Избирателна слепота*

Снимка: Площад Славейков

На Русия вече никога няма да ѝ провърви с народа… Сега там се събуди първобитният човек, който се оказа и доста агресивен. Заедно с това значително му влияе пропагандата. Нали той повярва например, че в просторите на Донбас воюва не срещу украинците, а срещу американците и други такива небивалици.

Виктор Ерофеев

 

Когато нейде през средата на 2014 г., в разгара на сраженията в Донбас, един от водещите руски социолози пътува по руските погранични селца, той е изумен от начина, по който селяните гледат на бушуващите под носа им военни действия. Местните жители знаят отлично, те с очите си са видели, че наоколо се воюва. Всички чуват как руските минохвъргачки обстрелват украинските селища, но са раздвоени в реакциите си. Едната половина казва: да, руската армия действително участва във войната, но нека това да си остане между нас. Реакцията на другата половина е още по-алогична: не, тук не се стреля – само така ви се струва, а онова, което чувате, е ехо от боевете, които украинците водят помежду си. При което в хода на този безумен разказ на местните Левинсон, който е един от малцината европейски настроени руски социолози, така и не може да установи кого всъщност лъжат местните селяни: него или себе си. Това налудничаво, това биполярно, това шизоидно отношение към действителността не е ново – всички възпитаници на тоталитарните общества (и преди всичко на комунизма) го знаят от собствен опит. Литературно феноменът е припознат най-точно от гения на Оруел в „1984”, където раздвоението, двойствеността на мисълта, е първоизточник на новоговора. Новоговор, който преобръща целия свят с главата надолу, и според който „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила”.

Чуждата на светските, демократични общности и присъща на авторитарните и особено на тоталитарните системи (леви или десни) идеологическа пропаганда патологизира целокупното гражданско съзнание така, че цели страни и народи неусетно заживяват в призрачното царство на сенките. Става дума за подмяна (частична или пълна – съобразно степента и мащабите на идеологизацията) не само на обществено-политическата реалност, а и на целокупното битие с едно квазибитие, с една съчинена в съответните идеологически лаборатории мета-реалност, която имитира и изопачава действителността, изкривява истината за нас самите до неузнаваемост. Така се стига до етаблиране на споменатия новоговор, така войната започва да означава мир, свободата – робство, а невежеството – сила. Хората от моето поколение познават това състояние не само като злокобна художествена фантастика, а и като социална реалност – те са изпитали тази налудничава трансформация върху собствената си кожа. По същия, по абсолютно същия психологически механизъм хилядите руски селяни от разказа на социолога виждат с очите си как техни тежко въоръжени униформени сънародници нахлуват в съседна Украйна, но отказват да приемат, отказват дори само да регистрират явлението. Става дума за едно изкривено мислене, за станалия жертва на една болестотворна смесица от идеологизирано заслепение и екзалтиран национализъм здрав разум. В психоанализата тази аномалия се нарича изтласкване. Нарича се още избирателна слепота – и когнитивен дисонанс се нарича.

Феноменът е познат още от древността. Когато за пръв път корабите на Колумб акостират в новите земи, местните индианци, които никога дотогава не са виждали кораб, отказват да видят армадата на Колумб, макар и да е пред очите им. Права е, изконно и безсмъртно е права Вечната книга, макар и да не знае психоанализа: едно гледа човек, а друго вижда. Величествените кораби са не просто и само необикновени и причудливи – за крайбрежните индианци те са толкова изумително невероятни, толкова невъзможни, така чудовищно абсурдни, че възприятията им просто отказват да ги регистрират. Абсурдността на абсурда може да се окаже опасна за живота – и животът не я допуска в царството си. Съзнанието влиза в ролята си на селектор и цензор, въдвореният от него пропускателен режим се грижи за оцеляването ни, поема защитата на собствения ни живот, като не допуска да проникне в него нещо толкова невероятно и плашещо.

