“In memoriam: Aleksander Litvinenko”

“- Ето тук го погребахме... беше студено, валеше...

Бащата на Литвиненко млъква и с мъка сдържа напиращите сълзи. После добавя:

- Убиха го. Дългата ръка на Путин го настигна.

И Путин в кадър: Литвиненко за съжаление не е Лазар.”

На 15 и на 17 януари 2007 г., в най- гледаното време по държавния канал 2 на холандската телевизия бе излъчен документалният филм на Маша Новикова и Йос де Пютер: “In memoriam: Aleksander Litvinenko”. 

Едно своеобразно, зловещо продължение на предишния им филм ”Пътят към Кремъл”, излъчен през март 2004 г. по същата програма.

Защо зловещо продължение? Защото в “Пътя към Кремъл” са представени безспорни доказателства за участието на руските спецслужби (ФСБ/КГБ) в чудовищно престъпление – взривяването на жилищни блокове със спящи хора - жени, деца, старци. Блоковете са взривени в Москва и в други градове в Русия, за да има Путин предлог да наруши мирното споразумение, сключено от предшественика му и да започне втората чеченска война.

Главни изобличители на режима на Путин в този филм от 2004 са двама души: Анна Политковская и Александър Литвиненко.

И двамата вече не са между живите.

“Много съм преживял -  споделя Ахмед Закаев - изгубил съм почти всичките си близки хора в двете чеченски войни, но смъртта на Аня ме потресе. От  две години я убеждавах да напусне Русия, казвах ѝ, че тя вече е много повече от журналист, че ще помогне много, ако остане жива, ако пътува и разказва за това, което знае.

Но не, тя не поиска. “Аз съм журналист и оставам журналист”. А ми призна, че ужасно, до смърт се страхува. И сега аз не мога да престана да си представям тази крехка, слаба жена, изправена пред дулото на убиеца си и какво е изпитвала в онзи момент.”

Законът за извънсъдебна разправа

“Изобщо не ме интересува точно кой кагебист го е убил - казва Буковски – не ме интересува, защото аз знам кой е наредил убийствата. И всички знаят. Та нали през юли руският парламент прие специален закон, който позволява на президента да използва своите спецчасти за унищожаване на враговете, на екстремистите, както те ги наричат и вътре в Русия, и зад граница. И Путин подписа този закон на 27 юли. И веднага след това се изправи министърът на отбраната Сергей Иванов и каза, че списъците с враговете са вече готови. Те съвсем открито го заявиха. И ето, първите жертви паднаха. И аз ви уверявам- това не са последните.”

Интервютата с бащата на Литвиненко – Валтер Литвиненко, с Владимир Буковски, с Ахмед Закаев, с руския режисьор Андрей Некрасов, с Александър Голдфарб, кадрите от BBC, свързани с последните дни на Литвиненко и заснетите през март 2004 г. интервюта на убитите вече Анна Политковская и Александър Литвиненко рисуват смътния, но осезаем като тежка мъгла с отровни изпарения образ на Системата, възстановена от Путин.

“Заплашваха го през цялото време - казва Буковски.- Бил съм свидетел многократно. Звъни телефона и му казват, директно от Москва: “Ти какво си въобразяваш? Че си в безопасност? Припомни си Троцки!””

“Случвало се е – продължава Буковски  - разхождаме се, синчето му е с него, пролет е, птички пеят, грее слънце и изведнъж звъни телефонът. През цялото време го заплашваха.”

Филмът рисува портрета на един човек, който заплаща с живота си смелостта да се разбунтува срещу системата, открито да откаже да изпълнява престъпни заповеди и да посвети останалата част от живота си на разгласяването на истината за ФСБ.

Те ми казаха: ”Ние изобщо няма да разговаряме с теб, ще те убием и теб, ще убием и 6-годишния ти син. Ти предаде системата, а това ние не прощаваме.”

Александър Литвиненко постепенно осъзнава, че е попаднал не в организация, която се бори с престъпността, а в банда и че единствената разлика между офицерите от ФСБ и истинските бандити е само една - че неговите началници са по-могъщи и разполагат с власт, каквато обикновените престъпници нямат. Но картината става все по-мрачна, краските се сгъстяват.

“Той беше открито, честно момче. Беше неспособен да се преструва  - твърди Буковски.- Изчете на един дъх документите, които бях фотокопирал през 1992 в  Москва и ми позвъни в 4 сутринта:

- Какво излиза? – питаше ме той - че КГБ винаги е била терористична организация?! Той беше в шок. Няколко месеца говореше само за това.”

И Буковски се засмива тъжно.

Бяхме патриотично възпитавани, гледахме Щирлиц

“Вие как реагирахте, когато Саша ви каза, че от армията са го взели в КГБ?” -  пита Маша Новикова бащата на Литвиненко.

Валтер Литвиненко е откровен : “Как? Та ние се гордеехме! Иди - казвам му - и служи добре, лови престъпниците! –И признава чистосърдечно: - Ние сме патриотично възпитавани, гледали сме Щирлиц. Саша беше спортист, петобоец, дядо му е летец, възпитаваше го строго, по военному.

