Ислямът в двете Америки

Има една Америка, в която няма значение какъв език говориш, на кой Бог се молиш или колко са дълбоки корените ти в Новия свят. Америка, в която предаността към Конституцията надделява над етнически различия, езикови бариери и религиозни разделения. Америка, в която най-новопристигналият на нашите брегове е не по-малко американец от някоя славна правнучка на първите заселници.

Но има и друга Америка - тази, която възприема себе си като специфична култура, а не само като набор от политически предложения. Тази Америка говори английски, не испански или китайски или арабски. Тя има зад себе си особено религиозно наследство: първоначално протестантство, а след това юдео-християнски консенсус, включил и  евреите, и католиците. Тя черпи социалните си норми от традициите на англо-саксонската диаспора и очаква от новодошлите да се асимилират в тези норми, и то бързо.

Между тези две разбирания за Америка - едното конституционно, а другото културно - има напрежение през цялата ни история. И те са под напрежение отново това лято в спора за ислямската джамия и културен център, които е предвидено да бъдат построени на две пресечки от "кота нула".

Не е изненадващо, че първата Америка възприема проекта като завършен израз на висшите идеали на нашата страна. "Това е Америка", поде миналата седмица президентът Обама, "и нашата привързаност към религиозната свобода трябва да остане непоклатима". Построяването на джамията, каза на нюйоркчани кметът Майкъл Блумбърг, е "важен тест на принципа за религиозна свобода".

Другата Америка си позволява да има друго мнение. Тя възприема проекта като оскърбление срещу паметта за атентатите от 11 септември и знак на неуважение към ценностите на страната, където ислямът едва отскоро стана част от общественото съзнание. А под тези опасения прозира тъмното подозрение, че ислямът във всяка от формите си може да се окаже несъвместим с американския начин на живот.

Това е типично за начина, по който обикновено протичат такива дебати. Първата Америка проявява склонност към по изискани изказвания, а втората често нанася по-груби удари с по-ксенофобски тон. Първата Америка приветства бедните, изнурените, скупчените човешки маси; втората Америка настоява те да си променят имената и да изоставят родния си език, като често издигат бариери пред тях. Първата Америка се радва на религиозната свобода; втората Америка преследва мормоните и дискриминира католиците.

Но и двете разбирания за нашата страна могат да предложат своя истинска мъдрост; и двете са били необходими за успеха на американския експеримент. По време на големите имиграционни вълни през 19 век изискването към новодошлите да се адаптират към англо-саксонската култура - и заплахата от дискриминация, ако не го сторят - са били решаващи за тяхната бърза асимилация.

Имиграционните ограничения след 1920 г. са драконовски в много отношения, но те са създали епоха, в която постоянното етническо разделение е преминало в общ американизъм без тиренце (като в афро-американец).

Същото е валидно и за религията. Трайният натиск за приспособяване към американските норми, налаган откровено и без подбор на средствата, в крайна сметка е убедил мормоните да се откажат от полигамията и полека ги е приобщил към общоприетото поведение. Вродените подозрения към нелибералните тенденции на католицизма вдъхновиха американските католици да стимулират признаването на своята църква съгласно добродетелите на демокрацията и така стана възможно за поколения имигранти да се чувстват едновременно католици и американци.

Същото е днес с исляма. Първата Америка е в правото си да настоява за абсолютното право на мюсюлманите да строят и да се молят където искат. Но втората Америка има право да настоява за нещо повече от американските мюсюлмани (особено към особи като Фейсал Абдул Рауф - имамът, който стои зад джамията), отколкото просто да демонстрират своята правоверност.

Прекалено често мюсюлманските институции в САЩ се оставят да бъдат замесени с идеи и групировки, които мнозинството американци с основание смятат за неприемливи. Много често американските мюсюлмански лидери заемат уклончива позиция, когато от тях се иска да се разграничат напълно от нелиберални каузи.

По световните стандарти Рауф може да бъде модел за "умерен мюсюлманин". Но световните стандарти и американските стандарти са различни. За да се интегрират напълно в нашия национален живот, американските мюсюлмани трябва да имат лидери, които да не окачествяват Америка като "съучастник в престъплението" от 11 септември (както каза Рауф скоро след нападенията от 2001 г.).

Те се нуждаят от лидери, чиито антени са достатъчно чувствителни, за да осъзнаят, че няма да бъде от полза за стремежа към междурелигиозен диалог, ако издигнеш голяма джамия на две преки от мястото на масово убийство, извършено в името на исляма.

С други думи те се нуждаят от лидери, които разбират, че докато идеалите на първата Америка се защищават от E pluribus, то претенциите на втората Америка са новодошлите да помогна за създаването на  unum *.

По БТА

________________________________

* E pluribus unum (лат.) - Единство в многообразието (девиз изобразен на държавния герб на САЩ) - бел. прев.