Абсурдността в разказания от Левинсон случай е не по-малко налична, тя обаче разкрива едно мислене, разстроено не от някаква оптическа невероятност, а от разстроената социална действителност. Действителност, изродена и примитивна, деформирана от онази мътна, кървава и безредна смесица от езичество, православие и комунизъм, която е еднакво присъща и на руската душевност по принцип, и на гражданския манталитет на съвременния руснак. При безмерното си преклонение пред плеядата руски творци на литературата, на изкуствата и на хуманитарните науки, чиито имена блестят неугасимо и в световната културна съкровищница, трябва да отчета, че става дума само за изключения – колкото величествени, толкова и редки. Почти всички тези гении са имали драматични лични съдби – те са били вътрешни емигранти в собствената си родина, оставайки цял един живот чужди и неразбрани от собствените си съотечественици. Става дума за една много тънка елитна прослойка, противопоставена на масата. И ако някой възрази, че не само в Русия е така, че масата е извечно и органично, по силата на своята природа, противопоставена на индивида и особено на твореца, ще отбележа, че на руска земя това противопоставяне е особено драстично, че пропастта, зееща между гениите на перото, на тона, на баграта и на философската мисъл и народонаселението, е най-дълбока и непреодолима и до ден днешен. Всичко това прави идолопоклонническото, боготворящо по езически държавника и държавността съзнание на масовия руснак особено податливо на сугестия – неслучайно световният тоталитаризъм тръгна исторически от Русия, неслучайно на руска земя той просъществува най-дълго и стигна до най-уродливите си форми, неслучайно дори нацистите воглаве с Гьобелс считаха себе си за ученици и последователи на болшевишките ветерани, неслучайно и съвременна Русия е най-голямата авторитарна държава и последната империя под слънцето.

Колко безутешна е картината днес, колко бедна на граждански ценности е най-богатата на природни ресурси държава, говорят резултатите от неотдавнашното проучване на Фондация „Обществено мнение” (ФОМ). Според което огромно мнозинство (цели 85%) от руснаците считат, че светът се бои от Русия и че това е добре. Огромно е мнозинството и на онези руснаци, които твърдо вярват, че Русия е не колкото необятна, толкова и примитивна, безпросветна страна с крепостническо съзнание, а свободна, развита държава с непоклатим световен авторитет. Най-голямата радост за руските маси – сочи допитването – е, че „светът се страхува от нас”. Явно „страхуват се от мен” за масовия руснак е равнозначно на „уважават ме”. Не значи някакво творческо начало, не някакъв принос в световния цивилизационен процес, не роман, картина, симфония или дори частнонаучно откритие – страхът за руснака е източник на национално самочувствие и радост. Така анексирането на Крим, силовите акции в Украйна, операцията в Сирия и кибервойните, както и ежедневното насилие, упражнявано над малцината им свободомислещи, граждански себеосъзнати сънародници от централизираната репресивна държава, са за милионите руснаци не национален позор, а израз на сила и основание за гордост – родна и международна. А като гледам състоянието на националната икономика и на опустошителния деспотизъм, сковал открай докрай огромната страна, май единствено основание. Една държава, чието величие в очите на собствените ѝ граждани се определя от размера на територията ѝ и от военната ѝ мощ, а всички други социални и интелектуални показатели губят значимост, е вън от времето. Такава държава живее не в технократичната ни епоха, не в днешния все по-ускорено денационализиращ се свят на иновативното мислене, а в дебрите на Средновековието. Тъкмо затова Левинсон нарича това завладяло открай докрай страната му състояние „архаизация на общественото съзнание”. Става дума несъмнено за един деструктивен, за един ретрограден национален процес, галопиращ срещу модерния, светски дух на времената – не само в Стария континент, а вече и в Азия. Съставна част от това архаизирано обществено съзнание и негов израз е увереността на редовия руснак, че силна е не онази държава, която прави себе си излишна, а държавата на физическото, на ведомственото насилие.

