Има нужда от трезва критичност към валутния борд*

Ако дискусията се води само с научни и професионални аргументи валутният борд не може да се фетишизира. Точно това правят дилетантите, заради страховете си, че, ако бордът не ги възпира, българските политици ще съсипят лева, както са го направили през 1990 и 1996 – 1997.

Даването на примери за подражание с валутните бордове на балтийските страни, Словакия и Словения не съобразява, че тези страни нямаха свои централни банки и свои валути след разпадането на СССР и Югославия и след разделянето на Чехословакия. Тези страни приеха валутния борд като бърза възможност за създаване на собствена парична система. Напълно неуместно е да се сравняват техните новосъздадени централни банки с вековния опит и традиции на БНБ, която е една от 15-те най-стари европейски банки, създадена от строителите на съвременна България във времето, когато повечето от сегашните европейски държави не са съществували. От тази гледна точка, налагането на валутния борд на нашата страна беше унизително.

От политическа гледна точка, със своя договор за присъединяване към ЕС, България е поела ангажимент да въведе еврото и трябва да го изпълнява – това не е точният предмет за дискусия. След приемането на България в ЕС темата стана актуална; самата еврозона – крайният пристан на българския валутен борд, преминава през много труден период: създадени бяха съвместни фондове за подкрепа на страните в дългова криза; ЕЦБ и ЕК използват неформални и неопределени критерии за приемане в еврозоната; национал-популистките партии създадоха нови рискове за целостта еврозоната.

От друга страна, валутният борд може да бъде успешен само при провеждане на необходимите реформи и то за ограничен период от време: реформите бяха преустановени след приемането на България в ЕС; вече 10 години тече мониторинг заради дълбоките пороци на българската съдебна система; след 20-годишно действие на борда страната навлиза в период на макроикономически дисбаланси, на чести бюджетни и на все по-големи квази бюджетни дефицити и на растящи междуфирмени просрочия.

Валутният борд никога не е бил догматизиран от българския екип, който го създаде. Дизайнът му се различава от теоретичния модел. Различието е такова, че след като не успя да наложи вижданията си проф. Стив Ханке, т.нар. от българските вестници „баща на борда“, публично се отказа от него. Това следва да ни насърчи да не бъдем догматици и сега.

Тезата, която развивам е концепция за План Б – в случай, че еврозоната се разпадне или се затвори и откаже да приеме България; че нужните реформи не се направят; че дисбалансите, дефицитите и просрочията започнат да задушават икономическата активност. Твърдя напълно убедено, че след внимателно обсъждане на детайлите, от валутният борд могат да демонтират тези негови части, които не отговарят на функциите и задачите на Европейската система на централните банки (ЕСЦБ) и от това няма да се появи риск за дестабилизация на лева. Не споделям страховете за изолация от еврозоната, защото тя не изолира страните без валутен борд; за сериозна инфлация, защото пазарът е вече твърде голям и балансиран, за да бъде дестабилизиран със слухове; за валутна психоза, защото българският лев има напълно достатъчно покритие в евро.

Контекстът 1997. Валутният борд бе установен на 5 юни 1997. Тази дата е важна, защото с нея са свързани причините за въвеждането му, които е добре да бъдат припомнени на тези, които не ги знаят, а желаят да дискутират:

(1) Моментът е 7 години след като България загуби достъпа си до пазарите на суверенния дълг и кредитният ѝ рейтинг беше "боклук“. Това се случи веднага след като тя стана първата и единствена източноевропейска страна, която обяви национален фалит на 29 март 1990;

(2) Страната бе във физическа невъзможност да намери валута, за да плаща лихвите по своя разсрочен дълг. Валутните резерви на БНБ от декември 1996 до февруари 1997 бяха отрицателни, което при напълно рухналото доверие в лева причини неконтролируема хиперинфлация;

(3) МВФ наложи въвеждането на борда като условие да подкрепи лева и да възстанови способността на България да обслужва своя зле редуциран и скъп външен дълг; срещу помощта си постави драстични условия, които заслужават друга дискусия;

(4) В 1997 България беше без нужните закони за своите финансови институции, вкл. за надзора на БНБ. Това струва фалити на 15 банки и загуба на 1700 млрд. стари лева, които са тогавашни около $1 млрд. (над 10 процента от тогавашния $9.773 външен дълг) - днешни 2.801 млрд. лева, преизчислени по курсовете на щатския долар;

(5) България не беше поканена да води преговори за членство в ЕС; бордът бе една от малкото, първоначално единствена, опора за създаването на макроикономическата стабилизация в страната.

