Играта на петролопровод

Надалеч в залива Искендерун пред турския град Джейхан, се товари суровият петрол, който изминава 1100 мили от местодобива си в Каспийско море. Най-интересното свойство на този петрол не е свързано с това, откъде произхожда, а от къде НЕ произхожда – той не е руски петрол. Този тръбопровод обаче и много други, които се планира да бъдат прокарани през Анадола – коридорът, който свързва Запада с Изтока – могат да допринесат поне с малко за намаляване на енергийната зависимост на Европа от Русия.

„Сигурност на доставките” стана и си остава ключов лозунг на континента от новогодишните празници през 2006 г. насам, когато Русия затвори газовите кранове за Украйна и последиците от това бяха усетени от потребителите много по на запад от тази страна. Зад този термин стоят няколко проблема, но е достатъчно да се каже, че Европа смъртоносно се страхува да разчита прекалено на доставките на енергоносители от Русия и принадлежащите ѝ тръбопроводи.

По вероятно преди ситуацията да се подобри, зависимостта на Европа само ще се засилва. Запасите в Северно море започват да се изчерпват, северноафриканските маршрути изискват голяма търпимост към политическата нестабилност, изобилието на втечнен природен газ засега е нереализирана мечта. Това прави от Русия не само най-големият износител на нефт и газ за Европа в бъдеще, но и главен разпределителен пункт за енергоносители от други страни – например Казахстан и Туркмения.        

И тук на сцената излиза Турция. Освен през Русия, само през Турция минава наземният път от Средна Азия за Източна Европа, а Джейхан - прозорецът на Турция към Средиземно море – обещава сигурност и близост до другите петролодобивни райони извън Русия.

Това обаче не прави от Турция решение за Европа в енергийната сфера. Първо, Анкара не иска да застрашава собствените си много важни отношения в областта на енергетиката с потенциалния си съперник в транзита – 59% от природния газ, потребяван от Турция, идва от Русия. Москва е и партньор в един от най-големите проекти на Турция за строеж на нови тръбопроводи – петролопровода Самсун – Джайхан, който ще доставя по суша руски суров нефт от Причерноморието към Средиземно море, заобикаляйки задръстените от танкери проливи Босфора и Дарданелите.   

Колкото и да им се иска на турците в контактите си с европейците да демонстрират антируските си настроения, за тях ще е много рисковано да клатят клетката на мечката. 

Дори да предположим, че Турция успее да угоди на Русия, няма да ѝ е лесно да осигурява други доставчици на петрол и газ. На опашка за транзит през Турция са се строили няколко добиващи страни - Азербайджан, Иран, Ирак, Казахстан, Туркмения и даже Египет. Обаче във всеки от плановете на тези страни има слабости.

Така например не е ясно може ли азербайджанското находище Шах Дениз в Каспийско море да осигури достатъчно количество газ дори в близкосрочен и средносрочен план.

Иракският петрол течеше през Турция от 1976 до 1990 г., след това от 1996 до 2003 г. в рамките на програмата на ООН „Петрол срещу храни”. Но днес от Киркук в Джайхан постъпва съвсем малко петрол, който стига за един танкер на месец. Турските официални лица предполагат, че за да се осигурят стабилни доставки, ще са нужни поне няколко години – пречка е несигурната обстановка в Ирак.

Още повече, че Русия вече направи сделки за транзит на казахски и туркменски енергоносители. Следователно, за планирания газопровод, който ще пресече Каспийско море и ще завърши в Турция, ще има по-малко газ. Изниква и въпроса колко силно могат да се нарушат доставките от санкции или вероятни бойни действия срещу Иран във връзка с ядрената му програма. (На конференцията на представителите на ЕС и Турция за енергетика, която се състоя това лято в Истанбул, тази тема не беше повдигната от нито един докладчик – чувства се, че към тази криза европейците се държат като щраусите – крият главата си в пясъка).

Когато на турците се напомня за тези сложности, те посочват Джейхан. През 90-те години на миналия век мнозина се съмняваха, че дострояващият се тук нефтопровод от Баку през Тбилиси, изобщо някога ще бъде построен. Но през тръбата БТД, наречена така в чест на трите града, за първата година от работата си от юни миналата година минаха 143 млн. барела суров нефт.

Този успех доказва, че Турция е в състояние да преодолява препятствията, каза на истанбулската конференция турският министър на енергетиката Хилми Гюлер. Но страната се нуждае от помощта на ЕС за общуване с трети страни. В прикаспийските страни като Азербайджан, отбеляза Гюлер, “В недрата има газ, който не се добива. Вие трябва да ги накарате да вложат в това пари”.

Казвайки “вие” Гюлер, естествено, подразбира европейците. И тук изниква, може би, най-големият въпрос във връзка с Турция, Европа и енергоносителите: доколко са единни в позицията си държавите на ЕС? Засега на този въпрос се налага отговорът “Не особено”.

Да разгледаме газопровода Набуко, за който толкова се шумя. Предполага се, че той ще транспортира газ от Турция през България, Румъния и Унгария в Австрия, откъдето ще се разпределя по Западна Европа. Този газопровод, казват, ще заработи през 2012 година и ще поема 25-31 млрд. куб.м. природен газ за година. Това, по различни оценки, е от 8% до 15% от очаквания ръст на търсене на газ в Европа до 2020 година. Комисарят на ЕС по енергетиката Андрис Пиебалгс уверява, че Европейският съюз “има твърдо намерение” да осъществи този проект.

Не случайно обаче Набуко е кръстен в чест на една от оперите на Верди – около него се разиграва цяла драма. Той принадлежи на равни части (по 20%) на пет компании: на турската Боташ, австрийската OMV, унгарската MOЛ,  румънската Трансгаз и българската Булгаргаз. Но през май тази година OMV се съгласи да предостави на руския монополист “Газпром” дял в Централно – европейския газов център в Баумгартен, който, както се предполага, ще снабдява Набуко. Това, според мнозина, нанесе удар по ефективността на планирания газопровод. MOЛ също купува от “Газпром” все повече. А през юни “Газпром” сключи споразумение с италианската фирма "Ени"i за транспортиране на газ изобщо заобикаляйки Турция – по дъното на Черно море в България. Затова, макар Турция скоро да сключи споразумение за пренос на туркменски и ирански природен газ през Набуко, “Газпром” сигурно ще успее чрез сделките си със страните от ЕС толкова да разтури работата, че строителството на Набуко изобщо да бъде спряно.

Шефът на OMV Волфганг Рутенсторфер, от своя страна уверява, че “между Набуко и нашите добри отношения с Русия няма противоречия”, посочвайки, че благодарение на растящото търсене на газ място има за всички. Но каквато и да е истината, тези и другите двустранни договорености на “Газпром” с членове на ЕС опровергават представата, че в областта на енергетиката Европа може да постъпва единодушно. “ЕС понякога действа като съюз, а понякога – като отделни държави - казва Гюлер. – Тук ние трябва да действаме заедно”.

Да се разчита на взаимопомощта на европейците в областта на енергетиката е ненадеждна работа. Това е една от главните причини континентът да се намира в толкова неизгодно положение спрямо Русия, и това причина обяснява защо Турция – или която и да е друга страна – не може сериозно да подкопае руското господство.