Как братушките станаха братоубийци

Легендата, че война между българи и руснаци е невъзможна, е опровергана от бовете през септември 1916 г.

"Ние ги освободихме, а те се оказаха неблагодарни" - това е, което знаят мнозинството руснаци за страните от Източна Европа.

"Ако някой ми беше казал, че ще дойде ден, когато ще се наложи да подпиша обявяване на война на България, щях да го помисля за безумец, а ето че този ден дойде"- това са думи на Николай II от 18 октомври 1915 г.

Руското общество останало поразено не по-малко от императора: "Ние ги освободихме от турците, а те…".

Това "ние в еди коя си година ги освободихме, а те се оказаха неблагодарни" - е всичко, което знаят и понастоящем мнозинството руски граждани за историята на страните от Източна Европа. От причините за тази "неблагодарност" обикновено никой не се интересува, предполагайки, че става дума за някаква русофобия, витаеща над земите на изток от Брест, която е необяснима рационално. При по-внимателно вглеждане обаче, всичко става ясно.

Да вземем България, за която Маркс още през 1853 г. писа, че нейните потребности след Освобождението ще "пробудят антируска прогресивна партия, която се заражда винаги, когато част от Турция става полунезависима". Какви са тези потребности? Съвсем прости: да живее според своите разбирания. Същевременно, инструкцията на руското външно министерство от 1878 г. гласи: в българското княжество, "върнато към живот изключително с наше съдействие, по всички правила, господстващото влияние трябва да бъде наше".

Отначало така и стана - водещите позиции в управлението на България заемаха руски генерали, а за княз бе избран Александър Батенберг, племенник на императрица Мария Александровна (съпруга на император Александър II -бел. пр.). Петербург даже малко отпусна юздите, изтърпявайки неочаквано демократичната конституция, приета веднага след освобождението на страната от турско иго.

Но когато на престола се възкачи Александър III, в Русия задухаха "собственически ветрове" (има се предвид промяната на руската политика в консервативна посока в сравнение с либералната линия, следвана от баща му Александър II -бел.пр.) и Батенберг веднага се възползва от това. През май 1881 г. с помощта на военния министър, руския генерал Казимир Ернрот, той извършва държавен преврат. Конституцията е отменена, на княза са дадени извънредни пълномощия, а протестите са потушени с помощта на военни части. Тъй като повече от половината офицерски състав на българската армия се състои от руски офицери, а правителството също е оглавено от руски генерали, репутацията на Русия в очите на българските либерали бе силно опетнена.

Скоро руските генерали успяха свирепо да се скарат и с българските консерватори, които не се оказаха чак толкова консервативни, за да се съгласят мълчаливо с ролята на Задунайска губерния на Русия. Конфликтът се прояви най-ярко по въпроса за железопътното строителство: българите искаха да строят линия към границата със Сърбия, а през нея и до Австро-Унгария. Това даваше на българските производители на селскостопанска продукция достъп до европейския пазар. Руснаците, които нямаха нужда от излишен конкурент на европейския пазар, настояваха за линията София – Русе, пресичаща страната от север на юг и имаща изключително военно значение. При това руският проект струва 2.5 пъти по-скъпо (а за това трябваше да плаща българското правителство) и трябваше да бъде изпълнен от руски, а не български, предприемачи.

Ако Батенберг се беше съгласил с руския проект, той би загубил уважение в страната - разбираемо е защо е лобирал за западната линия. Руските дипломати по традиция виждаха зад всяко "нежелателно отклонение" австрийска интрига и към Петербург политат донесения, че князът "измени". Стремейки се да се измъкне от желязната хватка на руските генерали, през септември 1883 г. Батенберг възстановява конституцията…и окончателно губи репутацията си в Петербург. Решено е да го сменят с по-послушно момче – и да заложат на либералите, заради разрива с консерваторите.

За лидерите на либералите са заделени по 40 000 рубли на година от секретния фонд на МВнР (на Руската империя). Вярно, лидерът Драган Цанков вземаше парите, но на своите повтаряше: "ние се прекланяме пред Русия, но България трябва да бъде за българите".

