Има ли ляво и дясно или за тлеещата криза на пазара на демократична политика

Има ли ляво и дясно или за тлеещата криза на пазара на демократична политика

Преди 20-на години гледах интервю на Лари Кинг с политически анализатор по CNN. Интервюираният колега се опитваше да гледа "отгоре" на политическия двубой и каза - "Вижте, аз не съм нито републиканец, нито демократ..."

"А-а - включи се мълниеносно Л. Кинг - значи сте вегетарианец?"

Спомням си често тази история, когато за пореден път се натъкна на двата еднакво безсмислени полюса на българското отношение към лявото и дясното. В продължение на 30 години кандидати за политици или вече практикуващи претенденти за лидери се идентифицират пред гражданите с категорично твърдение - "Аз съм десен!", или - по-рядко, особено извън БСП - "Аз съм ляв!" Сякаш като кажеш магическата думичка и вече си ясен - кой си, какво можеш, накъде искаш да водиш другите. "Десен" дълго време беше и си остава не просто символ на антикомунист, но и по някакъв начин - противник на статуквото. На всяко статукво. Така ролята на умереността, консерватизма и разумното ограничение пред претенцията за промяна - "десен" - у нас се превърна в роля на непримирим със статуквото революционер, който иска "чист капитализъм", "чиста демокрация" и "100 процента Европа и Запад". На всяка цена. Обратно, "лявото" стана символ на консервативна, романтична и лукава вярност към това, което столетната партия е правила от 120 години насам, и което срамежливо се нарича от "левите" - "социализъм". Край "лявото" и "дясното" се нароиха голям брой тарикати - мераклии за слава, пост и печалба чрез политика - които се бият в гърдите и ни уверяват, че са такива или онакива.

В последно време се появи обратната мода - няма ляво, няма дясно. Един вид, аз съм за народа, за доброто, за да се обединим срещу лошите. Именно защото и левите, и десните ни поомръзнаха, сега ще предложим на вниманието ви един трети вид, хибрид - народен човек, който не ходи "в крайности". И който се опитва да потърси внимание и подкрепа във всички посоки. Аз винаги съм смятал, че лявото и дясното са роли, които се играят в политическата игра и имат относителен характер. Относителен не затова, че принадлежността към определени ценности, принципи и интереси е второстепенна - напротив, много важна е за определяне позицията на един човек или на една общност. Относителен затова, че в политиката освен състезание между противоположни визии има и общ интерес - на обществото, на нацията, на съдружието - като ЕС, например. Този интерес се появява и очертава в състезанието между лявото и дясното, но едновременно се явява и пространство на компромис и споразумение в полза на общи - и затова по-висши цели.

Ние притежаваме способността да изтъркваме думите от прекалена и неподходяща употреба. Затова превърнахме лявото и дясното в думи, които малко говорят за това кой какъв е. През последните десетилетия многократно разменихме значението и ролите на лявото и дясното в българската политика - както по обективни причини, така и поради изкривена употреба. Червените олигарси, които си поделиха националното имущество след 1989 г. си останаха "леви" - поради партията, която им даде властта и парите на държавата. Така "левите" охраняваха ретроградното и мимикриращо статукво на посткомунизма, в което от бруталния комунизъм се пръкна примитивната, подобна на джунгла версия на мутренския квази-капитализъм.

"Десните", вдъхновени от Рейгън, Тачър и Запада революционери в синьо бяха - и отчасти до днес си остават психологически радикали, непрактични визионери и радетели за незабавна и категорична промяна на всичко из основи. Това е т.нар. "градска десница", която всъщност е на позициите на прогресистката средна класа в цяла Европа. Постепенно възникна и друга "десница" - популистка, тарикатска и стремяща се да се облече в цветовете на консерватизма. Тази народняшка десница е продукт на вече разгъналия се примитивен, квази-капитализъм. Тя изразява интересите на тези, които искат статуквото да се утвърди и да векува - задкулисното разпределение между държава и олигархичен капитал, използването на правосъдието и закона в интерес на собствената власт и бизнес, правото на политико-икономическия връх да управлява извън контрола на обществения интерес.

"Десни" би следвало да са и политическите претенции за патриотизъм и национализъм. Но и тук неразбориятата е много голяма. Когато патриотизмът се смеси с русофилия - с приоритет на интересите на друга държава, а национализмът - с оперетъчно скандалджийство по улици, университети и ТВ студия, зад претенциите релефно прозира тарикатлъка и дребнавия - често личен - интерес. Който язди "национализма" за да присъства на политическата сцена.

Постепенно възниква и нова - европейска по идентичност левица. Тя е още много слаба и аморфна. В процепите между тези различни идентификации и самоидентификации на лявото и дясното се промушват и новите проекти на "няма-ляво-няма-дясно-то". Тяхната претенция понякога има ситуационен смисъл, но в дългосрочен план липсата на политическа идентичност води до трудно разпознаване и вътрешни напрежения. В политиката смислената оферта към избирателя предполага ясна идентичност и демонстрация на ресурси за постигане на декларираните цели. "Дайте да дадем" е лозунгът на "срамежливите" околополитически проекти, които са показател за тлееща криза на същинския пазар на демократична политика.

*Коментарът е от фейсбук профила на автора.

Още от България

Какво може да се очаква от новия председател на антикорупционната комисия?