Историята и идеологията се завръщат в поляризирана Великобритания

Министър-председателката на Великобритания и лидерът на опозицията говориха в един и същ ден миналата седмица, очертавайки възгледите си за икономиката на страната, а косвено и за обществения ѝ строй. В тях почти нямаше допирни точки и това надали изненадва някого.

Премиерът Тереза Мей е от дясното крило на Консервативна партия; Джереми Корбин е от крайнолявото крило на Лейбъристка партия. Но има и още нещо: антагонистичните визии на Мей и Корбин са признак за голям разкол в световната политика, където бяха разбити на пух и прах прогнозите, че хората ще се обединят около идеята за либерализма и свободния пазар и е настъпил краят на историята (Франсис Фукуяма) и на идеологията (Даниел Бел).

Великобритания, чиято система на политически партии се формира в резултат от борбата между монарха и парламента през 17 век, ясно показва сблъсъка на философии и практики. В сряда на конференцията на лейбъристите в традиционно гласуващия за левицата Ливърпул Корбин заяви пред бурно подкрепящото го множество в залата, че "цялата конструкция на финансовия капитализъм без регулации, в който алчността се цени като добродетел и който бе възхваляван от цяло едно поколение като единствен начин за управляване на модерна икономика, се сгромоляса и последиците са унищожителни".

Той предложи "радикален план за възстановяване и промяна на нашата страна", участие на работниците в бордовете на директорите на компаниите и в подялбата на печалбите. Корбин обеща големи инвестиции в зелена енергия и създаване на 400 000 нови работни места.

Лейбъристката партия, каза той, е готова да изведе страната от бъркотията, която предизвиква консервативното правителство, в което цари разкол. Корбин изрази надежда, че когато лейбъристите се съберат на следващия си конгрес догодина, той ще бъде министър-председател.

Твърдите му уверения, че ще спазва всички решения, взети на конгреса, независимо дали оглавява правителство, или е в опозиция, зарадваха делегатите, но породиха опасения от сценарий, при който държавата се управлява от ентусиастите с крайнолеви възгледи, които в момента са мнозинство в Лейбъристката партия.

Корбин и най-близките му колеги в ръководството са научили много за пиарските умения на "новия лейбъризъм" и "блеъризма", които иначе ненавиждат. Но те са сериозни социалисти, за които Маркс е духовен водач и организираната работническа класа е авангард на обществото.

Въпреки че звучеше уверено при произнасянето на речта, лейбъристкият лидер все още е нестабилен и уязвим заради международните си връзки. Той избягва въпроси за честата си поява по иранската държавна телевизия "Прес ТВ". Въпреки че в речта му имаше пасаж, че Лейбъристката партия решително се противопоставя на антисемитизма, той позира (неумишлено по думите му) за снимка с активист, носещ значка с призив за бойкот, санкции и изолиране на Израел заради отношението му към палестинците.

По душа Корбин си остава поддръжник на бунтовнически движения. Той се е появявал на прояви на ИРА и е отдавал почит на загиналите ѝ членове, наричал е "приятели" екстремистките групировки Хамас и Хизбула (а по-късно каза, че съжалява за това). Неизменен противник на САЩ и НАТО.

Това са пътеводните звезди в дългия му политически живот - той е на 69 години и за пръв път е избран в парламента преди 35 години - и макар да не ги афишира, не може да се очаква, че това ще се промени. 

Докато той произнасяше речта си в Ливърпул, премиерът Тереза Мей се готвеше за реч си по-късно същия ден на бизнес форум в Ню Йорк. Тази реч, естествено, бе опит за привличане на повече инвестиции и за насърчаване на търговията между двете англоезични държави.

Съвсем естествено, защото времето за постигане на споразумение с ЕС за Брекзит изтича, а Обединеното кралство все по-отчаяно се стреми да осигури възможно по-гладък преход от еврочленство в единен пазар към това да се грижи за себе си като независима търговска страна сред много конкуренти, жадна за инвестиции и търговски сделки.

Там, където Корбин свързва в реториката си капитализма с алчността, Мей вижда система, съчетаваща свободата със социалния прогрес.

"Там, където свободните пазари са добре регулирани, а търговията и инвестициите не са ограничавани", каза тя, "имаме безпрецедентни нива на богатство и възможности, нарастваща средна продължителност на живота, по-голям достъп до образование, по-ниска детска смъртност, и намаляване на крайната бедност до степен, каквато някога е било трудно би си представим".

Тя призна, че мнозина се питат "дали тази глобална икономическа система е справедлива и дали може да сработи за всеки", но добави, че отговорът на този въпрос е "уверено и оптимистично "да".

Лейбъристите казват, че глобалният капитализъм е съсипал британската държава, която се нуждае от основен ремонт. Правителството уверява, че ако бъдат подходящо изменени, правилата на световния пазар могат да дадат отговор на общественото недоволство, отново да увеличат доходите и да финансират щедра система за социално подпомагане.

Това е съвсем различно от "третия път" от първото десетилетие на века - подходът на Блеър в Обединеното кралство, на Бил Клинтън в САЩ и на Герхард Шрьодер в Германия (и тримата левоцентристи), способен да убеди мнозинството, че пазарите могат да допринесат за общото благоденствие.

Великобритания днес е ярък пример на времена, белязани от липса на съгласие.

Но миналата седмица станахме също така свидетели как американският президент Доналд Тръмп заяви отново вярата си в Америка и в национализма от типа "аз на първо място", с което предизвика смях в Общото събрание на ООН. В същото време френският президент Еманюел Макрон бе бурно аплодиран, защото отхвърли категорично управленската философия на Тръмп.

В Русия президентът Владимир Путин е изградил визия за евразийското бъдеще на страната си. В Китай президентът Си Цзинпин наследи и укрепва бързо развиващата се система на корпоративния капитализъм, наричайки я "социализъм с китайска специфика", и действа строго срещу инакомислието. Всеки от тези случаи е sui generis: създаден за конкретната страна, но стремящ се към глобален успех.

Коментатори и интелектуалци, които отдавна се оплакват, че всички политически битки са боксиране с въображаем противник около един размит център, сега може да помислят дали да не започнат да внимават какво си пожелават в бъдеще. Или, в зависимост от темперамента си, да се радват, че този неясен център вече няма някогашната си притегателна сила. Във всички случай глобализацията, която далеч не налага еднообразие, доведе до появата на различни стратегии. Коя от тях ще надделее?

*Джон Лойд е съосновател на Института на Ройтерс за изследване на журналистиката в Оксфордския университет. Изразените тук мнения са лично негови.

По БТА.