъде доведена до логичния ѝ край. Ще направим всичко по силите си. Русия няма да изостави съотечествениците си в беда и ще се стреми към нормализиране на положението в Южна Осетия. Никога не сме били и няма и да бъдем пасивни наблюдатели в региона на Кавказ”, предупреди още Медведев.

Руската дипломация, за разлика от много други случаи този път разигра сравнително добре картите си. Руският вицепремиер Сергей Иванов отхвърли усилията на ЕС като посредник за прекратяване на огъня с Грузия, заявявайки, че Тбилиси трябва да преговаря за спиране на сраженията директно с отцепилите се региони.

“Това не е споразумение за прекратяване на огъня”, каза Иванов относно опитите на европейските посредници да накарат Москва и Тбилиси да подпишат спогодба за прекратяване на ожесточените сражения. “Споразумение за прекратяване на огъня се подписва между две страни, когато те се срещнат. Но първо ни е нужен подписан документ между Грузия, от една страна, и Абхазия и Южна Осетия, че никога няма да използват сила за в бъдеще”.

С авантюристичния си ход от 7 август Саакашвили предначерта

крайно лошо бъдеще за Грузия

поне в средносрочна перспектива.

На първо място той затвори пътя на Грузия за НАТО. Президентът Буш силно желае да види до края на мандата си стартирането на процедурата за приемане в НАТО на Грузия и Украйна. Кандидатът за президент на републиканците Джон Макккейн също е горещ привърженик на грузинското членство в НАТО. Твърди се, че и най-влиятелните външнополитически съветници на Барак Обама са на същото мнение. На срещата на високо равнище на НАТО в Букурещ през април т.г. обаче се видя, че някои от най-важните западноевропейски държави са категорично против влошаването на отношенията с Русия заради евентуалното приемане в НАТО на страни като Украйна и Грузия. Затова поканата към тях беше отложена за неопределено време.

След настоящия военен конфликт между Русия и Грузия заради Южна Осетия и военните действия по границата на Абхазия с Грузия (настъплението на абхазците в Кодорското дефиле), блокадата на грузински пристанища от руски военни кораби и бомбардировките на руски самолети над обекти във вътрешността на Грузия, включително близо до Тбилиси, трезвомислещите западноевропейци ще имат още по-малки основания да искат да видят Грузия за член на своите клубове НАТО и ЕС.

Защото в тези клубове не се приемат държави, които имат нерешени тежки проблеми със съседите, още повече пък териториални спорове и неустановени граници, които внезапно могат да се въвлекат във война с тях.

Въпреки дипломатическата реторика на много европейски политици в полза на Грузия и осъждането на Русия, европейците се ужасяват от перспективата за въвличане в един такъв горещ военен конфликт (дори с мироопазващи сили) заради повече от неясните ползи от приобщаването на Грузия към НАТО и сигурно охлаждане на отношенията с Русия.

На второ място Русия има достатъчно ресурси да прекъсва, ограничава или застрашава подаването на нефт и газ по тръбопроводите през грузинска територия като Баку–Тбилиси-Джейхан на Средиземно море, и да осуетява проектите за строителството на нови. При една студена война с Русия заради Грузия европейците знаят, че ще загубят много повече, отколкото биха могли да спечелят.

Икономическото положение на независима Грузия е критично

от години, а след тази война с Русия вероятно ще се превърне в катастрофално. Стотици хиляди грузинци живеят като икономически емигранти в Русия и други по-богати страни от ОНД, в Западна Европа и САЩ, и не виждат никаква перспектива за завръщането си в родината. Отново страните от ЕС ще трябва да отделят значителни средства от и без това сблъскващите се със сериозни трудности свои бюджети за оказване помощ за възстановяване на Грузия и избягване на хуманитарна катастрофа.

Съединените щати са сериозно ангажирани в два военни конфликта - в Афганистан и Ирак, с все още неясен изход, предстоят им президентски избори и за тях е немислимо въвличането в още един горещ конфликт като този между Русия и Грузия. А и Русия им е необходима като съюзник или поне като неутрална страна в глобалната “война срещу тероризма”, провъзгласена от президента Буш.

