Как да мислим ЕС стратегически

От много години отношението на българските граждани към европейския избор е непроменено - привидно положително, но доста повърхностно и изпразнено от съдържание. Патетичната реторика от началото на 90-те години на миналия век отдавна е изчезнала, а с формалното присъединяване към ЕС всякакви дебати заглъхнаха. От Европа чакаме пари и свободно пътуване, за да търсим работа, изход от местната безизходица и качествено образование за децата си. Автоматично “хармонизираме“ законите си с европейските, но ги спазваме само в краен случай. Седим в ъгъла пасивно и не си правим труда да “им участваме“ в дебатите. Когато съвсем закъсаме, чакаме от “Брюксел” да се намеси като “арменския поп“, а пък като дойде поредният евростандарт – му теглим една под сурдинка (все още). От време на време веем юнашки байрак за ракията и суджука. Ясно е, че подобно отношение не просто няма нищо общо с амбициите ни като нация отпреди години – то е неадекватно на реалностите, които преживява както България, така и целият Европейски съюз, но и подценява големите възможности членството ни в съюза да се превърне в реален инструмент за вътрешна промяна и европеизация.

България има нужда от радикално нов подход към членството си в ЕС.

Не става дума просто за промяна към по-активна, по-осмислена или по-структурирана политика, а за изцяло нов декодер, с който разчитаме принадлежността си в европейската общност и възможностите за промяна, която тя предлага. Очевидно автоматичното прилагане на регламенти и директиви не дава необходимия ефект. Трябва ни осмисляне и използване на тези европолитики, които позволяват по-бързо и успешно демонтиране на криминално-олигархичния български модел. С други думи, трябва да преценим кое от членството ни помага реално да намалим влиянието и силата на този модел и кое може да бъде използвано като инструмент за европеизация на страната. Това е драматично обръщане на досегашния подход и съвсем нов опит за осмисляне на геополитическия избор на България. Как обаче подобна смела амбиция може да се реализира на практика? В кои области от членството ни в съюза? Подобна пълна оценка тепърва трябва да бъде направена, но още на този етап могат да бъдат очертани някои важни възможности.

В енергийната област не важи правилото “хармонизирай и си трай“ -

България дори е обект на наказателна процедура, защото не е приложила напълно законодателството от т.нар. Трети енергиен пакет - не е осигурила либерализация на енергийния пазар, независимост на националния регулатор (ДКЕВР), отделяне на операторите на преносни системи за газ и електроенергия, функциониращ пазар за газ на едро. Ясно е, че изпълнението на тези изисквания не просто не е лесно, а удря по мощни задкулисни интереси в енергийния бизнес и точно затова натискът отвън е единственият начин за реформи в сектора. Същото се отнася за енергийната зависимост от Русия, която България също може да ограничи, възползвайки се от еврочленството си. А имаме примери, че когато го прави, това дава резултат. Например, когато през 2011 г. лично Владимир Путин дойде у нас за подписването на споразумението за създаването на общото дружество между Българския енергиен холдинг (БЕХ) и "Газпром" за газопровода "Южен поток", българското правителство покани европейски експерти, които да участват в писането на текста буквално в нощта преди церемонията и да гарантират, че той е съотвествие с европейското законодателство. Разбра се, на този етап е трудно да се говори за обща европейска (енергийна) политика спрямо Русия, но именно в български интерес е да се настоява процесът на формирането ѝ да се ускори.

“Европейският семестър”

е процедурата, чрез която Европейската комисия и страните-членки наблюдават изработването и изпълнението на националните бюджети и стратегически програми. Процедурата е част от новото законодателство за засилване на икономическото управление на ЕС (Пакет 6 и Пакет 2), благодарение на което вече никой не може да си позволи особени волности в бюджетирането и икономическата политика. При това не става дума за формално наблюдение на дефицита и дълга, а за дълбоко вторачване в области, доскоро смятани за изцяло обект на националния суверенитет – социална политика, пазар на труда, образование, пенсионни системи, конкурентоспособност. Все области, в които България има нужда от натиск за провеждане на реформи. И за да има този натиск повече “зъби”, той вече е обвързан с усвояването на средствата от Европейския съюз. За първи път в бюджета на ЕС за периода 2014-2020 бяха въведени т.нар. предварителни условности, които страните трябва да изпълнят, за да получат средствата. А тези условности не са нищо друго освен реформи – в отделните сектори и в управлението на държавата като цяло, така че европейските пари да се използват целесъобразно, отговорно и ефективно. Страните имат срок да покажат, че са провели необходимите реформи до началото на 2016 година, когато ЕК ще направи преглед и може да спре изцяло или частнично средствата в съответните области, ако условията за използването им не са налице.

