Идва ли краят на тихата външна политика на Китай?

През периода от 5 до 16 март китайският парламент - Общокитайското събрание на народните представители, ще завърши процедурата по смяна на поколенията в ръководството на Китай, започнала с 16-я конгрес на комунистическата партия миналия ноември. Новият лидер Ху Цзинтао смени тогава Цзян Цзъмин като лидер на управляващата партия, а след одобрението на парламента ще поеме сега и висшия държавен пост - председател на КНР. Новият държавен глава ще назначи и нов премиер - Вън Цзябао, на мястото на Чжу Жунцзи. Той също трябва да бъде одобрен от парламента, както и новите вицепремиери, министри и други чиновници - всички с петгодишен мандат.

Никой не се съмнява днес, че всичко ще стане според сценария. Спорове предизвиква обаче политиката на бъдещото ръководство. И по-специално във външната сфера. През преходния период - особено когато Ху Цзинтао бе вече начело на партията, но все още не и на държавата, правеше впечатление извънредно тихата външна политика на Китай. Това личеше както в поведението на Пекин в ООН по иракския въпрос, така и в странното равнодушие към назряващата криза за Северна Корея.

В тези и в други случаи позицията на Китай бе известна на професионалистите, но китайската дипломация я огласяваше само при крайна необходимост - иначе предпочиташе да наблюдава и да изчаква. А с това си спечели доста укори от страна на международните аналитици за "изгубени дипломатически възможности" и "пропуснати шансове". Например по иракския проблем Китай с правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН би могъл да заеме междинна и ключова позиция, заставайки между двете "антагонистични" двойки - САЩ/Англия и Русия/ Франция, като принуди и двете страни да го ухажват, за да получи съответните облаги.

Ключоивят въпрос сега е дали тази външнополитическа парализа ще приключи, след като новото поколение китайски лидери твърдо поеме властта, или се очертава нова и дългосрочна външна политика на КНР, чиито контури бяха набелязани колективно още преди да започнат промените в държавното ръководство.

Нека се запитаме - може ли тази страна-гигант да се прави и занапред на малка и слаба държава? Може ли да очакваме подобно нещо от единствената икономика в света, която изглеждаше истински здрава през 2002 година? От страната, която миналата година зае първо място в света по привличане на инвестиции от чужбина - 50 милиарда долара? От най-бързорастящата "голяма" икономика според резултатите от предходното десетилетие; от шестата икономика в света според МВФ; от най-големия износител за САЩ и т. н.?

Отговорът е прост: по принцип това е възможно, както сочи примерът със съседна Япония - не шестата, а втората икономика в света води твърде незабележима и скромна външна политика. Иракската криза примерно не засяга коренните интереси нито на КНР, нито на Япония, доколкото икономиката им няма да бъде застрашена от по-евтин в перспектива близкоизточен петрол. Естествено Пекин смята за свой приоритет отслабването на безконтролното международно влияние на САЩ. Това обаче е негласен приоритет почти за всички държави - големи и малки. И точно войната в Ирак предоставя възможност САЩ да отслабнат, макар и в чисто бюджетно-финансов аспект. Още повече че не само Китай като член на Съвета за сигурност може да наложи вето върху американската операция, като принуди САЩ да воюват в максимално неизгодна за тях ситуация.

Проблемът е по-скоро как да се ограничи американското всесилие, без това да заплаши ключовите за КНР икономически отношения със САЩ. За по-нататъшното си развитие Китай се нуждае от американските високи технологии. Затова търговският "романс" между Америка и Китай се развива, общо взето, успешно, което смекчава китайската външна политика. Според САЩ двете страни могат да работят съвместно в много насоки - КНДР, тероризма, наркотиците. Най-важното обаче е, че двете държави често действат като съюзници в Световната търговска организация, където Китай подкрепи неотдавна явно антиевропейската инициатива на САЩ за общо намаляване на субсидиите за селското стопанство. За "романса" не е пречка дори огромният, неизгоден за Америка дисбаланс в двустранната търговия /42,7 милиарда долара според Китай, 100 милиарда - според САЩ/.

Изобщо външната политика на Китай в обозримо бъдеще ще зависи много от вътрешната икономика и ще обслужва тъкмо нейните интереси. Особено с оглед на трудните проблеми, пред които е изправен Китай, при всичките негови успехи. Сред тях е корупцията, която предизвиква социално напрежение. Също възможността от криза в банковата система и засилващото се неравенство сред населението.

По данни на ООН в Китай като цяло на 30 процента от населението се падат 77 на сто от потреблението - точно както е в САЩ. За разлика от САЩ обаче богатството и бедността в Китай зависят от местожителството. 800-те милиона бедни китайци живеят в изостаналите, сравнително слабонаселени северозападни райони. Заможните късметлии - в препълнения с хора югоизток, където прииждат все нови и нови заселници.

Всичко това означава големи проблеми и големи разходи - Пекин ще се нуждае от дипломацията, доколкото тя помага за решаването именно на въпроси от този род. Най-малко два от най-близките във времето проблема и две външнополитически изпитания за Ху Цзинтао непосредствено засягат икономиката. За новия лидер ще се окаже просто наложително да води активна политика в тази сфера. При това Русия и в двата случая ще бъде сред засегнатите държави. Това са корейската криза и бъдещето на Средна и Централна Азия - съдбата на Шанхайската организация за сътрудничество /ШОС/.

За корейската криза напоследък се изговориха доста неща и предстои да се говори още. Един военен сценарий тук /какъвто неуспешно се опитаха да приложат САЩ/ би станал атака върху икономическата конюнктура едновременно на няколко страни от региона, включително на Русия и Китай. Връщането към ситуацията отпреди кризата би осигурило на същите тези държави големи икономически възможности. Корейският проблем засега е замразен, включително заради положението с Ирак. Чуват се мнения, че точно Пекин би могъл да съдейства за решаване на корейския въпрос - примерно като организира косвени преговори между Пхенян и Вашингтон. Има и други варианти за развитие на събитията, но във всички тях китайският лидер просто ще бъде принуден да прояви активност в най-скоро време.

В случая със Средна Азия и ШОС не става дума за криза - напротив, тук има свободно поле за действия, нова насока за китайската дипломация в един регион, доскоро заплашвал северозападните граници на Китай. Стартът на ШОС, насрочен за началото на лятото, ще позволи и на Китай, и на Русия да изградят нови структури за икономическо сътрудничество в една голяма и интересна зона - до неотдавна източник единствено на геополитически бедствия.

Най-интересен момент както за Китай, така и за Русия тук може да стане желанието на Индия да вземе участие в дейността на ШОС. Подобряването на отношенията с Индия - още един нов гигант в световната икономика и политика, може да стане значително постижение за новия лидер на КНР. Подобно на Китай, Индия наред с ЮАР и Малайзия поема сега ролята на активен инвеститор в държави, които все още са в периферията на световната политика и икономика - това е нова реалност, достойна за внимание от всяка гледна точка. Това показва, че е дошло вече времето Китай да изгражда нови отношения с великия си западен съсед.

Този процес вече е в ход - и ако Средна Азия се окаже точката, от която ще започне неговото ускорение, ако Русия вземе активно участие в него, толкова по-добре. Във всички случаи обаче ще се наложи Ху Цзинтао да действа по средноазиатското направление не по-малко активно, отколкото по корейското.

По БТА

Още от Свят