Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Има такава държава

Историко-политически фрагменти

8 коментара
Тони Николов

Тя съществува такава, каквато е, разпъната между географията и историята. Така е възникнала, така е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често извън „голямото време” на континента, вписана в него чрез собствената си микроистория: в постоянното настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, извън което – пет века в Османската империя – не се случва „нищо” (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези). Но „мрачините започват да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден” (Петър Мутафчиев, „Книга за българите”). С крехката надежда за възземане на България, което все пак идва, но и с тревожното предчувствие за някакво зло, сякаш просмукало се в колективното тяло, дето все я тегли към бездната. Усещане, дало основание на проницателен мислител като Цветан Стоянов да стигне до заключението, че „каквото е положението ни в географията, такова е и в духа” – мост между два свята, който за жалост не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, даже самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един такъв опит? Не ще ли е пагубен и за нас самите?

II

„Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко”, пише с болка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е тъкмо от неговата „Оптимистична теория на българския народ”, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „песимистичен комплекс”, радикалното ни неверие в самите нас като общност. С тюхканията и вайканията ни, че от времето на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е никак радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам описват пасивност на духа, материална несрета и липса на каквато и да е социална деятелност, които доста обезсърчават. И все пак общността я има, дори задрямала дълбок сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е пример за тази „пробуда”, в която всеки участва кой с каквото може и колкото му стигат силите.

Има такава общност, но няма такава държава. Тя само мержелее в надеждите и очакванията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор дошъл „под Балкана” (заглавието на едноименната му книга) през 1876 г., за да анкетира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви как в много селища, които в Англия спокойно биха били наречени градове, има смайващо бърз напредък в образованието: „от възхитителното начално образование на безплатните селски училища до обучението на синовете на земевладелците и търговските съсловия в Роберт колеж, което идва да покаже, че няма да липсват основи за местно самоуправление само ако се допусне свободно развитие на материалните и нравствените ресурси на страната”. Как днес бихме се зарадвали на една подобна оценка, когато образоваността на българчетата постоянно пада в класациите.

III

И отново стигаме до социалната организация по нашите земи и превръщането ѝ в „такава държава”. Нова България извършва революционен скок. Иван Хаджийски го определя като „буржоазна революция без буржоазия”. При това Русия, държавата, подтикнала тези промени у нас, сама не е извършила подобна промяна у дома си.

Експериментът е бил дързък. Освобождението премахва закостенялата политическа обвивка на Османската империя, но пък отрязва българите от пазарите на империята. Днес не сме свикнали да разглеждаме нещата в тази перспектива, ала тези факти изискват размисъл: „Освобождението трябваше да бъде крачка напред не само в политическата област, но и в стопанската… но беше дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистически организирана държава със съответно нов, политически, правен и културен живот. То ни отне богатия турски пазар, почти съсипа старите ни натрупани капитали, унищожи едрото земевладение и превърна България в дребна, еднособственическа страна” („Бит и душевност на нашия народ”, том 2, дял 3). Който иска, може да проследи и анализира таблиците с икономически данни, потвърждаващи тази теза.

Проблемът на българите тогава е, че започват трудно да припознават политическата си свобода. И много от процесите в първите две-три десетилетия след Освобождението са сякаш „копие под индиго” на добре познати ни събития от прехода след 1989 г. В държава, гъмжаща от дребни собственици, където липсват големи капитали, интересите са силно разнопосочни. Такава държава често бива подлагана и на безпощадни външни въздействия (купуват се на едро и дребно политически и какви ли не съвести). За медийните – да не говорим. Около Първата световна война почти цялата преса в България е в ръцете на чужди собственици (немски или руски), които не жалят фондовете, отпускани от техните правителства, за да привлекат страната ни в своя лагер.

