Как да преживеем Путин

Как да преживеем Путин

Елена Трегубова е московска писателка и журналистка, автор на политическия бестселър “Байки кремлевского диггера” (непреводимо, в приблизителен смисъл означава  “Приказки на кремълската къртица” – б.р.) и на сборника “Мутантите на Кремъл. Моят живот в царството на Путин”. Трегубова е работила в най-големите руски вестници, била е член  на т. нар. “кремълски пул” (акредитираните в Кремъл журналисти) при Елцин и Путин. В руските интелектуални среди е публична тайна, че след като отхвърля домогванията на днешния руски президент за интимни отношения, Трегубова е подложена на публичен и скрит натиск. След бестселъра си, наситен със събрани от първа ръка убийствено-презрителни характеристики на руския президент, Трегубова е уволнена от “Коммерсантъ”. През 2004 г. Трегубова стана  жертва на бомбен атентат, при който оцеля като по чудо. След убедителна информация, че срещу нея се готви разправа, Трегубова остана в Лондон и току що получи политическо убежище.

Предлагаме днес най-новата ѝ статия, която представлява най-силното доказателство за позициите на авторката и за опасността, пред която е изправена. След последните  убийства на противници на Владимир Путин в Русия и зад граница е ясно, че такъв текст може да напише само човек, който познава риска и е прежалил себе си.

Към моите читатели

Скъпи мои, благодаря ви за обажданията, за имейлите, за цялата ваша подкрепа, която чувствах през тези дни, от самия момент, в който научихте, че съм помолила за политическо убежище във Великобритания.

Вие, читателите на моите книги, както ме уверяват разпространителите, сте около половин милион. Още няколко милиона души – по данни на интернет-статистиката – са чели моите книги в електронен вариант. Тъкмо с вас, с всеки от вас, с всеки мой далечен приятел, който седи сега пред компютъра и чете това писмо, искам да поговоря. Можете да приемете този текст като мой личен имейл до вас.

Случи се така, че подписах официалните документи с молбата за убежище в същия ден, в който почина Борис Николаевич Елцин. Прекарах без прекъсване почти осем часа в Хоум Офис (така уютно, някак по домашному англичаните наричат онова, което ние в Русия сме свикнали на именуваме Министерство на вътрешните работи) с изключен телефон. Моят адвокат се беше запасил с монети по един паунд и час по час звънеше в своята кантора от автомата. Сякаш се опитваше да изцеди и последната новина по света. В един момент той се връща при мен и с всекидневен тон ми казва: "Елцин умрял. Ама ти не се вълнувай толкова. Да изтичам ли да ти купя едно чайче?" – и сяда до мен.

Съдбата винаги някак символично отговаря на горчивите ти мисли, когато те мъчи някой въпрос, и се опитваш сериозно, но напразно да намериш отговор.

Питате ме, какво се е случило с мен. През последните дни слушам стотици вариации на този въпрос. При едни той е продиктуван от любопитство, при други – от злорадство, при трети – от искрено съчувствие.

Но вие, моите читатели, които сте привикнали да ми се доверявате, прекрасно разбирате, че щом дори след взрива пред входната ми врата, останах в Москва и живях през всичките тези години в същия апартамент на Пушкинския площад, а сега реших да не се връщам от Лондон в Москва – значи, този път аргументите са повече от внушителни.

Освен това вие, които през последните години свикнахте с моето доверие към вас – до такава степен, че ви разказвам като на приятели, в детайли, своя живот в книгите си – със сигурност не се съмнявате, че в момента, в който стане възможно, аз разбира се веднага ще ви разкажа за всичко, което се случи с мен – за всички обстоятелства, които ме принудиха да не се завръщам у дома.

А сега нека просто поседим и помислим заедно, какво все пак се случи с всички нас.

Вие познавате ситуацията в страната по-добре от мен. Да се каже, че Русия се е превърнала в последните месеци в територия на страха, значи да се смекчава ситуацията. Боли, отвратително, оскърбително е да получаваш всеки ден новини от Русия, които по-рано можеха да произхождат само от Съветския Съюз – или от Беларус. Разгонват митинг. Арестуват целия тираж на вестник. Закриват няколко опозиционни партии. Пребити са старци и старици, просто преминаващи покрай демонстрантите. Арестуват Каспаров. Закриват агенцията Интернюз, конфискуват компютърните дискове в журналистическа просветна организация.

Путин забранява на бизнесмени да пътуват на икономическия форум в Лондон. Путин напуска едностранно договора за обикновените въоръжени сили. Путин разобличава враговете на Русия. МВР обявява, че демонстрантите всъщност били провокатори от чужбина. МВР заявява, че демонстрантите се готвили да си поливат фланелките с червена боя, за да могат да обвинят Кремъл в насилие.

