Изборите в Германия и европейското единство

Изборите в три федерални провинции на Германия от неделя – 13 март очевидно показват отдръпване на избирателите от управляващата партия на канцлера Меркел – ХДС, още по-силно отдръпване от втората по величина партия в управляващата коaлиция – ГСДП и сериозен успех на все още умерено дясната Алтернатива за Германия. Резултатите от немските провинциални избори не са пряко сводими към политическия баланс на федерално равнище, но като тенденция са достатъчно красноречиви. Позицията на г-жа Меркел – и на двете големи управляващи партии ерозира в пряка зависимост от политиката, която канцлерът и мнозинството упражняват по отношение на бежанския проблем от септември 2015 г. насам.

Изводи могат да се правят на две нива.

Първо, паралелното отслабване на подкрепата за основните партии вляво и вдясно води немската политическа система до сериозни структурни дилеми. Националният консенсус по основните проблеми на управлението е едно от основните достижения на германската политика през последното десетилетие и именно този консенсус днес произвежда своя алтернатива – засега в лицето на Алтернатива за Германия, която от партия – умерена опозиция на еврозоната се превръща в притегателен център на повечето евроскептични и противостоящи на ислямизацията на страната обществени движения. До определен момент общите усилия на двете големи партии – ХДС и ГСДП ще компенсират възникването на сериозна алтернатива на статуквото. Ако политиката на правителството обаче продължи твърдо да се придържа към досегашните позиции по въпросите на имиграцията и бежанската вълна, набирането на динамика и подкрепа за анти-имигрантската и евроскептична политическа общност ще нараства до неизбежна кулминация и категорична промяна на германската позиция в Европа и света като цяло.

Оттук – второ – идват и последствията за европейския проект като цяло. Днес Европа се колебае между две алтернативи, които са еднакво опасни за нейното интегрирано бъдеще. От една страна са силите на статуквото – утвърдените европейски елити, доминирани от бюрюкратичния централизъм на Брюксел и ценностно-идейната хегемония на постмодерния либерализъм. Всеки опит това статукво да бъде променено среща стандартизирания отпор – "Вие сте срещу ценностите и принципите на съвременна Европа!“ Тук не помагат аргументите, че ценностите и принципите са едно, а начинът на тяхното практикуване от политическите елити – нещо друго. Още по-неприемливи са допусканията, че ако определени ценности и идеи не отговарят на променящия се свят, те може би трябва да бъдат преосмислени и преформулирани като реални политики.

Ако статуквото не може да се реформира, единствена алтернатива се оказва евроскептицизмът – многообразните движения за ре-национализация на европейската политика и отслабване на процеса на интеграция.

Когато евроскептицизмът прераства в Брексит, това заплашва да разклати сериозно основанията на политическия съюз между европейските държави. Когато скептицизмът на новите страни-членки от Централна Европа прерасне в управление на консервативни партии от типа на Фидес и Право и справедливост, възмутеният либерален консенсус на Брюксел говори за "авторитаризъм“ и "популизъм“. Но Британия и досега се е държала настрана както от Шенген, така и от еврозоната – специалният ѝ статут във или извън ЕС няма да бъде край на политическия съюз на континентална Европа. Новите страни-членки от Централна Европа са в стадий на развитие и утвърждаване на своите национални държави и национални общности, поради което те органично не приемат решаване на своите или на европейските проблеми чрез ексцентричните методи на форсираната имиграция от Африка и Близкия изток в Европа.

Но Централна Европа е достатъчно пряко зависима в своето икономическо развитие от "германския мотор“ и въобще от инвестициите, идващи от Запад, за да се противопостави цялостно на политически интегрирания ЕС.

Когато обаче евроскептицизмът вземе връх в Германия – като следствие на бежанската политика на канцлера Меркел, или в опозиция на дългосрочния миграционен пермесивизъм, диктуван от поредица правителства и от либералното обществено мнение, тогава политическият проект за единна Европа ще се окаже истински заплашен. Начинът, по който г-жа Меркел управляваше гръцката криза бе много непопулярен, но единствено възможен – едва ли немското общество би приело да покрие дефицитите не само на Гърция, но и на следващите след нея Италия, Испания, Португалия… Начинът, по който днес г-жа Меркел управлява бежанската криза несъмнено е популярен сред все още широки кръгове на либералното обществено мнение в Германия, но резултатите от изборите в трите провинции показват, че тази популярност в най-добрия случай сериозно намалява.

Обществените ориентации по основни проблеми са устойчиви и дългосрочни, но това не е непременно добра новина за либералното статукво. Веднъж променени в посоката на скептицизъм спрямо европейския проект за политически съюз, тези ориентации няма бързо да се възстановят в посока на подкрепа за обединена Европа.

Европейският проект е заплашен сериозно от две противоположни посоки. От една страна е политиката на статуквото, която превръща ценностите на постмодерния либерализъм във фетиши и отказва да се съобрази с напълно реалната заплаха безконтролната имиграционна вълна да помете крехките структури на европейското политическо единство. От друга страна единствена алтернатива на този либерален пермесивизъм на управляващите Берлин и Брюксел елити е набиращият сила евроскептицизъм, който все по-определено е насочен срещу политическото единство на европейския проект и изисква ре-национализация на нарастващ брой европейски политики.

И така – раздружаване или блокада на интеграционния проект, управляван чрез хегемония на постмодерните либерални елити на Европа?

Необходимо е да се потърси – и да се намери умерена и прагматична дефиниция на общия европейски интерес, подчинена на либерално-демократичните ценности и принципи на съвременна Европа, но създаваща база за успешна, гъвкава и ефективна политика на обединена Европа спрямо предизвикателствата на съвременния свят. Съвременна Европа се нуждае от по-консервативна, но общоевропейска – евро-оптимистична политическа платформа за разрешаване на ключовите въпроси на сигурността, политическото сътрудничество и единство около общия интерес на интегрирания континент. Ескалацията на миграционната криза трябва да се пресече.

Опитът половин Африка и Азия да бъдат докарани на европейска територия трябва да бъде спрян още днес – за да не бъде късно утре. Ефективността на институции като Шенген и Фронтекс трябва да се засили до пълноценна способност за охрана на европейските граници.

Процесът на предоговаряне на общите политики трябва да се окуражи. Както статуквото, така и раздружаването на ЕС са неприемливи – необходима е промяна на общоевропейско ниво. На тази промяна ще се съпротивляват както днешните елити на статуквото, така и техните опоненти – евроскептици на национално ниво.

Възможно ли е в рамките на един общоевропейски демократичен процес да дадем път на трета възможност – обединена Европа, центрирана около по-умерен баланс на ляво и дясно, на либерално и консервативно, което би приближило политически Стария континент до практиките и идейно-политическите баланси на другите демократични страни в света?

*Публикуваме анализа на политолога Огнян Минчев от неговия блог