Ала още преди това са народните бунтове в Шабла и Дуранкулак (декември 1899 – юли 1900 г.), когато селяните в нова България отказват да плащат натуралния десятък в княжеството (тогавашния „плосък данък”), по-висок в сравнение с Османската империя. Антон Страшимиров подробно е описал тези размирици, където се пролива кръв и селяните попържат с най-лоши думи не друг, а султана в Цариград, „дето си бил затрил царщината и сега те трябвало да плащат на тази изедническа държава”. А пък въпросната „изедническа държава” е тъкмо новоосвободена България. Свобода или лично благоденствие? И една неприпозната държава, „най-черна мащеха”, както я наричат из разказите на Елин Пелин.

IV

Голяма и извечна е тази българска драма – между отделната личност и държавния ред. Особено при наличието на ограничен стопански и финансов ресурс. Дилемата е описана добре и подробно пак от Хаджийски: избира се власт, която създава ред, но изникват проблеми, а и трябва да се плащат данъци. Става непоносимо за всички. И отново: „няма такава държава”.

Властта трябва да обещава на всекиго всичко, а не може да му го даде. А управление трябва да има, при това да е проява на народната воля. Затова то се „осигурява” – къде с дребни облаги, къде с „морално въздействие”, къде с раздаването на служби (описаните от Вазов „службогонци”), къде с тояги, къде с гасене на лампите и подмяна на бюлетините. Избори по български.

Ако властта не „даде”, тогава опозицията ще обещае. А там периметърът на популизма винаги е неизмеримо по-широк.

„Какво иска опозицията – пита Константин Иречек, друг проницателен наблюдател на нашенските нрави – естествен отпор на полуобразования срещу европейския административен ред: неограничена свобода без данъци, без монополи, без мита, без набори”.

Чудно ли е тогава защо „реформаторските правителства” в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне почти ги няма. Че кой ще гласува за „такива”? А и те често са идвали на власт не по „най-надлежния ред”. А после – сещам се само за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски умишлено – той прави реформи, но създава огромен хаос в държавата, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите „български реформатори” – правителствата на Филип Димитров и Иван Костов – е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са просто „ликвидатори” на българската държава. Да не би тъкмо затова – според някои – да „няма такава държава”?

Ала да не пропускаме периода 1944-1989 г., където пък „имаше такава партия”, която само се правеше на „държава”. Ама тогава никой не можеше, а и не смееше, да обели нито дума. Тази партия можеше да мимикрира като държава – вече наричана НРБ – можеше и да я влее в друга гигантска държава. Можеше да сваля и качва цените, да арестува когото си иска и да освобождава, можеше въобще да управлява със съзнанието, че е могла да прави каквото си иска. „Над нас е само Бог”, обичал да повтаря др. Тодор Живков пред сътрудниците си (Костадин Чакъров, „Вторият етаж“). И го е казвал не защото е бил вярващ, а за да покаже, че може всичко. Че то има и „има такава партия“.

И накрая „тази държава” свърши така, както и можеше да се очаква. Вече я няма НРБ.

V

Ако перифразираме Пол Валери, държавите също са смъртни, но наследените от тях манталитети или ментални структури – не. Те са устойчиви и оцеляват, дори когато огромните им монументи (особено тези на тоталитарната държава) отдавна тънат в разруха или над тях е избуяла трева. Нали този манталитет се е утаил в бита и психологията на един народ. Върху такъв бит – такава култура.

Вълните от „службогонци” и „партизани” нахлуват в публичното ни пространство, както и в по-предишни времена. Резултатът: общо недоволство. Рефренът е също добре познат: „няма такава държава”. Има, разбира се, че има.

„Всяка власт в опозиция обещава на всекиго, каквото иска. Критиката е безогледна, партизанска. Тя има за задача не да обясни и осветли общественото мнение, а да го настрои срещу правителството. Тази критика с ревящо гърло се простира и върху деяния, които критикуващата опозиционна партия сама е вършила, когато е била на власт” (Иван Хаджийски, Бит и душевност на нашия народ”, том 2, дял 3).

Да ви звучи познато? Повече от познато. Има или няма такава държава?

Има, разбира се.

Има около нея и една групичка от лошо гледащи тв-хъшове, добре паразитиращи в ситуацията, които напоследък също решиха да влязат „в играта”.

