Има ли изход от политическата криза?

Да уточним понятията

Политическа криза е неспособност на парламента да излъчи правителство. Трайна политическа криза има, когато това се случва последователно. С предсрочните избори в 2013 и 2014 година, между 2009 до 2017 година, България е в трайна политическа криза, която е прекъсната в 44-ото Народно събрание и веднага е възобновена от 45-ото.

Изход от политическата криза намира този парламент, който изкара пълния си мандат. Но изход от трайната политическа криза ще се намери, когато се отстрани причината, която я предизвиква.

Българската демокрация е класифицирана като полуконсолидирана от Freedom House или опорочена - от Economist Intelligence Unit. Съчетава демократични и авторитарни елементи. Незряла е. Страда от формални избори и от клиентелизъм. Описвана е с редица признаци на упадък и се предупреждава, че се плъзга към хибриден режим.

Хибриден режим е налице когато, въпреки че се провеждат избори, гражданите са откъснати от знанието за дейността на онези, които упражняват реална власт, липсва или е слабо гражданското общество. Има политическа свобода, редовни избори и формална смяна на властта, но партиите, властите и медиите са под контрола на групировки, рекрутирани от бившия елит на комунистическата партия и на нейните репресивни органи. Те доминират икономически и са сраснати с политически партии.

Причината за трайната политическата криза

Изявите на мнозинството публични говорители показват, че те не разбират причината за трайната политическа криза и проблемите, които трябва да решават българските политици. Например твърдения, че благосъстоянието и неравенството са причина за кризата, доказват пълна откъснатост от реалността. Данните от сравнението между 2009 и 2020 показват, че: средният доход на лице от българското домакинство е нараснал с 88.5%; средната месечна работна заплата се е увеличила със 150.4% от 599 на 1500 лева; средната пенсия е увеличена със 71.2%; делът на населението в риск от бедност или социално изключване е спаднал от 46.2% на 32.1%. Бедността у нас е проблем, но тя не е предизвикала нито настоящата, нито трайната политическа криза.

Още по-несъстоятелни са обясненията от 2013 г., че протестиращите са невежи и искат ток без пари и от обясненията от последните дни, че протестните партии са ни вкарали в политическа криза, което съвсем формално е вярно за настоящата, но по никакъв начин не обяснява дълбоката криза на българската демокрация.

Причина за трайната ни политическа криза е опорочената българска демокрация. В условия на нарастваща гражданска общност тя съществува с честа безпомощност на парламента и хронично обществено недоверие. За гражданите пороците ѝ стават все по-нетърпими.

За разлика от мнозинството публични говорители, политиците от протестните партии си дават сметка за същността на възела от проблеми. Те разбират, че създаването на правителство не е гаранция, че ще бъде консолидирана българската демокрация, защото много пъти в последните 20 години олигархията и мафията са бабували при раждането на удобни за тях правителства. Идеята това да не се допусне за сетен път, е да не се прави коалиция с ГЕРБ, ДПС, БСП и техните "патерици", защото тези партии са правили въпросните компромиси и изглеждат готови за нови такива. Когато се настояваше ПП "Има такъв народ" (ИТН) да направи непременно правителство, всъщност им се казваше да направят компромис с партиите от статуквото, а те всички си бяха предложили услугите.

И тук, като че ли, се вижда някакъв изход. Компромис може би е възможен, но не и с цената на палиативни, а не на радикални реформи на прокуратурата, на съдебната власт, на МВР и на службите за сигурност. При това, те трябва да са толкова решителни, че да отстранят от властта българската олигархия и мафия, което не е толкова трудно, но най-вече да се справят с ендемичната българска корупция.

Далече сме от политическия компромис

Той изисква време за постигане на съгласие по отношение на целите и подцелите, и на средствата и мерките, с които да се извършат реформите. Това изисква политическа дискусия, а тя може да се основава само на достатъчно широка публична дискусия. Такава по необходимите реформи почти напълно отсъства.

Нация сме само, ако дискутираме най-важните си общи проблеми и когато заедно търсим техните решения. Ние нямаме добри решения, защото нямаме дискусия по тях. Най-тежкото поражение от опорочаването на българската демокрация е, че нацията ни се разпада на непримиримо враждуващи общности, всяка затворена в собствените си конфликти.

