Хабермас: След Брекзит трябва да се създаде "Същинска Европа"

Г-н Хабермас, допускали ли сте някога, че е възможно Великобритания да напусне ЕС? Какво почувствахте, когато научихте за победата на кампанията за Брекзит?

Никога не беше ми минавало през ума, че популизмът може да победи капитализма в държавата, в която последният е възникнал. Предвид екзистенциалната значимост на банковия сектор за Великобритания, медийната власт и политическото влияние на лондонското Сити, не изглеждаше вероятно въпросите на идентичността да се окажат доминиращи над интересите.

Много хора сега искат референдуми в други държави. Дали подобен референдум в Германия ще произведе различен резултат от този във Великобритания?

Да, предполагам. Европейската интеграция беше – и все още е – в интерес на ФРГ. В ранните следвоенни десетилетия единствено внимателното поведение на "добри европейци" помогна, стъпка по стъпка, за възстановяването на крайно поруганата ни национална репутация. В ретроспективен план също Германия има огромни ползи от Европейския валутен съюз, включително по време на еврокризата. И тъй като от 2010 г. насам Германия успява да се наложи в Европейския съвет срещу Франция и страните от Южна Европа, е доста лесно на Ангела Меркел и Волфганг Шойбле да играят ролята на истински защитници на европейската идея вкъщи. Разбира се, това е много домашно ориентиран поглед към нещата.

Но британското желание за напускане на ЕС няма ли също чисто национални, вътрешни причини? Или то е симптоматично за криза в ЕС?

И двете. Великобритания има различна история зад себе си в сравнение с тази на континента. Политическото самочувствие на велика сила, два пъти победител през XX век, но в упадък в глобален план, трудно се примирява с променящата се ситуация. С това национално себеусещане Великобритания попадна в неудобна ситуация след присъединяването към ЕИО по чисто икономически причини през 1973 г. За политическите елити от Тачър през Блеър до Камерън изобщо не стоеше въпросът да изоставят своя надменен поглед към континентална Европа. Подобна бе перспективата на Чърчил в известната му реч в Цюрих през 1946 г., когато той виждаше империята в ролята на доброжелателен кръстник на Обединена Европа – но със сигурност не и част от нея. Британската политика в Брюксел винаги е била в невъзможната ситуация, визирана в максимама "и вълкът сит, и агнето - цяло".

Имате предвид икономическата ѝ политика?

Британците имаха определено либерален възглед за ЕС като зона за свободна търговия и това се изразяваше в политиката на разширяване на съюза, без в същото време да се задълбочава сътрудничеството в него. Без Шенген, без еврото. Изключително инструменталният подход на политическия елит към ЕС се отрази и в кампанията на лагера за оставане в ЕС. Сърцатите полузащитници на оставането в ЕС се придържаха стриктно към една кампания, базирана върху страховете от напускането, подплатена с икономически аргументи.

Но този вот не порази само със силното разделение "млади срещу стари", но и с пропастта "град-провинция". Мултикултурният град загуби. Защо се получи това внезапно разделение между национална идентичност и европейска интеграция?

Прав сте, британският вот отразява в определена степен цялостната криза в ЕС и държавите членки. Сравнително високият брой гласували предполага, че лагерът на популистите е успял да мобилизира групи от хората, които преди не са гласували. Това важи особено за маргинализираните групи. По-бедните, социално изоставащите и по-слабо образовани слоеве от населението са гласували предимно в полза на напускането. Това са част от социалните и икономическите причини за Брекзит. Драстичният скок на социалното неравенство, усещането за безпомощност, усещането, че твоите интереси не са представени на политическо ниво, води до мобилизацията срещу чужденците, за напускане на ЕС и за омраза към Брюксел.

Но това само социални проблеми ли са? Референдумът не показа ли, че се разпада преходът от национална към транснационална демокрация?

Усилие, което едва сега започва, трудно може да започне да се разпада. Това, което силно впечатли наблюдателите, не бе само нерационалността на резултата, а и на цялата кампания. Кампаниите на омразата се множат на континента. Всепроникващият системен натиск на икономически неуправляемото и дигитално споено глобално общество пренапряга формите на социална интеграция, които съществуват демократично в националните държави. Това отключва въпросното регресивно поведение.