Което пък напомня друга една диагноза на Иван Хаджийски:

„Не може да се откаже, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едни от най-гадните явления у нас. Посредствеността, поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие”.

*Текстът е препечатан от Портал "Култура".

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

8 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.



  1. Симеонов
    #8
    Отговор на коментар #3

    Не са обосновани такива крайни оценки, има книги и книги. Препоръчвам ви 2, за да знаете повече - "Икономическа култура", от Благой Колев, в която той наред с други неща, анализира задълбочено и "стотинковия капитализъм" на българските предприемачи през епохата на Възраждането и след Освобождението и Съединението; и "Тайните фалити на комунизма", от Христо Христов, където авторът с голяма база от статистическа информация (приложена като доказателствен материал по "Дело номер 3" след 1989 г.) разглежда

  2. Знайко
    #7
    Отговор на коментар #6

    Госпожо, нямам честта да Ви познавам, нито да съм пил "на брудершафт" с Вас, за да се обръщате към мен на "ти". Не бих искал да парадирам с научните си степени и звания, нито с членството си в европейски и световни научни организации и форуми. Препоръчвам Ви, да избивате чувството си за малоценност в друга посока.

  3. boriana
    #6
    Отговор на коментар #3

    Препоръчвам ти да не четеш такива статии, те са трудни за разбиране и уморяват мозъка, защото искат съответната подготовка на ума и натрупани знания. Нищо лично.

  4. boriana
    #5

    Прекрасно както винаги от Т. Николов. Не е оптимистично, като участ, по скоро говори за историческа и народопсихологическа обреченост, но пък вярна и това дава именно надежда, че трябва да се борим да променим поне малко нещо в тази вековна прокоба. Защото има хора и винаги ще има, които няма да се примират с апатията, мълчанието, страха, подлостта, посредствеността и бездушието. Хора с по-висок морал и идеали.

  5. Ilia Iliev_fb
    #4
    Отговор на коментар #3

    Темата не е въобще БГ и миналото й тук!ха ха х аТук Слави и на мушката!Но е деликатно положението!Защото не могат да скрият ,че държавните лостове ги разбиха , за да крадат по лесно и да разчистят пътя на глобалистите на Бг територия!ха ха х аБорба между куклите на конци!

  6. Знайко
    #3

    Пълна глупост! В периода 1885 - 1915 България е била една от най-бързо развиващите се страни в Европа. Годишно са се строели средно 100 км железопътни линии. Например, линията София - Перник е построена за 11 месеца (!). Сравнете с днешното строителство. През 1912 г., благодарение на това, че БВП на Царство България е бил по-голям от този на Сърбия, Гърция и Черна гора, взети заедно, страната ни е могла да въоръжи, облече и нахрани войска, по-голяма от трите "съюзници - разбойници". Погледнете сборника снимки от Балканската война: колони камиони, "крупови" оръдия, самолети. През Първата световна война тази армия в продължение на три години пердаши с пълна сила руснаци, англичани и французи.

  7. Ilia Iliev_fb
    #2

    ЯЯЯ почват да лъскат на Славчо имиджа! ха ха х а Старите кукли от страх от новата кукла /Слави/, си плащат за антиреклама,която работи за новата , защото електоратът не вярва вече на никоя медия! ха ха ха Елитът ни е гений. Предлагат варианти , от които е без значение кой ще бъде печелившият! ха хаха

  8. ivancho ivanov
    #1

    Много добре написано, повод за мислене - изводът, който е накратко кзано, нещастието ни да бъдем освободени а) от чужда империя на която сме и били на пътя за Средиземноморието и б) пълната липса на умения как се управлява собствена държава, изнендващ е скока от цървули шаек за 60 и няколко години до средноевропейска страна! Много странно е, че днес този бурен стремеж към икономически напредък липсва, даже и при значителната помощ от ЕС! В духовният живот повече се усеща свободата чуват нови имена на писатели и художници у нас и в чужбина!

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.