Вече е забравена културата на дискусията, която носеха първите лидери на демократичните партии. Публичните говорители проповядват или вещаят като спекулират с пристрастията, чувствата и даже временните възбуди на хората. Не умеят да дебатират полезно; да се отнасят критично към чуждото мнение, което означава да го цитират, да го приемат или да го оспорват с аргументи. Не коментират факти и доказателства, а налагат собствените си убеждения.

Масово журналистите от медиите са преднамерени, глашатаи са на политически позиции. Не притежават памет за дебата. Не познават официалните позиции, факти и нормативи. Движат се по повърхността на мимолетната интрига.

Ще дам пример с журналист от бТВ, който, канейки ме за предаване по темата на подслушванията, настояваше, че и по време на правителството на ОДС е бил подслушван главният прокурор. Напомних, че "потърпевшият" обвини в два процеса група служители и ръководителя на НСС Атанас Атанасов, че на три инстанции обвинените бяха оправдани поради липсата на доказателства. Отговорът на журналиста беше, че има право на мнение - на мнение срещу истината установена от съда. После видях същата теза от номиналния собственик на в. "24 часа", след това от друг говорител на ГЕРБ, от бивш генерал от МВР и разбрах, че това е тяхна "опорна точка", за да се предизвика съмнение в обвинението на председателя на ДСБ, че службите са подслушвали 32 политици. В заключение на този разказ ще кажа, че не е журналистика да пледираш срещу истината, това е пропаганда, манипулация. Сега се нарича "фалшиви новини". На основата на оспорване на фактите с аргумент - "лично мнение"- не е възможна въобще каквато и да е полезна за обществото дискусия.

Същото е нивото на дискусията между политиците. Правят се опити, като "Панорама" и "Референдум" на БНТ, да се дава трибуна за сблъсък на политически мнения. Но партиите се хлъзгат към проповедта и вещаенето. За целта използват социалните медии или спонсорират собствени телевизии. Само и само да не дават политическите отговори, които дължат на обществото.

Чия е инициативата за започване на дискусията?

Конституцията посочва този, комуто отрежда мандат за съставяне на правителство.

Почти сигурни за тази роля са ГЕРБ и ИТН.

Има неголяма вероятност мандат отново да получи и БСП. От времето на Тройната коалиция БСП са сред причинителите на сегашния упадък на българската демокрация. Освен това ги виждаме да защитават интересите на Кремъл вместо тези на България. С това наследство нямат шансове да създадат правителство.

Дори първи да получат мандата, ГЕРБ са в глуха изолация. Те не са си отговорили защо са изпаднали в това положение, затова скоро няма да имат шанс да направят коалиция и да управляват отново.

ИТН са най-натоварени с очаквания да съставят правителство. Горчивата чаша на компромиса и на започването на дискусията за реформите неизбежно отива в техните ръце. Дали го осъзнават, дали имат задължителната коалиционна култура да се справят, не е ясно. Очевидно е, че нямат опит, за да поемат тази голяма тежест. Освен това не правят никаква стъпка в тази посока. Изключили са се напълно от политическата дискусия, доколкото въобще я има.

ИТН следва да намерят начин да решат два проблема:

Да съставят правителство в опит да ни изведат от политическата криза. Очевидно, изпълнителната и законодателната власти са крайно необходими в оставащата половин година, в противен случай има вероятност сегашната политическа криза да прерасне в катастрофа.

Да реформират съдебната власт и сектора за сигурност, за да ни изведат от трайната политическа криза. Очевидно е, че те и която, и да е друга политическа формация самостоятелно нямат идеи, кадрови капацитет, управленски опит и достатъчно обществено доверие, за да решат посочените два проблема. Обединяването на усилията и възможностите на протестните партии е без алтернатива.

Изглежда двата проблема могат да се решат само на стъпки, но направени единствено в посоката на нужните и неизбежни реформи. Дали ще се приеме програмно правителство с ограничен във времето мандат? Дали ще се заимства подсказаната от президента Радев със служебното правителство формула или ще се намери друга? Дали това правителство ще бъде подкрепено от мнозинство или ще бъде правителство на малцинството? Всички тези въпроси следва да се дискутират политически. Времето за това след изборите ще бъде крайно оскъдно и вероятността да се сгреши в оценката на политическите рискове ще бъде висока.