Това усещане за загуба на контрол има истинска причина – изпразването от съдържание на националната демокрация, която досега е давала на гражданите правото да имат участие в определянето на важни условия за социалното им съществуване. Британският референдум ни дава живо доказателство за ключовия термин "постдемокрация".

Европейската политика в момента не се прави чрез гражданското общество. Съюзът работи така, че основните икономически решения, които влияят върху обществото, не са обект на демократичен избор. Това технократско изпразване от съдържание на дневния ред, с което се сблъскват гражданите, е последица от договорите за ЕС. Разделението на властта между националното и европейското равнище също има своята роля. Правилният отговор на това предизвикателство е транснационализация на демокрацията. Няма друго решение в силно взаимозависимото глобално общество за компенсация на тази загуба на контрол, от която хората се оплакват.

Но почти никой вече не вярва в транснационализацията на демокрацията. Националните държави трябва да вземат отново нещата в ръце. Защо да не се върнем обратно към старата социална пазарна икономика?

За мен подобно завръщане към формата на малката национална държава не е очевидно. Защото тези държави трябва да се управляват при едни глобални пазари, както и глобалните конгломерати. Това би довело до цялостна абдикация на политиката пред лицето на императива на нерегулираните пазари.

Как да си представим задълбочаване на интеграцията в ЕС, без гражданите да се изплашат от по-нататъшна загуба на демократичен контрол? Досега всяко задълбочаване на интеграцията е увеличавало евроскептицизма. Навремето се говореше за "Европа на две скорости" и вие тогава се съгласихте с тази теза. Как тази "Европа на две скорости" би проработила и трябва ли да има подобна промяна в договорите?

Евентуални големи промени в договорите и референдуми могат да минат единствено, ако ЕС направи убедителни опити да се справи с най-належащите си проблеми – нерешената еврокриза, бежанският проблем и въпросите със сигурността. Но дори за описанието на тези факти не може да постигне консенсус сред какофонията от 27 члена на Европейския съвет. Компромиси могат да се постигнат, само ако партньорите са готови на тях и интересите им не са твърде различни. Подобен модус на близки интереси е това, което човек може да очаква от членовете на еврозоната. Така че еврозоната очертава границите на естествения размер на бъдещата "Същинска Европа". Ако тези държави имат политическата воля, то базовият принцип за "по-близка интеграция" в договорите ще им позволи да направят първите стъпки към отделянето на такава "Същинска Европа", което ще доведе и до оформянето на подобна група в Европарламента подобно на Еврогрупата.

Но това ще разцепи ЕС.

Да, аргументът срещу този план е разцепление. Но ако наистина искате европейска интеграция, този аргумент е неоснователен. Защото само една правилно функционираща Европа може да убеди сегашните поляризирани нации на държавите членки, че проектът има смисъл. Само по този начин тези общества, които се придържат към суверенитета си, могат да бъдат убедени да се присъединят – решение, което винаги е отворено за тях. Първата стъпка към компромис в еврозоната е очевиден – Германия трябва да отстъпи от съпротивата си срещу по-близко фискално, икономическо и социално сътрудничество, а Франция трябва да е готова да изостави суверенитета си в тези области.

Единственият начин за демокрация в Европа е чрез задълбочаване на европейското сътрудничество. Гражданите ще осъзнаят, че подобна "Същинска Европа" ще се справи със социалните и икономическите проблеми, които стоят зад несигурността, страха от социален упадък и чувството за загуба на контрол. Социалната държава и демокрацията заедно оформят онази връзка, която във валутен съюз няма как да бъде осигурена единствено от отделната национална държава.

*Публикуваме интервюто със съкращения; преводът е на Mediapool.bg

Юрген Хабермас (1929) е световноизвестен германски философ, ярък представител на т.нар. "критическа теория". Трудовете му са посветени на основите на обществената теория и епистемологията, анализа на развитото капиталистическо индустриално общество и демокрацията и принципите на правото в критичен социално-еволюционен контекст, както и със съвременната (особено германска) политика. На български език са преведени много от трудовете му, между които "Структурни изменения на публичността: Изследвания върху една категория на буржоазното общество", "Философия на езика и социална теория: Избрани студии", "Философският дискурс на модерността: Дванадесет лекции", "Морал, право и демокрация" и други.