Еврото

Новите страни-членки имат различни подходи към точния момент, в който да поемат курс към членство в еврозоната (в договорите за членство няма точно определена времева рамка за това). Някои като Полша продължават да стъпват върху чисто икономическия анализ и постоянно изчисляват баланса от ползи и вреди. Други като Латвия имат по-стратегически подход и поставят в основата ползите от максимално плътната интеграция и гаранциите за развитие, които тя дава отвъд моментния баланс. При този подход приоритет е гарантираното участие в ядрото на интеграцията и намаляване на рисковете от “Европа на две скорости“ чрез бързо членство в еврозоната. В нашия случай е важна възможността за по-пряка намеса в икономическата ни политика при по-ранно влизане и форсирането на реформи по този начин. Споменатото вече законодателството за икономическото управление на ЕС (т. нар. Пакет 6 и особено Пакет 2) много ясно поставя фокуса върху еврозоната, където и санкциите при нарушения са най-тежки, и намесата в икономическата политика на отделните страни е най-дълбока.

В най-изчистен вид това се случва при получаването на спасителни планове, както и видно например от случая с Гърция, която в момента е принудена да промени из основи публичното си и икономическо управление. Основният аргумент на България срещу по-дълбока намеса в икономическата ни политика винаги е бил запазване на възможността за самостоятелна данъчна политика. Но предвид, че сами по себе си ниските данъци не осигуряват автоматично конкурентоспособна икономика, този аргумент трябва да се оценява спрямо възможностите, които страната би получила от провеждането на адекватни икономически реформи по силата на членство в еврозоната.

Медиите

също са област, в която Европейският съюз заяви сериозни намерения като общностен играч с аргумента, че съюзът трябва да защитава медийната свобода и плурализма в държавите-членки, за да гарантира правата на европейските граждани. В доклада за медиите, изработен по поръчка на еврокомисаря Нийли Крус (която беше у нас и лично се запозна с проблемите на медийната среда), се предлага създаване на механизъм за наблюдение на свободата на медиите и плурализма в страните-членки. В резолюция от май 2013 г. Европейският парламент също предлага набор от мерки за защита на медийния плурализъм като ацентира върху проблемите с прозрачността на медийната собственост, медийната концентрация, правилата в областта на конфликта на интереси – все критични точки на българската медийна среда. Парламентът също смята, че е нужен общностен механизъм за наблюдение и оценка на медийната свобода. Ясно е, че едва ли всички страни-членки приемат възторжено идеята, но България само ще спечели от прилагането на общностен подход за решаване на медийните проблеми.

Създаването на европейската прокурорска служба,

която независимо ще разследва и вкарва в съда злоупотребите с еврофондовете, също има потенциал да компенсира дефицитите в България, заобикаляйки националното правосъдие. Тя ще води своите разследвания и ще повдига обвинения, независимо от това какво мислят местните, българските власти, което ще сложи край на безобразията от жанра “батко и братко“. Интересното е, че този европрокурор ще се занимава главно с фондовете, но ще може да повдига обвинения и относно свързани с тях престъпления. Неговият периметър на действие ще бъде целият съюз и институцията ще може да се самосезира, тоест няма да разчита на националните власти да се сетят, че нещо не е наред.

Подобна стратегия на използване на евроаргументи за вътрешна промяна е отворена на практика за всички в страната ни. “Зелените“ неправителствени организации вече илюстрираха начина, по който еврозаконодателството може да е в полза на по-общи интереси като го използваха ефективно при казуса „Натура 2000“. Различни организации от години помагат на българските граждани да си търсят правата в съда в Страсбург, макар все още да не успяват да наложат много промени в съдебната практика в страната. Активни журналисти се обединиха за привличането на вниманието на Европейската комисия върху медийните проблеми в България. Индивидуалната активност на гражданите също може да бъде фактор за промяна - например, европейската прокурорска служба ще може да се самосезира и по сигнали на граждани. Партиите, които виждат смисъл в това начинание, пък могат да бъдат далеч по-активни в налагането на политики, които подпомагат разбиването на местния олигархо-криминален модел, вместо да са просто статисти в Брюксел и големите европейски столици.

Разбира се, ЕС не е конструиран като неоколониална организация и ограничаването на суверенитета на отделните страни-членки се прави с неохота и единствено при доказани ползи. В случая с България обаче отнемането на суверенитет и създаването на повече общи политики е ценна възможност за промени вътре в страната. Това нито решава из основи дълбокия ни проблем с посткомунистическия ред, нито е традиционно или лесно занимание. Нещо повече, има отчетливи тенденции, които затрудняват начинанието. Сред тях са политизацията на самия съюз и острото деление между левица и десница, което прави колективните санкции по-трудни, както и все по-видимият отказ на европейските партии да изискват промени от своите източноевропейски партньори. Въпреки това, умното и целенасочено използване на очертаните възможности би допълнило отлично една вътрешна реформаторска програма.