Игри на политика в задкулисието на Олимпиадата

"Западът винаги плаща скъпо за грешките си. Но поне не му липсват средства за компенсирането им", каза през 1999 г. Едуард Шеварнадзе в интервю по случай 10-годишнината от падането на Стената. Колко скъпо струваше разкъсването на Желязната завеса, той би трябвало да знае точно - все пак бившият висш съветски функционер игра основна роля заедно с Михаил Горбачов при политическата поправка и финансовото компенсиране на най-голямата грешка на Запада - толерирането на комунизма. Компенсацията е от порядъка на стотици милиарди долари, с които Кремъл изтъргува свободата на окупираните от СССР европейски народи и метаморфозата на своята собствена политическа система.

Онова, което остана несподелено с публиката, обаче, е цената на политиката на толерантност преди рухването на комунизма. Или по-точно - стойността на средствата, с които социалистическите режими са поддържани десетилетия да оцелеят в агонията им.

Страхът от колапса на комунизма и евентуално следващи го военни конфликти, насочени срещу западните демокрации, създаде още след Втората световна война параметрите на западната политика на двуличието в отношенията със СССР и Китай. Стархът доведе до вливането на милиарди долари в плановата икономика на комунистическия лагер - чрез финансови инжекции и кредити, или във формата на стоки за гладуващото население на режимите. Още през 1950-те години, докато Маккарти и булдозите му гонят призраци на комунисти под леглата на Холивуд, а ловът на червени вещици се е превърнал в най-доходното занимание за провинциалните кариеристи в САЩ, стратегическото подсигуряване на Запада чрез купуване пасивността на Кремъл е в действие.

Западни банки отпускат кредити на СССР, задкулисно политически и държавни лидери насърчават поддържането на контакти с комунистически лидери и функционери. 30 години по-късно ситуацията изглежда така: само за 1982 г. (когато настъпва поредната стагнация на пазара в комунистическата система) червените диктатури около Кремъл и Пекин, латиноамериканските и африканските им копия получават 637 милиарда долара дългосрочни и краткосрочни кредити, като само за СССР, например, краткосрочният годишен кредит е над 60 милиарда долара.

"Девалвацията на стойностите"

Тази практика на двойните политически игри се запазва и до днес към остатъчния комунизъм, макар да е доразвита в нови форми - според новите обстоятелства и условията на глобализацията. Страхът от "междулагерни" конфликти е отстъпил отдавна място на икономическата целесъобразност и печалбата. В последното няма нищо лошо, хладно погледнато - това са механизмите на капитализма - пазарната икономика сама определя както правилата на пазарите си, така и поведението при разширението им. И в хладната калкулация не влизат понятия от областта на етиката, религията и философията - като морал, човешки права, добро и зло. "Девалвацията на стойностите", това взето назаем икономическо понятие, служи, разбира се, само извън параметрите на пазара за добрата метафора, отнесена до последните категории.

"Мирише на Китай"

Търсенето на нови потребителски групи в Глобалното село, в което днес живеем, за свръхпродукцията на концерните и търсенето на нова евтина работна ръка се сблъскват с девалвиралите ценности на хуманизма в бараките на трудовите лагери в Китай, където се произвеждат евтините китайски стоки, заливащи западните магазини с мириса на токсични бои и лошо качество. "Мирише на Китай" е често срещан коментар на минувачи покрай подобни стоки, чийто кич крие и друга истина - произвеждащите боклука на азиатското червено чудо(вище) са обречени, малтретирани и зле хранени заточеници на комунистическия режим.

Действителността във фабриките на големите западни фирми (поверени на местни неокапиталисти, обикновено свързани с червената китайска номенклатура и мафия) в провинциите не е по-различна - детският труд триумфира, а заплащането за 16-часов работен ден е в най-добрия случай символично, при липса на елементарни права на работниците, без осигуровки и без техническа безопасност на работното място.

Пред тези реалности, реакциите на западните държави по казуса Тибет понастоящем не трябва да изненадват. Разбира се, четири месеца преди началото на Олимпийските игри в Пекин, медиите провокираха западната политика и западния спорт да започнат да дискутират за подобаващ отговор срещу действията на китайските власти. Мирните демонстранти в Лхаса, жертви на които станаха повече от сто будистки монаси и граждани, поставят политиката и спорта пред предизвикателство.

Но циничността отдавна е заела удобна поза в подобни дискусии и те са по-скоро досадни за масата гражданство. Едва ли средностатистически западен гражданин им обръща внимание, зает в собственото си ежедневие. Затова арогантни изказвания, като "Историята ни показва, че бойкотът никога не води към целта!", на президента на германския олимпийски съюз и вицепрезидент на МОК, Томас Бах, се тълкуват като реалистични.