Нещо повече, през последните десетина години много американски анализатори обявиха, и това залегна в някои американски стратегически документи, че всъщност Русия след края на идеологическото противопоставяне от ерата на комунизма, вече не е враг на САЩ, и те са длъжни да направят всичко възможно да я привлекат като свой естествен съюзник в неизбежния си сблъсък с голямата заплаха Китай в борбата за световна икономическа и политическа хегемония.

По време на двата президентски мандата на Путин руските имперски рефлекси и амбиции се възродиха, получили неочакван допинг от резкия скок на цените на енергоносителите, които осигуряват 90 на сто от руския износ. Чистите печалби на Русия от това се изчисляват на над 300 милиарда долара от 11 септември 2001 г. досега. Това позволи на правителствата на президента Путин да започнат модернизационни програми в много сектори и да увеличат значително доходите на руските граждани.

Въпреки това демографският проблем си остава може би най-сериозната грижа на руските управляващи – всяка година населението на страната намалява с близо 900 000 души, а вече над 20% от населението ѝ се състои от мюсюлмански народности.

Нито Саакашвили, нито неговите приятели в чужбина би следвало да очакват, че операция за налагането на грузински контрол над Южна Осетия или Абхазия с груба сила би могла да се увенчае с успех, като се размине с руското противодействие. Това просто няма как да стане, поне в обозримото бъдеще. Още по-лошо, президентите на непризнатите държавни образувания побързаха да се възползват от ситуацията и заявиха, че след варварските грузински бомбардировки над Цхинвали и геноцида извършен там над осетинския народ,

оставането в състава на Грузия е абсолютно невъзможно.

Ето защо те в най-скоро време ще се обърнат към международната общност с искане за признаване независимостта на техните страни, като се последва прецедента Косово.

В руската Държавна дума от години се чуват мощни гласове, че трябва да се признае независимостта от Грузия на Абхазия и Южна Осетия, а след това те да подадат молба за приемане в състава на Руската федерация (тъй като наистина са много маломерни и нежизнеспособни държавици). Думата, разбира се, ще прояви нужната държавническа мъдрост и ще уважи желанието на абхазкия и южноосетинските народи да станат част от Русия (още повече, че и сега те са изцяло икономически и политически зависими от нея). След военната авантюра на грузинското ръководство от 7 август 2008 г. вероятността този вариант да се осъществи силно нарасна.

Разбира се, Русия се ръководи и от други съображения в подхода си към този регион. Едно от тях е, че тя не признава независимостта на Косово, защото тя е самопровъзгласена, без договорка със страната, от чиято територия се откъсва тя - Сърбия - и противоречи на основни принципи на международното право.

След време обаче ще настъпи момент, когато ще стане безсмислено да не се признава повече независимостта на Косово и тогава Русия с чиста съвест ще може да се откаже от ролята си на защитник на международното право и териториалната цялост на Сърбия и да действа според това, кое е най-добре за нея в отцепническите грузински територии. Например Сухуми, столицата на Абхазия, е твърде важна военна база, както и цялото абхазко крайбрежие, за да бъдат оставени на НАТО, чрез Грузия като неин член.

Един ден Грузия може би ще бъде член на НАТО, но това ще стане без Абхазия и Южна Осетия. Освен ако дотогава самата Русия не е станала част от НАТО под някаква форма.

_____________________________________

*Емил Асемиров е политически анализатор и писател. Издал е книгите “Пристрастен наблюдател”, 2002 г. – сборник статии и анализи, и “Османлия”, 2006 г. – роман за османския възход и още 15 разказа.

Настоящата статия ще бъде включена в третата му книга “Есета за съвременността”, която предстои да излезе в близките месеци. Публикувал е около 40 статии по политически въпроси. Член е на Българското дипломатическо дружество и на Българското дружество за ООН.

Още по темата
Още от Свят

Одобрявате ли въвеждането на системата "бонус-малус" при "Гражданската отговорност"?