Русия винаги и всякога, от векове се е себеразбирала като антитеза на Европа – и никога като естествена съставна част от Оксидента. С особена отчетливост антиевропейските тенденции са формулирани във фундаменталния труд на руския социолог, публицист, философ и ненадминат националист Николай Данилевски „Русия и Европа”. За съжаление обаче великоруският шовинизъм, панславянските мистификации, парадоксално, но неделимо примесеният с езичество православен фундаментализъм и еврофобията не са чужда и на най-светлите руски умове. Гостувалият преди някоя-друга година в НБУ блестящ руски, а междувременно и световен писател Виктор Ерофеев, който по сталински маниер бе провъзгласен лично от Путин за „враг на руската култура”, е един от малкото интелектуалци, разпознали опасността. Да се вслушаме в трезвия му глас:

„Руският живот е призван да отклонява хората от живота… С простия руснак трябва да се говори много просто – това не е болест, а историческо състояние. Народът иска да не прави нищо, а да има всичко. Деребеят е руският предел на човешките желания – нещо като в армията да си генералисимус. По принцип руснакът е поклонник на нравствеността, но само по принцип.”

В моите очи това поклонничество, сторено от хора, чийто социален идеал е деребейството, е по-скоро обезпокояващо, отколкото успокояващо. Защото историческият опит свидетелства, че на път от идеологическите постулати към хората принципната нравственост често се превръща в практическа безнравственост. При всички случаи съм склонен да повярвам по-скоро на френските екзистенциалисти, че няма абстрактен морал, че единственият реален, единственият функциониращ, оперативен морал е конкретният. Съчетана с присъщото на руснака съзнание за световно месианство (съзнание, което не е чуждо и на Достоевски), принципната руска нравственост удави в кръв и сълзи и милиони руснаци, и десетки чужди страни и народи – особено през размирния минал век.

Обстоятелството, че обръщам такова повишено внимание на Русия, не е случайно. Интересът ми към Русия е породен не на последно място от интереса, който Русия е проявявала исторически към нас, българите. Бих предпочел този интерес да не беше и да не е така напорист. Знам колко лъжесвободи и колко много действителни робства е експортирал този интерес на родна земя. Никоя малка и немощна държавица като нашата не би се зарадвала на проявения към нея интерес от една огромна агресивна империя, поставила под свое господство толкова чужди народи. За мен Кремъл и до днес си остава най-актуалната външнополитическа заплаха за националната ни независимост. В деспотичната атмосфера, в която тъне днешна Русия, заплахата нараства закономерно. Опасенията ми се подхранват и от факта, че няколко парламентарно представени в Народното събрание политически партии са откровено финансирани от Москва, че в Москва, а не в Брюксел, се уговаря името на българския президент. В страна като нашата, която традиционно е пренаселена с русофили и в която, въпреки кървавите исторически уроци, милиони мои сънародници гледат на Русия като на спасител и месия, а на руснаците – като на наши славянски и православни братя, евроатлантическата ценностна система, която за мен е единствената надежда за национално бъдеще, няма шанс. На всички онези наши политици и държавници, които тайничко вярват, че националната ни политика трябва да се кове не в София, а в Москва, искам да припомня предупрежденията в този смисъл на най-несъмнения български родолюбец Георги Стойков Раковски. Припомняйки, че ние сме дали на руснаците писменост и вероизповедание, а не те на нас, под заглавие „Всякога Русия ни е лъгала” той споделя:

„Русите са били един от най-дивите и най-варварски народи, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.”

А на Раковски аз вярвам повече, отколкото на Радев. Не ще и дума: Русия ни е лъгала всякога – дори тогава, когато нейните гениални творци са ни разкривали истината за Бога и света…

*Mediapool публикува без редакторска намеса коментара на Димитър Бочев от Портал „Култура“.

Споделяне
Още от Анализи и Коментари