Проектите с руски марионетки не се получаваха, така че детронацията на Батенберг се бавеше. На този фон през септември 1885 г. князът обяви Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Трябва да се помни, че Санстефанският договор от 1878 г. обедини всички населени с българи земи в едно княжество. Берлинският конгрес обаче оряза територията на княжеството тройно: пълна автономия получи само Северна България. От нея бе отделена Южна (Източна Румелия), а Македония бе върната под пълния контрол на Истанбул.

Автономията на Източна Румелия е обширна: тя е разполагала със собствена армия, а първото решение на местните власти е българският език да е единственият държавен език – въпреки протестите на гръцкото и турско малцинства. Въпреки това берлинското разделяне е страшен удар по българското национално самосъзнание.

От този момент възстановяването на Санстефанска България става идея фикс за българската политика. Източна Румелия бе първата крачка в тази посока: в един прекрасен ден българските патриоти обкръжават двореца на генерал-губернатора, който е българин, и той с удоволствие обявява, че предава властта на Батенберг. Денят на Съединението и ден днешен се отбелязва като национален празник в България.

И разбира се, за разлика от руснаците, всеки българин е наясно, че от всички страни, само Русия през 1885 г. се е опитала да попречи на Съединението. Дори султанът, смятайки Румелия за вече откъснато парче, се примирява. Русия, обаче, която в 1878 г. е готова да воюва с едва ли не половин Европа за санстефанските граници, сега е готова на всичко, за да застави Батенберг да се откаже.

Стига се дотам, че руският посланик увещава турците да изпратят войска в бунтуващата се провинция, обещавайки всякаква поддръжка. Европа чудом се чуди на тази решителна смяна на фронта, но логиката на Петербург е проста: обединението на страната укрепва авторитета на Батенберг, а това не трябваше да се случва.

С турската интервенция не се случи, затова пък война на българите обявява Сърбия. В навечерието на войната Александър III отзовава всички всички руски офицери от българската армия, което трябва да доведе боеспособността ѝ на нула. И все пак сърбите бяха напълно разбити и Русия има още само един вариант.

Руският военен аташе в България полк. Сахаров с помощта на група проруски настроени български офицери организира заговор за преврат. През нощта на 21 август 1886 г. те нахлуват в двореца и заставят Батенберг да подпише, че отказва от престола: "германският принц не пожела да служи на великата идея, свърваща ни с Русия".

Бързо се изяснява, че позицията на принца се споделя от цялата страна: новото правителство се задържа едва три дни. А след това Стефан Стамболов, изгряващата звезда на българската политика, влиза в София начело на румелийската войска и арестува заговорниците.

Смята се, че именно Стамболов ликвидира остатъците на "русофилската партия" в България, но по това време от нея и без това не е останало много. Както донася в външното министерство в Петербург руският консул Александър Кояндер "страната попадна в ръцете на начални учители – отпаднали руски семинаристи, пропити с ненавист към всичко руско, но като стоящи близо до народа, имащи огромно развращаващо влияние над него". Защо точно "руски семинаристи" (тоест българи, обучавали се в Русия) се оказват пропити с ненавист към всичко руско? Този въпрос или не е идвал на ум на консула или отговорът му е толкова очевиден и – неприятен за Русия и нейните порядки, че той е предпочел да не заостря вниманието върху него.

На новите избори за княз кандидатът на Русия се провали, а на трона сяда Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската армия. Александър III, приема това като лична обида, скъса отношенията с България и сериозно обмисля да я окупира, за да "свърне българският народ на пътя на правилното развитие".

Тази радикална крачка обаче не е предприета, за да се избегнат европейски усложнения. Решено е да се кара по старому, българските емигранти благо уверяват, че само да "свирнат" и под русофилските знамена ще се събере целият "обикновен" народ.

Не се събраха: през март 1887 г. са потушени офицерските бунтове в гарнизоните на Русе и Силистра, през декември се провали заговорът на майор Паница, няколко въоръжени отряда, водени от служителя на руското външно министерство и бъдещ посланик в Сърбия Николай Хартвиг са разгромени едва преминали границата. Не се наблюдават ни най-малки признаци на "Донбас-1887". През 1891 г. е убит министърът на финансите Белчев (като куршумите са предназначени за Стамболов), а следващата година – българският посланик в Турция Вълкович. И в двата случая убийците се скриват в Одеса.

