Хроника на една предизвестена промяна в образованието

Дигиталното обучение трябва да остане и след пандемията

Хроника на една предизвестена промяна в образованието

Големият, предизвестен, въпрос в началото на учебната година е дали тя ще продължи присъствено или скоро ще се върне дистанционното обучение. Въпросът се превърна в дебат, в който медицинските аспекти, които по никакъв начин не бива да бъдат подценявани, се преплетоха със съображения от различно естество, като например какво би означавало това за родителите. В представянето на гледните точки съвсем не лисват емоции, понякога неоставящи място за разумни аргументи.

Да забравим за малко притесненията дали току-що започналата учебна година ще протече по начина, който ни се струва най-добър за нас и да се опитаме да погледнем отвъд тук и сега. Взимайки под внимание натрупания опит от последната година - как би трябвало да се организира образованието на деца ни? Трябва ли изцяло да се върнем към присъственото образование в училище? Има ли въобще бъдеще в дистанционното дигитално обучение отвъд ролята му на резервен (пандемичен) вариант?

Засега по-силно заявеното в общественото пространство мнение е, че присъствено образование, такова каквото го знаем от десетилетия, че и повече, трябва да остане.

Изглежда това е позиция, споделяна от повечето родители: тяхното притеснение, че няма да издържат още дълго в режима от втората половина на предишната учебна година е понятно. Разбираемо е и защо учителите държат на присъственото образование. Не че мнението на учениците се чува ясно и категорично, но всъщност аргументът, че училището е място както за учене, така и за социализация, е неоспорим. И така: ако повечето участници в образователния процес са за запазването на образованието в традиционния му присъствен вид и ако има съществен аргумент за това, следва ли въобще да се обсъжда ролята на дистанционното обучение отвъд възможността да бъде "план Б" в условията на епидемиологична криза?

Отговорът е категорично да.

Дистанционното обучение едва ли просто така ще изчезне, то по-скоро ще промени из основи образователния процес, а с това и самото училище.

Първо, едно терминологично уточнение. Терминът образование е по-широк от термина обучение. Самият Закон за предучилищното и училищното образование определя образованието като процес, включващ обучение, социализация и възпитание (чл. 3). По подразбиране досега и трите функции се случваха в училище. Пак под подразбиране, учителите специализират в определена област на знанието и обучават учениците си в нея, като междувременно се очаква от тях да социализират и възпитават. Но все пак акцентът в учителската работа си оставаше обучението. Неочакваният експеримент, наложен от корона-кризата показа, че е напълно възможно обучението да се провежда и извън училище. Без тази оценка да стъпва на обективни данни от проведени изследвания, общото усещане беше, че начинът, по който се справи българската образователна система с дистанционното обучение, беше по-скоро приличен, граничещ с приятна изненада. Това, с което училището липсваше, беше социализацията.

Тези популярни в обществото оценки, колкото и субективни да са, почти сигурно отразяват коректно ситуацията. Да погледнем първо обучението. Технологията, съдържанието и нерядко уменията да се преподава, а и да се учи дистанционно са налични отдавна. Немалко ученици, които могат да си го позволят, ползват от години дигитални платформи за учебно съдържание. Вече има платформи, които са дигитализирали цялото учебно съдържание и предлагат не просто "знания" а и интерактивни възможности за упражнения, проверка на наученото и обратна връзка. Тези платформи не само че потенциално са достъпни до всеки един ученик в страната, но и качество, което предлагат, е гарантирано еднакво за всички ползватели. По друг начин видени, платформите за дигитално образователно съдържание преодоляват фактори като местоположението на училището, мотивацията и квалификацията на учителите и социалната среда на ученика при осигуряването на достъп до (качествено) учебно съдържание. Като си спомним, че от десетилетия равнопоставеният достъп до качествено учебно съдържание е огромно предизвикателство за българската образователна система, то сáмо това трябва да е силен аргумент да се настоява за бързо и универсално въвеждане на дигитално дистанционно обучение.

Разбира се, остава и въпросът с осигуряване на фактическия достъп до дигиталните платформи. Според самия министър на образованието подобен проблем имат 11% от учениците в България. Не би трябвало да е проблем за един публичен сектор с бюджет от 4.813 млрд.лв. да осигури 80 000 устройства и съответната интернет свързаност. Още повече, че колкото повече се дигитализира учебният процес, толкова по-бързо и лесно могат да с намалят други разходи в образованието, като например за хартиени учебни материали, режийни разходи и други. Всъщност процесът по осигуряване на достъп до дигитална учебна среда би трябвало вече да тече.

Социализацията, разбира се не бихме искали да я правим онлайн. За нея ни трябват училищата. В процеса на социализация съучениците също играят много важна роля. Но, да не се заблуждаваме: социализацията на децата в българското училище може да бъде много по-добра. Самата социална среда в училище, както личи и от наскоро проведено изследване много често не е добра. Самите учители не толкова често виждат своята роля да въвеждат децата в обществото като приоритетна и остават твърде фокусирани върху преподаването. Нищо, че първото значение на думата "педагог" е този който води децата, този, който предава натрупаното познание от едно поколение на друго. Вече е наличен работещ инструментариум, позволяващ да се промени балансът в учителската професия, така че педагозите да се фокусират повече върху социализацията на децата, докато продължават, но в по-малка степен отколкото досега, да ги подкрепят в изучаването на (нарастващи) обеми предметно знание.

Цялото налично знание, което един учител може да "преподаде" в клас, вече го има онлайн и всеки, които иска да го усвои, няма защо да чака да му бъде преподадено. Ролята на учителя по отношение на преподаването следва да бъде да помогне на ученика, там, където последният се затруднява, не да бъде лектор. Обществото със сигурност има какво да спечели, ако учителите от преподаватели (отново) станат педагози. Ето това е същността на процеса, който ще предефинира образователния процес и ще промени училището. Подобно послание е изложено на огромния риск да бъде окачествено или като нереалистично и изискващо твърде много от учителите, или като утопично пожелателно говорене. Но основателни ли са възраженията? Не е ли по-утопично да си мислим, че учителската професия ще си остане по същество същата, каквато сме я заварили отпреди няколко поколения? Приемаме ли подобно нещо по отношение на другите сектори? Революционно ли е очакването ни лекарите да прилагат лечение, базирано на технологии разработени в последните едно-две десетилетия?

В заключение: знаем, че технологиите, с потенциал да променят съществено начина на функциониране на образователната система, вече са налични и епидимиологочната криза от пролетта ни показа, че те вече могат масово да се използват в образователната система на България поне на приемливо ниво. Знаем, че образователната ни система има нужда от съществени промени. Знаем и че такива промени вече се случват в други страни и че разликите между такива образователни системи и българската започват да придобиват качествени измерения. Честното формулиране на въпроса, пред който сме изправени като общество по отношение на образованието на децата ни, не е дали образованието трябва да върви в крак с технологичното и социално развитие, а дали ще започнем още сега и ще се опитаме да намерим собствен път или след още някоя и друга година или десетилетие ще се опитаме да настигаме другите, навярно отново прилагайки модела на закъснялото ускорено развитие и следвайки нечии други вече утъпкани пътеки. Следвайки обаче, няма как да станем водеща нация в областта на образованието, а оттам и в много други области.

*Йордан Йосифов се занимава с изследвания и анализи в сферата на образованието. Работил е в над 20 страни в Европа, Азия и Африка. В България е правил изследания и анализи, възложени от държавни и международни институции, както и от неправителствени организации.

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Какво показва отмяната на карантини за VIP- персони в България?