Имиджът на България

За България се знае малко в ЕС. В западните учебници страната се споменава едва във връзка с Берлинския конгрес от 1878 г. Същото е и с Румъния. Често някои бъркат двете страни поради тяхната географска близост. В съзнанието или подсъзнанието на много британци, испанци или немци очевидно двете страни са като сиамски близнаци, които обаче, както знае всеки осведомен човек, си приличат само тогава, когато не ти е известно абсолютно нищо за тях.

Бидейки острови, Исландия или Великобритания по понятни причини имат ясни контури - образът на тези страни изниква незабавно, щом се спомене името им. По-трудно е на държавите, чиито контури не са толкова впечатляващи - те не могат да бъдат подредени правилно в географски аспект. Не само граничните линии на България, но дори и географското положение на страната са неясни за повечето жители на ЕС.

Това обаче не е същинският проблем. Едва ли някой би имал понятие днес за границите на Хърватия, ако картата на Югославия не беше показвана постоянно в телевизионните новини по време на последните военни събития на Балканите. Впрочем военните конфликти породиха засилен интерес към всички страни от бивша Югославия, но само Словения постигна подобряване на имиджа си - не заради войната обаче, а заради своята икономическа дееспособност.

В случая с България географската неосведоменост на повечето европейци много често (макар и не винаги) е свързана с липсата на ясен имидж. Чисто и просто хората прекалено малко се занимават с тази страна.

Голяма част от населението на ЕС изобщо си няма понятие от България и съответно прескача вестникарските статии за нея. Друга част от западноевропейците има по-скоро негативна представа за България и накрая, има една малка група, която е готова да се ангажира с България - и която много решително се ангажира с нея.

Страна като Португалия, напротив, присъства доста ясно в западното съзнание. И тя като България отстои на около 1500 км от Франкфурт, но е оставила далеч по-дълбоки следи в историята на Запада. Все пак през ХV в. тя е била водеща морска и колониална сила, с която и до днес се свързват имената на Васко да Гама или Кабрал. Широко известни са португалските писатели като Камоинш или Сарамаго.

Така е и с Финландия, добила самостоятелност едва през 1917 г., която с нейните 5,1 милиона жители успя да се превърне в твърдо понятие за Запада. Като лютеранска страна тя открай време принадлежи към западния свят. Финландия е не само родина на световноизвестния композитор Ян Сибелиус, но и успешно се е противопостави на Съветския съюз. Тя имаше решаващо предимство пред всички страни от комунистическия Източен блок и успя да съхрани икономиката и ценностната си система. Благодарение на дисциплината и упоритостта си тази страна с течение на времето си извоюва сигурно място в ЕС. Тя се слави с това, че сред всички държави в света е най-малко податливата на корупция и че е създала най-добрата образователна система, както и отлични условия за една процъфтяваща икономика.

България, напротив, не била глезена от историята.

Църковният разкол от 1054 г. довел до отчуждаване между Изтока и Запада на Европа. Най-тежкият удар обаче било - и е - половината хилядолетие, през което България е погълната от мрака на Османската империя. По този начин страната бива откъсната от Запада, който именно през тези векове прави голям скок напред. По-късно ерата на комунизма за пореден път изолира България от Западна Европа.

Много българи са убедени, че ЕС се отнася към тяхната страна като мащеха, защото западните медии почти не ѝ обръщат внимание. По всяка вероятност обаче на България се обръща дори по-голямо внимание, отколкото на Швейцария или Финландия. Само че новините, които се чуват от България, рядко са добри за имиджа на страната. Лошите вести просто идват в повече. Човек на ДС, предвиден за координатор на всички тайни служби, българска шпионка в Мюнхен, нови и нови корупционни афери, постоянни бъркотии в съдебната власт, безконечни разправии около приватизационните сделки, парламентаристи, които не ходят в парламента, защото смятат, че имат по-важни неща за вършене...

Така не се печелят плюсове пред ЕС. Всяка лоша новина засилва скептицизма на онези, които и без това хранят предразсъдъци относно България.

Западните журналисти не изсмукват негативните статии от пръстите си. Такива материали се разпространяват и от българските медии. В епохата на глобализацията и на Интернет всяка страна е като отворена книга. Човек научава какво става в София, Москва или Вашингтон за частици от секундата.

Смущаващо е, че България

не скъса достатъчно радикално с комунистическото си минало.

Онзи, който все още отдава почит към Г. Димитров, Т. Живков и техните помагачи, не може да се надява на разбиране нито в НАТО, нито в ЕС. А има други личности, с които България би могла да се гордее, защото те са се противопоставяли на всяка форма на тоталитаризъм и заслужават да бъдат образец за следващите поколения.

Разбира се, всички страни без изключение имат своите тъмни петна. Тази страна обаче, която вече се е сдобила с негативен имидж, трудно би могла да се отърве от него. Тя е принудена да се бори на различни фронтове едновременно. Нужни са по-добри закони, по-добри чиновници, по-ефективна борба срещу корупцията, по-висока политическа култура и нов морал. Традиционните нрави са в упадък кажи-речи повсеместно в Европа, и вероятно най-трудният проблем е те да бъдат съживени отново, още повече, че и църквата губи значение.

Безспорно е, че в Западна Европа никой не проявява особена склонност да се занимава с българската история или литература. В асортимента на немския книжен пазар липсват Иван Вазов и Алеко Константинов. Затова пък доста са известни Пею Яворов и Блага Димитрова. В Италия поне са превели Йордан Радичков. Но нещата приключват с тези мимолетни успехи. На западноевропейските книжни пазари няма балканска мода, както преди време имаше скандинавска мода например.

Не бива обаче да се говори прибързано за антипатия към Балканите по принцип. Българските футболни богове имат почитатели по цял свят. През последните години се множат искрените похвали за курортите по Черноморието, от Албена до Созопол. Визитите на Бил Клинтън и на папата доказват, че България ни най-малко не е безразлична на Запада.

Преди две години завръщането на Симеон ІІ сякаш предричаше едно мощно, грандиозно надигане по посока към модерния свят. Трус обаче не се получи - нито Европа, нито населението на България потрепнаха. Прибързани се оказаха надеждите, че изведнъж ще потекат големите пари и че премиерът ще може само по очите на всеки свой министър да познае бива ли го за нещо или не.

Не е възможно една

отделна личност да изтегли заседналия български кораб.

Проблемите, пред които е изправена България, засягат не само политиците или партиите, но и цялото българско общество. Партиите повече или по-малко са огледален образ на своето общество.

Единствено българите могат да спомогнат за по-високия авторитет на своята страна. Та нали не чужденци са придали специфичния имидж на САЩ или на Швейцария - това са сторили самите американци, респективно швейцарци. По принцип светът, състоящ се от държави, само "ратифицира" (понякога против волята си или с неприязън) образа на отделните страни, всяка от които се отличава със своите качества.

Следователно дело на българите е да направят нещо за страната си, да разгърнат своите човешки качества, да се профилират чрез иновации, да разпознаят пазарните ниши и да развиват възможностите си - в туризма например. Те трябва да сторят всичко това не (или не само) за да правят мили очи на НАТО и ЕС, а за да помогнат на самите себе си. Българите държат своята съдба в собствените си ръце.

Днес България, макар и по-скоро в скициран вид, вече е вписана в политическата карта на обединяваща се Европа. Българите са тези, които трябва да запълват тази скица все по-детайлно. Нужни са време, голямо търпение и огромна твърдост, за да се преодолеят всички обезсърчителни моменти. Светът ще се отнесе с признателност към всяко усилие и ще го възнагради.

Споделяне

Още от България