Смъртта на Александър III слага край на тази "студена война", но към 1900 година отношенията между двете страни се затоплят. През 1912 г. под егидата на Русия е създаден военен съюз между непримиримите доскоро България и Сърбия. Двете страни успяват да се договорят на базата подялба на турските територии: българите да получат по-голямата част от Македония, а сърбите – излаз на Адриатическо море за сметка на албанските земи. В последвалата война с Османската империя съюзниците бързо разгромяват турската армия. Но Белград не получава бленуваното море – Австро-Унгария и Италия, от опасения за появата на Адриатика бази на руския флот, лобират за създаването на Албания. Сърбия решава да компенсира загубите си за сметка на Македония и докато българите се опитват да щурмуват Истанбул, голяма част от македонската територия е окупирана от сръбската армия.

В този момент в Петербург, чиито улици бяха изпълнени със "славянски манифестации", пристига българска делегация. Българите, които са на косъм от Истанбул, отделени само от фортовете на Чаталджанската позиция, молят за помощ с демонстрация на руския Черноморски флот, което ще накара турците да разпръснат резервите си по цялото крайбрежие.

Докато тълпите по улиците се радват на победите на братушките обаче, в правителствените кабинети делегацията е полята със студена вода: Русия сама иска Истанбул/Константинопол, а някакви българи…Посъветвани са да се откажат от щурма, като в замяна е обещано коректно да се спазят договорените граници в Македония – по договора от 1912 г. Русия е арбитър по този въпрос. Същевременно българите са заставени да отстъпят Силистра на Румъния като компенсация за разширяването на България (при това именно силистренският полк е един от най-отличилите се в българската армия.

Сещате се, накрая българите не получават и Македония: в Петербург разбират, че не могат да седят на два славянски стола едновременно, решават да заложат на Сърбия. През 1913 г. заради македонските земи избухва нова война – България срещу Сърбия и Гърция.

Още през 1902 г. Русия сключва договор с България, чийто чл. 3-ти гарантираше на София помощ от руската армия в случай на нападение от страна на Румъния. През 1913 г. обаче "молбата за помощ, с която България се обърна към Русия, не е чута и вместо да озапти Румъния, Русия косвено я тласка към война", пише английският посланик в Петербург Дж. Бюканън.

Ударът в гърба от Румъния по разгърнатата на македонския фронт българска армия няма с какво да се спре. В резултат на тази катастрофа България се лишава не само от Македония, третата си етническа територия, но и от част от Добруджа, завладяна от румънците. Именно тогава в София за първи път прозвучава фразата, че по-добре през 1878 г. българите да не са освободени, а да са получили ограничена автономия в пределите на Сан-Стефанските граници. Естественият ход на събитията рано или късно би довел до разпад на Османската империя и българският народ би получил свобода малко по-късно, но обединен.

След всичко това учудването на Николай II през 1915 г. изглежда някак фалшиво. А въодушевлението на българите, призовани от манифеста на цар Фердинанд на 14 октомври 1915 г. да освободят братята си в Македония от сръбско иго, е напълно разбираемо. Още повече, че тогава за война директно с руснаците не става и дума: Русия е отделена от България с неутралната Румъния.

През 1916 г. обаче и Румъния влиза във войната. И през септември 1916 г. в същата тази Добруджа българската армия – освободителка кръстосва щикове и с руските части, изпратени на помощ на румънците.

"В този ден, веднъж и завинаги е погребана легендата за това, че българската войска няма да се бие срещу своите руски освободители", пише българският генерал Стефан Тошев.

На 7 септември българският поет Иван Вазов пише послание "На руските войни", в което има следните редове:

И пак не ви мразим (не крия:
Обича ви още народа);
Но любим и свойта свобода,
Стократно по любим я ния.


Ето и отговор на въпроса, защо българите се оказват толкова "неблагодарни". Или както се изказва още през 1879 г. бъдещият премиер на България Константин Стоилов: "Ако постоянно ни упрекват за разходи по нашето Освобождение, искайки в замяна вечна покорност, това не е братство. Нека сметнат и да ни дадат сметката. Може и с лихвите. Ще платим и ще приключим въпроса".

Всичко е просто, нали? Но Русия никога не е била страна на простите решения.

Превод: Петър Ангелов, читател на Mediapool.

*Константин Гайворонский е военен историк, писател и журналист.

Още от Анализи и Коментари