Кабинет на политическата еклектика

Първото правителство на един бивш цар, избран за министър-председател, не изглежда зле, въпреки всички предварителни опасения. Е, съставът му е малко притеснително пъстър откъм политически цвят, но пък точно затова е избрана формулата "експертен" кабинет. Хитър ход или спасение за една политическа сила, която беше избрана да управлява, без да има ясен партиен облик? Всъщност проблемът на кабинета Сакскобурготски не е в качествата на министрите, а в политическите обстоятелства, в които той беше създаден и най-вече в недостатъчната партийна зрялост на силите, които го родиха. Няма спор- това е първото българско правителство, което с гордост може да покаже автобиографии. За първи път по-голямата част от министрите са ако не следвали, то поне специализирали на Запад. Някои от тях и със забележителна кариера в света на новата икономика, в центъра на Лондон. Други - уважавани университетски преподаватели с дългогодишна практика. За първи път младите, 30-годишни българи, изучили азбуката на капитализма, застават начело на държавата, подкрепяни от опита на "старите" българи с добър обществен имидж. Апропо - за имиджа: това е и първото българско правителство, преминало още преди гласуването в Парламента, тест за "чисто минало". Факт, който затрудни единствено ДПС и лиши ръководството му от директно участие в изпълнителната власт.

И така: повод за оптимизъм ли са новите лица с чисто минало, които ще управляват България ? Това обаче е само едната страна на медала. Другата е все още неясна и ще остане неясна, докато не се намери отговор на въпроса: има ли нещо, което да гарантира спойката в това правителство на министри- суперексперти, всеки в своята си област?

Засега няма и следа от програма за управление. Пък и откъде ли да има? Изборната програма на Симеон Втори беше самото му име: царят, който се завръща от чужбина, за да спаси народа си. Икономическите му експерти, които сега седят в правителството, демонстрираха афинитет към неоконсервативни представи за развитието на българската икономика. Коалиционният партньор - ДПС, пък, никога не е криел желанието си към ляво-либерална ориетация, за да отговори на желанията на бедния си електорат. Към това се прибавят и двамата "независими" експерти на БСП, единият от които става дори и вицепремиер. С други думи: един бивш цар, който до скоро беше титулуван с "Ваше Величество" става министър-председател с гражданското си име Кобургготски, бива избран с една по-скоро дясно-ориентирана програма, но кани в правителството си няколко лявоориентирани министри. Едва ли бихме могли да си представим по-голяма политическа еклектика и точно за това говори състава на новото правителство, колчем се опитаме да открием очертанията на обща физиономия.

За липсата ѝ може да се говори дълго. Причините са ясни: Симеон Кобургготски имаше намерение да създаде правителство едва ли не на "националното спасение", влизайки в ролята на "Обединител". Идеята му за широка коалиция обаче удари на камък: твърде дълбоки се оказаха непримиримостите между ръководствата на ДПС и СДС. А явната коалиция с БСП пък щеше да бъде еманация на пълна абсурдност и да издаде само едно: опит за добре направени аритметични сметки. Впрочем и сега, въпреки изявленията на социалистите за отказ от подкрепа на правителството, тяхната роля като опозиция остава неясна, което размива и профила на парламентарната опозиция като цяло.

Истинският проблем обаче е в това, че силите, които излъчиха новото българско правителство, са с неясен и размит партиен профил, което би могло да има и отрицателни последици за стабилността в страната. Националното движение Симеон Втори беше създадено едва през април тази година и тепърва му предстои да се превръща в партия, да изработи истинска партийна, а не временна предизборна програма. Коалиционният му партньор ДПС е все още партия на етническа основа, въпреки че водачите му се кълнат в неговия либерален профил. Подобни представи могат и да блазнят нечие лидерско самочувствие, но са твърде далеч от реалността.

Казано направо: под въпрос е, дали това правителство може да остане стабилно, без да има зад гърба си подкрепата на зрели партийни формации. Защото абсолютното мнозинство в парламента не е всичко в политиката. Защото бъдещето на една правителство се измерва не със сбора на депутатите, които стоят зад него, а с политическия профил и стабилността на партиите, поели мандата на управление. В противен случай не би имало нужда нито от партии, нито от програми!