И в началото и той се гордееше. После замина за Чечения и като се върна, се беше умълчал. Изведнъж притихна.”

“Първият голям шок беше Чечения - разказва Александър Литвиненко през 2004.- Бил съм във всички горещи точки, но ситуацията в Чечения е неописуема. 18-годишни войничета ми умираха в ръцете. От нашия курс бяхме 25 души - половината не са живи. Обажда ми се моян приятел Серьожа, 4 години воюва в Чечения, зачислиха го там, жена му го напусна. Питам го: Серьожа, как си? А той ми разказва, че живее на палатка, че са му закачили медал, но че не притежава нищо друго освен един куфар, това е всичко, което притежава – един куфар. Казвам:- Серьожа, но как така? А той ми отговаря: Саша, аз съм жив, разбираш ли, жив - имам ръце, очи, крака. Психически не съм добре, но съм жив.”

По-нататък Литвинко продължава: “В Чечения, през всичкото време, за което бях там не дойде нито един лидер, нито един политик да ни обясни какво търсим там, защо воюваме, какво защитаваме и срещу кого се бием. Веднъж разпитвах едно 15-годишно момче. И му казвам: защо си отишъл при бандитите да се биеш, защо не ходиш на училище, защо не учиш? А момчето ми казва - аз не искам война, но ние целият клас отидохме на фронта.”

За Литвиненко това е шок. Та нали те са учили как през войната цели класове са заминавали на фронта да воюват с фашистите. Не може цял един клас да са бандити, не може цял народ да бъде обвиняван в тероризъм. И ако цели класове воюват с тях, тогава какви са те самите.

“Тогава ми стана ясно - казва Литвиненко - че Русия никога не може да спечели тази война.”

Бунтът срещу системата

Думи на Литвиненко:

“По това време вече знаех, че ФСБ убива хора без съд и присъда. Но е едно е да знаеш, че колегите ти се занимават с убийства, а друго е сам да получиш заповед, сам да започнеш да убиваш. Първия път просто не изпълних заповедта – мълчаливо, тихо. Когато започнаха да настояват, казах открито, че няма да убивам, че не мога. Но по това време вече бях разбрал, че е ужасно трудно да изляза от бандата, в която от наивност и героични момчешки представи бях попаднал.

И тогава свиках своите подчинени и разговарях с тях. Казах им откровено: имаме 3 пътя. Първият е да станем убийци. И тогава, - казах - момчета, нямаме път назад. Разбира се, ще живеем богато, ще убиваме в интерес на началството, а началството ще ни разрешава да убиваме в свой интерес. Ще имаме пари, при това много пари. Но ще станем убийци и път назад за нас няма да има.

Вторият път е да не изпълняваме заповедите, да не убиваме и може би ще ни разформироват и разпръснат по подразделенията.

И третият път е да въстанем открито, а това е все едно да затъкнем амбразурата на оръдието с гърди. Знам, че да въстанеш срещу системата е равнозначно на смърт. Какво ще стане с нас, не знам, но трябва да решим какво да правим. Няколко месеца мислихме. И решихме да се противопоставим открито: отидохме в прокуратурата и подадохме заявление, че ни дават престъпни заповеди, свикахме пресконференция.”

Във филма на Маша Новикова и Йос де Пютер Литвиненко показва записи от видеокасети. На едната се вижда ясно съдебното заседание, на което съдията го оправдава по всички скалъпени обвинения и в момента, в който Литвиненко чува думите – “свободен сте”, в залата нахлуват маскирани спецчасти на ФСБ и го арестуват отново. Дават му да разбере, че те са над закона, че той е престъпил най-важното правило в престъпния свят на руските спецслужби: да мълчи, да не разгласява какви ги вършат там.

Съдията гледа изумено, единственото, което успява да каже е, че в 40- годишната си практика за пръв път вижда такова нещо - маскирани да нахлуят в съда и да арестуват току-що оправдан човек.

Все пак, очевидно далеч не всички, които служат в престъпната организация КГБ/ФСБ са престъпници. Колеги предупреждават Литвиненко, че ако не избяга, рискува живота си и му помагат да напусне Русия с фалшив паспорт, самите те рискувайки.

За убийците, обаче, границите никога не са били особена пречка.

Държавни тайни

Литвиненко не е шпионин, той никога не е работил в разузнаването, той се е борил с организираната престъпност и с корупцията. И тайните, които той разкрива не са от значение за чуждите разузнавания, а за руското общество – защото организираната престъпност и корупцията в Русия е дълбоко срасната с държавните структури, с властта. И са... държавна тайна. Тези “държавни” тайни разкриваха Литвиненко, Политковская и хвърления в затвора Трепашкин, тези държавни тайни - за престъпния характер на спецслужбите разкриват още десетки смели руски журналисти, десетки от тях вече не между живите.

“Припомни си Троцки” - казвали на Литвиненко. Анна Политковская бе застреляна на рождения ден на Путин. Георги Марков е убит на рождения ден на Тодор Живков.

“Те ги обичат тези символики” - казва Буковски, без да крие презрението си.