Това е като снежна топка. Като лавина. Като инфекция. Като вирус. И вече не самото съдържание на новините ни ужасява – а феноменалната скорост на разпространение на това безумие, на тази страшна, параноидна мутация. С център на излъчване – Кремъл. Причината е очевидна: страхът на Путин от загубата на властта, а след загубата на властта (заедно с всички нейни силови атрибути) – страхът от неминуемата разплата за всички бандитски насилствени операции и за насилственото преразпределение на собствеността.

Както точно беше казал един мой любим руски писател (който впрочем е бил принуден да прекара целия си живот в емиграция),

диктаторите-еднодневки винаги жестоко мъстят

на своите съграждани за собствените си нощни кошмари.

Когато научих за смъртта на Елцин, кой знае защо веднага си спомних, как той амнистира лидерите на въоръжения метеж през 93-та година. Пусна от затвора и прости на хората, които бяха изпратили въоръжени с автомати банди да завземат телецентъра "Останкино" – а след това се надяваха да убият и самия Елцин.

Представете си сега за секунда, в каква кървава каша ще превърне Путин днес всекиго, който би излязъл с искания за сваляне на президента и за предаване на контрола над телеканалите. Путин не от въоръжени с автомати, а дори от шепа беззащитни хора се бои така истерично, че  заповядва на омоновците да прилагат насилие с профилактична цел.

Умението да прощаваш на враговете си и да търпиш опозиция е качество на големите и силни лидери. Насилието и убийствата, напротив, са атрибут само на слаби, комплексирани личности, неуверени в своето право да заемат дадения пост, които силно се съмняват в своята способност да издържат на конкуренцията при честни избори и при равен достъп на кандидатите до телевизията.

И именно този Путински страх, с който той заразява цялата страна е причината за позорните промени на избирателното законодателство. С тяхна помощ всякакви избори при сегашната власт се превръщат в лош водевил: дори цялата страна в знак на протест да не се яви на изборите, а само Путин, Иванов и Медведев, да доприпкат с танцова стъпка като малките лебедчета пред урната и прогласуват един за друг – то по новия закон това трио ще бъде признато за конституционно мнозинство.

Ще ме попитате: а какво да правим?

Този въпрос е практически нецензурен – както по своята неприлична повторяемост в историята на Русия, така и по тавтологичната си диспозиция: вие сте в Русия, а аз - в Лондон.

Мога да ви кажа едно: ако бях сега в Москва и ако не знаех със стопроцентова сигурност, че дори пресичането на границата с Русия в днешната ситуация е самоубийствено за мен – то щях да бъда заедно с “несъгласните“ на митингите. Не защото някой от тях ми е особено симпатичен и не защото някоя от техните програми ми е близка на сто процента, а просто защото те единствени в цялата огромна страна се осмеляват да не легнат под Путин. А този акт на отказ на мен лично ми е някак исторически близък.

Когато пристигнаха новините за разгонването на предишния “Марш на несъгласните“, исках да плюя на сигурността, веднага да взема билети и да излетя за Москва. След като си поплаках и се поохладих, практично реших, че жива тук (в Лондон) ще ви бъда повече в полза, отколкото мъртва (в Москва).

Нямам никакво право да ви давам съвети от моето сигурно и идилично убежище, в което само преди дни някакви квичащи и надуващи пищялки теркове на велосипеди и инвалидни колички устроиха формено безобразие – гигантско задръстване в самия център на Лондон, парализираха движението и окупираха входовете към Бъкингамския дворец (където, съдейки по издигнатия флаг, в този момент се намираше кралицата), започнаха да бълват своите екзотични лозунги, а полицаите, вместо да разгонят мерзавците и да смажат демонстрацията, взеха, че самите те яхнаха велосипеди и се заеха да охраняват тези незначителни маргинали.

И така, от тук аз нямам право да ви давам никакви съвети. Нещо повече, аз самата искам да се посъветвам с вас: какво да правим с Путин? Все пак Путин в известен смисъл е наш общ, колективен грях. Затова нека заедно се поумуваме, как да заличим този си грях.

Казвам "Путин", разбира се, в чисто символичен, а не в личностен смисъл. Ако го нямаше Путин, щеше да се появи някой Шмутин в ролята на последна издънка от сенчестите интриги на безотговорни и късогледо-користни олигарси.

И той ще се появи на хоризонта, този следващ Шмутин, непременно ще се появи, ако управляващата групировка успее да възроди и реанимира, започвайки с тези избори, онова многоръко, многокрако, еднояйчно чудовище, с поредица сменящи се безлични, говорещи глави от типа политбюро.

