И сега всички заедно: "Искаме противоракетна отбрана"

Никоя друга инициатива няма толкова голям дългосрочен потенциал да измъкне отношенията между НАТО и Русия от сегашното им обтегнато състояние, и същевременно да даде тласък на колебливия и нефокусиран интерес към една подобрена и по-приобщаваща европейска система за сигурност, от сътрудничеството в областта на противоракетната отбрана.

Ако Северна Америка, Европа и Русия превърнат в общ приоритет отбраната на целия евроатлантически регион, освен че ще се заемат с конкретен проблем, те с един удар ще разклатят основите на идеята за противопоставянето между Русия и НАТО, и ще докажат, че тристранното сътрудничество по ключов въпрос от областта на сигурността е възможно.

След десетилетия на провалени опити да се намери обща позиция по въпроса за противоракетната отбрана лидерите във Вашингтон, Москва и Брюксел отново се заловиха с тази задача. И руски, и американски президенти са подчертавали колко е важно да се намери приемлив за двете страни подход към противоракетната отбрана, а американската страна, в навечерието на срещата на върха във Вашингтон на 24 юни предложи серия от стъпки за започване на процеса.

През март миналата година генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен постави тристранното сътрудничество в сферата на ПРО в самия център на предложената от него програма и подчерта доколко е важно да се създаде "система за

противоракетна отбрана, която не само защитава евроатлантическата общност, но същевременно я сближава".

Никой не мисли, че ще е лесно. На пътя на сътрудничеството стоят години на задълбочаващо се недоверие, различаващи се оценки на заплахите и недостиг на политическа воля, въпреки подобряването в отношенията между САЩ и Русия напоследък.

Техническите спънки също не са маловажни. Както по практически, така и по политически причини една напълно интегрирана система с единно командване и контрол може би представлява нереалистична цел. Дори изграждането на отделни, но координирани системи, което според експерти е по-лесно осъществимо, е свързано със значителни затруднения.

Но колкото и големи да са тези препятствия, основният проблем е друг. Не техническите спънки а политическата воля ще определят дали противоракетната отбрана ще се превърне в носеща колона на една по-приобщаваща и по-добре защитена

евроатлантическа общност, или ще продължи да бъде, може би дори в по-голяма степен, източник на напрежение и разногласия в това, което държавните лидери в момента на надежда при приключването на Студената война нарекоха "Европа от Атлантическия океан до Урал, цяла и свободна за първи път от 300 години".

Необходимата политическа воля обаче почти със сигурност няма да се появи там, където би трябвало - сред трите страни (Северна Америка, Европа и Русия), освен ако процесът, системата му и прилагането му не бъдат развити от и за всички тях.

Тя няма да се появи, ако системата за ПРО бъде създадена на практика от една държава, която кани другите да участват, или от две държави, или е проект на един съюз. Още от самото начало Европа, Северна Америка и Русия трябва да оценят заедно общата заплаха, след което заедно да се захванат да проектират от основата до керемидите една обща архитектура за справяне със заплахата.

Някои елементи от новата четиристепенна система за териториална отбрана на правителството на Обама биха могли да осигурят жизненоважното ядро на една подобна инициатива, но крайната архитектура и разделението на задачите трябва да

представляват добре балансирано трикрако столче.

Причините за разглеждането на сътрудничеството в областта на ПРО като неотложна и сериозна цел далеч надхвърлят тесните безпокойства. Не просто потенциален фактор, който може да промени отношенията между САЩ и Русия, и между НАТО и Русия, не

просто решаваща крачка в търсене на по-стабилна система за сигурност в Европа и не просто основен фактор в изграждането на оптимално ефективна защита срещу заплахата от балистични ракети, истинското тристранно сътрудничество в този случай би трябвало да подкрепи напредъка в укрепването на режима за неразпространение на ядрените оръжия.

То трябва да даде инерция на и без това впечатляващите вече постижения в обезопасяването на ядрените оръжия и материали. Ще помогне на Вашингтон и Москва да формулират ролята на стратегическото нападение и отбрана, докато обсъждат нови мерки за допълнително обезопасяване и стабилизиране на ядрените си отношения.

И не на последно място по този начин ще се създаде и основа, на която стратегически ключови държави като Китай могат да изследват сътрудничеството по отношение на ролята и мястото на ПРО в един мнгополюсен ядрен свят.

Напредъкът на всички тези фронтове изисква лидерски умения от страна на САЩ, ЕС и Русия, а успехът им ще бъде или подпомогнат, или спънат от онова, което ще се случи в областта на ПРО.

Тъй като залогът е толкова голям, ние, гласовете от не една и две страни, но от всички краища на евроатлантическия регион сме загрижени за това този шанс да не ни се изплъзне, да бъде саботиран от тесногръди опасения, или да отстъпи място на по-лесно осъществими действия.

По БТА

* Сам Нън от 24 години е член на Сената на САЩ от Демократическата партия. Игор Иванов бе външен министър на Русия от 1998 до 2004 г. Волфганг Ишингер е бивш посланик на Германия в Лондон и Вашингтон.

Споделяне

Още от Свят

Одобрявате ли решението за частичен локдаун?