Контекстът 2017. Никоя от посочените причини не е налице днес:

(1) След 18 години българското правителство се върна много успешно на международните пазари на суверенните дългове, публичният му дълг е с инвестиционен рейтинг;

(2) Валутните и приравнените към тях резерви на БНБ в 2017 са 151.4% от пуснатите в обръщение 13.7 млрд. банкноти и монети; общият индекс на потребителските цени показва дефлация от 2014 насам;

(3) България няма необходимост от подкрепа на МВФ, за да обслужва външния си дълг; той е едва 26% от БВП и то заради презапасяването на МФ преди стрес-тестовете – нетният дълг е 13.5%; лихвените разходи на ДБ за него са с незначителна тежест;

(4) БНБ е част от ЕСЦБ, която включва ЕЦБ и националните централни банки на всички държави-членки на ЕС; има свои строги правила. Гаранциите за стабилността на българските банки и финансови институции не е валутният борд, а това, че прилагат тези правила;

(5) България е член на ЕС, прилага ДФЕС и европейските директиви. Макроикономическата ѝ стабилност се наблюдава от позициите на строга взискателност и ѝ се препоръчват политики за преодоляване на временните макроикономически дисбаланси (според мен с излишно престараване на администрацията на ЕК).

Валутният борд налага забрана на БНБ да извършва емисии на български левове, съобразно правилата на ЕСЦБ и съобразно своите преценки, както и да извършва банково кредитиране и лихвена политика. В тези отношения, тя се отличава от централните банки на страните без валутен борд и не прилага инструменти "да допринася за хармонично и балансирано икономическо развитие, чрез устойчив и неинфлационен растеж“.

Как са действали централните банки на страните без валутен борд в периода 2008 – 2015 и какво са постигнали, заедно с политиката на властите е показано на следващата

Таблица: Сравнителни показатели на източноевропейските страни от ЕС 27

Заключенията от сравнителния анализ са:

1. Обезценяването на валутните курсове на страните без борд е около 20% (Чехия – 9,3%). Това не е повлияло на кредитния рейтинг на националната валута, който е останал непроменен, с изключение на Унгария, което се дължи по-скоро на действията на другите власти, не е повлиял и на процентите по 10-годишните облигации, напротив, с изключение на Полша (-2,3%), те са поевтинели по-силно отколкото българските;

2. В сравнение с българските банкови акт иви (заеми и други вземания), в останалите страни те са се увеличили между 36% и 3,7 пъти по-бързо, с изключение на тези в Унгария;

3. Основният лихвен процент е спадал по-бързо отколкото българския в Румъния и Унгария и по-бавно в Чехия и Полша;

4. В сравнение с българския показател, паричния агрегат М1 (М0) в останалите страни е нараснал по-бързо – между 27% (Чехия) и 62% (Румъния);

5. България изостава в сравнение със страните без борд по най-важния показател – доближаването до средното равнище на БВП/човек. Страната ни скъсява дистанцията до средното европейско ниво много по-бавно, отколкото останалите. Българският БВП/човек дори изостава спрямо този на останалите от 52%-88% през 2008 до 52%-79% през 2017. Това показва от една страна, че между останалите има скъсяване на дистанцията, а от друга, че е налице увеличаване на дистанцията между България и групата. България изостава очевидно при сравнението с най- близката Румъния.

Сравнението показва, че има връзка между активното използване на паричната политика от централни банки и по-бързото приближаване на благосъстоянието в техните страни към средните нива на ЕС. Това подсказва необходимост от засилена и много трезва критичност към валутния борд в България. Данните, които привеждам: поставят под съмнения твърдението, че валутният борд не пречи на растежа на икономиката и най-вече показват, че България се отдалечава от изпълнение на т. нар. "неформален критерий за постигане на реална конвергенция“ с ЕС.

Вместо заключение

Стрес-тестовете показаха, че макроикономически дисбаланси в банковия и финансовия сектори по същество няма. Тестовете предизвикаха заинтересовани кръгове, които системно атакуват българските институции пред ЕК. Тази "ария на клеветата“ подсказва, че има силна вътрешна съпротива срещу задълбочаване на българската интеграция в ЕС. И тя е най- важната причина европейските ни партньори да нямат доверие в страната.

Вътрешната политическа съпротива срещу интеграцията в ЕС не може да бъде удържана със система от монетарни инструменти, какъвто е валутния борд. Той въобще не е политическо лекарство, още по-малко – универсално; нито той, нито еврозоната.

Стратегията от 1999-2000 предвижда излизане от валутния борд, чрез влизане в еврозоната. Отсега може да се каже – тогава единствено сигурно ще бъде, че в еврозоната БНБ ще има повече възможности да води монетарна политика отколкото в условията на валутен борд. Темите за плюсовете и минусите от въвеждането на еврото в България в новите условия и кога това да стане, следва да се дискутират постоянно, като се осмисля и извлича опитът на южноевропейските страни. Еврозоната не се оказа гаранция за успешна политика, а система носеща рискове за неподготвените и непрозорливите.

*   Заглавието е на редакцията.
** Публикуваме теста от страницата на Центъра за анализи и управление на рискове