Поне символична реакция

Макар и неверни по същество, те са удобно извинение за обществената пасивност и политическия компромис, в името на икономическите отношения с Пекин. Разбира се, редица европейски политици, депутати в Европарамента от либералните и християндемократични среди настояват участието на страните от ЕС да се замрази. Но адекватната реакция на полския премиер Доналд Туск, който заяви публичния си отказ от присъствие на откриването на игрите това лято, остана дълго време самотна на европейския политически фон. След дълго обмисляне ще го последват германският президент Хорст Кьолер и канцлерът Ангела Меркел - те обявиха, че няма да присъстват на 8 август при откриването на игрите в Пекин. До момента, обаче, не съществува категорична и единна политика на ЕС спрямо репресивния апарат на Китай и за бойкот на Олимпиадата.

Спортът отдавна се владее от икономическите интереси на спонсорите му - и едва ли без допълнителни уговорки който и да е олимпийски комитет би се отказал от участие в Пекин. За участниците пък Олимпиадата е нерядко освен професионална и житейска цел - а предвид кратката "работна" възраст на повечето професионални спортисти, чиято средна начална пенсионна възраст е 32 години - фактът, че Олимпийските игри се провеждат веднъж на четири години, е достатъчно силен мотив за участието им на всяка цена.

Добрият маниер изисква ако не друга, символична реакция - така според канона му групи спортисти от ЕС и САЩ се включиха в компромисна инициатива - предлагат да участват в Олимпийските игри, но да протестират на място. Което няма как да се осъществи, тъй като ще ги дисквалифицира. Олимпийската харта предвижда "Отнемане правото на организация" на игрите, в случаите, когато "държавата гост на игрите е престъпила по особено тежък начин правилата на хартата". Но в документа не са записани изрично човешките права и свободи. Същата харта предвижда обаче санкции срещу спортисти, които политизират игрите - протестиращи по политически причини участници с публични инициативи по време на олимпиадата ще бъдат дисквалифицирани според регламента за участие.

Прецедентите

Предстоящите игри в Пекин не са първите, са съпроводени от политически конфликти. Нахлуването на СССР в Афганистан през 1979 г. послужи за бойкот на Олимпиадата в Москва през 1980 г. Тогава първата крачка направи Олимпийският комитет на САЩ, който беше последван солидарно от множество държави. Според германеца Томас Бах, който налага в ЕС тона за компромис и толерантност с Китай, бойкотът през 1980 г. не е довел до никакъв положителен резултат в бившия СССР, а изтеглянето на съветските войски от Афганистан започнало едва през 1988 г. и то с посредничеството на ООН. Бах съжалява допълнително, че през 1984 г. не само СССР, но целият Варшавски пакт и в това число немските спортисти от бившата ГДР, бойкотирали игрите в Лос Анджелис.

Африканските държави са също солидарни със съдбите си, макар в различна на горната ретроспектива. В знак на протест срещу Апартейда в Южна Африка през 1976 г. спортистите от над 20 африкански държави напускат олимпийските състезания в канадския Монреал и се връщат демонстративно у дома. Тези държави и олимпийските им съюзи настояват - без особен успех - на място, преди да саботират игрите, за санкционирането и дисквалификацията на Нова Зеландия в Монреал, тъй като новозеландският национален отбор по ръгби е играл в Южна Африка месец преди Олимпиадата, въпреки забраната на МОК от 1964 г. (валидна е до 1988 г.) срещу участие на режима във всички международни спортни състезания.

През 1956 г. Холандия, Испания и Швеция бойкотират Олимпийските игри в австралийския Мелбърн. По този начин трите държави протестират срещу кървавото потушаване на Унгарското въстание и агресията на СССР в Унгария. В същата година олимпиадата е бойкотирана и от ислямския пакт Египет-Ливан-Ирак, но заради египетско-израелския Суецки конфликт.

Най-ранният бойкот на Олимпийски игри в историята след Втората световна война е свързан отново с Китай. През 1952 г. спортистите на Тайван бойкотират Олимпиадата в Хелзинки. По този начин Тайван се разграничава от МОК, който кани комунистически Китай да участва в игрите. Но никоя друга държава не последва острова - и режимът на Пекин вее червени знамена във финландската столица, несмущаван от никого и нищо. По същото време, през 1952 г., жертвите на комунизма в Китай от репресии, масови убийства, национализация и изкуствено предизвикан глад вече са преминали 35-милионната граница.