По времето на Елцин

прекалено малко ценяхме свободата, която ни падна даром

Прекалено малко ценяхме онова чудо – шанса за преход към демокрация по безкръвен път, чрез кадифена революция.

С прекален ентусиазъм започнахме да се изхождахме на главите на хората, които ни гарантираха тази демокрация и тази свобода. И много бързо започнахме презрително да наричаме "демокретени" и "маргинали" онези, за които свободата (в това число и нашата с вас) се оказа по-скъпа от собствения им живот.

Сега ние с вас трябва да решаваме: ще позволим ли ние, големият руски народ, с голямата си свободолюбива литература и с големите си философи, на някакви невзрачно-сиви цивилни, непрочели и неразбрали както трябва нито една от великите руски книжки, но кой знае защо убедени, че Русия е тяхна страна, отново да ни диктуват, какво може да се говори по телевизията, а какво - не? Какво може да се пише по вестниците, а какво - не? Кой да може да живее спокойно в страната, а кого ще убиват или прогонват? Ще приемем ли, че занапред лицето на Русия, нейно олицетворение, ще бъдат даже не баятите олигарси, награмадили си цели империи от грабителски поделеното бивше държавно имущество, а

новият чекистски олигархат

– онези, на които в периода на първоначалното натрупване на капитала дори не им стигна акъла да изградят собствен бизнес и затова решиха да поемат по пътя на мародерството. Ше се примирим ли с това, че след като зари Елцин в гроба, кремълската власт сякаш изрязва от родната кинолента краткия период на граждански свободи и големи надежди и превръща Путин в правоприемник не на Елцин, а на старата съветска номенклатура – с леко обновен военнопромишлен, но с далеч по-печеливш горивно-енергиен комплекс. И с все същия съветски набор от морални и корпоративни принципи.

Какво ще става нататък: ще се опита ли Путин да ни подхвърли вместо себе си някоя от широко рекламираните в подцензурните вестници мутри, ще се прежали ли за трети мандат, или ще отмори малко в някой "Газпром", а после пак ще се върне на трона, където може и да не го пуснат обратно – това не е толкова важно, не е и важно как точно ще се развие техният сценарий – коя от говорещите глави ще победи и ще бъде изтласкана на повърхността на този бълбукащ и жвакащ в тъмното, съскащ и хапещ собствената опашка кремълски организъм. Просто ми е противно да изброявам всичките техни трескаво проработвани варианти.

Скучно е да вникваш в “триста оттенъци на сивото” (както със страст ме призоваваше да правя един влиятелен кремълски чиновник). Повдига ми се от това. Нещо никак не ми е интересно. Предпочитам други, по-ярки цветове. Нека те си се въргалят в собствената шизофрения. Нека се чудят, какво да правят с тези избори.

Защото за тях е вече очевидно, че со кротце и со благо страната не би избрала никого от натрапваните ѝ “приемници”. Което значи, че ще се наложат много по-масови фалшификации, отколкото биха искали. Това пък ще предизвика още по-големи скандали със Запада. А може да се наложи малко пò към изборите да се въвежда под някакъв предлог и извънредно положение – например заради организирането на масови безредици в центъра на Москва чрез внедрени провокатори в тълпата по време на протестни демонстрации.

Погледнете биячите в Талин – в съседна, уж независима страна. Да не мислите, че такава постановка не могат да организират у дома, в напълно контролираната и прочистена столица? Според мен с пълно основание може да разглеждаме Талин като тяхната генерална репетиция за Москва.

Всички вътрешноруски сценарии със сигурност ще се осъществяват под акомпанимента на непресекваща активна подривна работа по целия периметър на бившата съветска империя. С това ще искат да докажат на световната общност, че насилие има не само в Москва. Затова на балтийците много им провървя, че успяха навреме да се спасят в Евросъюза. Със сигурност и Украйна няма да оставят на мира през следващите месеци, но все пак нея не могат да я подхванат така здраво, както им се иска. Виж, Грузия положително ще си изпати, както е увиснала на кукичката Абхазия.

Путин помни с какво средство го моделираха него самия: войната. Така че ако започнат сега да моделират Иванов например, най-вероятно ще се възобновят военните или квазивоенни безредици. Не е важно къде. Главното изискване е да има условия за войнствена реторика, да се стимулира в нацията усещането за общ враг. Като външен така и вътрешен. Което значи, че ще се плюе на общественото мнение, също и на мнението на западните лидери, дори и да има масови жертви по улиците на Русия.

Което значи, че страшно се боя за всички вас, скъпи мои читатели, които оставате на територията на страха.

Всеки си има своята фронтова линия.

Един мой стриктно аполитичен московски приятел изведнъж записа в своя Онлайн дневник такъв дневен график за времето на “Марша на несъгласните”: "Закуска в “МакДоналдс” на Пушкинския площад. Обяд в “МакДоналдс” на Чистопрудния булевард. Вечеря в ресторант “Лубянски”.

Но дори и да не смееш да излезеш на площада, има сума ти начини да не се превърнеш в негодник. И да преживееш достойно тези времена. Такива методи са съществували още през миналия век, в класиката на предходните поколения руски «несъгласни».

Ако си журналист – откажи се от публикуването на пропагандистката боза, която ти налива началството. Ако не ти стига смелост да откажеш направо – направи се на болен. Историята ще ти признае и тази постъпка.

Ако си омоновец – откажи се от изпълнението на престъпната заповед за силови действия срещу мирни граждани, излезли на улицата да отстояват и твоите собствени права. А такива заповеди ще звучат все по-често и по-често през следващите месеци преди наближаващите избори. Ако се боиш да откажеш направо – съгласявай се, но в момента на атаката иди да пуснеш една вода. Човещинка, какво да се прави. И недей да се извиняваш с професионалното оправдание на палачите: «Ако не бях го направил аз, щеше да се намери някой друг да свърши работата». Не: ако ти откажеш да убиваш или пребиваш невъоръжени хора, току виж може и онзи, на когото престъпната власт ще прехвърли работата, вдъхновен от твоя пример също да възрази на началството, че спешно го е налегнала голяма нужда. Историята няма да го осъди, а ще го прослави за внезапно осенилата го героична, гражданска диария.

Има много начини за гражданско неподчинение, спасяващи живота на онези, които се борят за нашата обща свобода. Да не припомням как затрупваха с цветя легендарния генерал-герой (тогава още полковник), който отказа да изпълнява престъпната заповед за разстрел на своите съграждани, защищаващи демокрацията и доведе своята танкова колона пред Белия дом на разположение на Елцин в онази преломна 91-ва година.

Всеки преживява страшните времена според собствените сили.

Дисидентите с голям опит съветват да се спазва едно просто правило за да не вършиш подлост - да се пренесеш мислено в бъдещето. В онази момент, когато целият този кошмар, тази напаст ще са свършили, както свърши на времето и съветската власт, която дори на дисидентите им се струваше непоколебимо безкрайна и да си представиш, погледнато от там, от онзи момент в бъдещето, как ще изглеждаш ти самият след това, което вършиш днес.

И на Владимир Владимирович Путин като на един моите читатели бих предписала същата рецепта: машина на времето. Пренесете се за минутка в бъдещето, Владимир Владимирович. Представете си, например, че това сега не беше погребението на Елцин, а Вашето собствено. Че покойникът е не Елцин, влязъл в историята като президент-освободител, а Вие - Путин. С какво ще се запишете във вечността? С това, че точка по точка сте разрушил всичко, изброено в некролога като постижения на Елцин: свободни избори, свобода на словото, свобода на предприемачеството, демократическата федерация? С какво ще се прославите? С политически убийства, с разгонването на мирни манифестации? Със сплашването на журналисти? Няма да е излишно да си представите за момент, дали страната ще заплаче по вас или ще си отдъхне с облекчение?

За разлика от вас, Владимир Владимирович, аз умея да прощавам на хората, които ми вършат зло. Даже на хората, които причиняват откровено зло на моята страна. И даже на онези, които ме лишават от моята страна. Ето защо няма да застана в редицата на хората, които Ви кълнат и проклинат, а напротив – искрено ще Ви пожелая да Ви е писано да преживеете толкова дълъг живот, че да Ви стигне и за покаяние (както постъпи Елцин), и за поправяне на Вашите страшни грешки. Случват се все пак и чудеса. Може пък и не всичко за вас да е загубено, току виж сте се опомнил. Може би в края на краищата ще проумеете, че когато напълно различни хора, от съвършено различни съображения и мотиви Ви казват от всички страни едни и същи неприятни неща, то може би това не е заговор, а чисто и просто - неприятната истина?

Въпреки разкаянието, на Елцин животът не му достигна за да поправи грешките си.

Страната, в която Вие превърнахте Русия след Елцин, е

страна с убита свобода – тя е като тяло без душа.

Знаете ли, един еврейски момък, когото обичат да цитират в руските църкви много точно беше рекъл: "Там където е духът Господен – там е свободата".

Това уравнение се решава по най-простия начин: където няма свобода – там няма и дух Господен.

Иначе историята на човечеството щеше да започва не от райската градина с пълна свобода на избора – а от концлагера. Или от ОМОН на Пушкинския площад.

Бележки и превод Милен Радев

Още от

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?