Как да съживим парламентарния контрол върху службите за сигурност?

Случващото се с КТБ за пореден път демонстрира формалния и небрежен контрол, който се упражнява върху институциите. След всяка една скандална случка, в която и да било сфера, си даваме сметка, че контролът е неизменна част от успешното функциониране на институционалните структури. А болезнената липса на ефективен надзор неминуемо заличава усещането за наличието на устойчиви механизми за демократично управление.

Изработването и приемането на Правилника за дейността на новосформираното 43-то Нaродно събрание е повод отново да се замислим за контрола. Този път обаче за контрола върху специалните служби. Предишният парламент, освен с непрестанните словесни схватки, липса на кворуми и функционална вътрешно-институционална криза, ще се запомни и с тоталната невъзможност и неспособност да упражнява контрол върху този сектор.

Експерти наскоро определиха парламентарния контрол върху специалните служби като абсолютно обезличен, безсмислен и атрофирал. Една от причините за това вероятно е и фактът, че поради специфичния характер на дейността си, самите служби трудно се поддават на контрол. Независимо от това твърдение обаче, парламентът е призван и длъжен да осигури механизми за постоянен анализ и оценка на изпълнителната власт и в частност на принадлежащите ѝ служби за сигурност.

Парламентарният контрол е задължително да бъде ясно и еднакво разписан в бъдещи закони за регулация на сектора за сигурност. Настоящата практика на регламентирането му в Правилника за дейността и организацията на Народното събрание води до нестабилност, защото парламентът лесно може да реши, че комисия за контрол на службите изобщо не му е нужна. Така например 42-то НС с лек замах разми опита на своя предшественик и на мястото на специализираната постоянна комисия, която контролираше ДАНС, създаде една мегакомисия за контрол на службите за сигурност, използването и прилагането на специалните разузнавателните средства и достъпа до данните по закона за електронните съобщения. Премахна и ротационното председателство и заложи на принципа, според който комисията се председателстваше от управляващото мнозинство, принцип който е в пълно противоречие с добрите чужди практики.

И всичко това без да отчете предишния опит и да направи анализ на практиката на специализираната комисия за контрол на ДАНС. Няма как без оценката на въздействието на предишен опит да знаем кое функционира добре и кое е по-скоро дефицит и в зависимост от резултатите на този анализ, да се разпишат адекватните решения.

Ефективността на парламентарния контрол върху специалните служби в 42-я парламент бе поставен пред изпитание. Причините за това са няколко.

Първо, правилата за председателството на комисията не отговаряха на международните стандарти. Световните практики ясно заявяват, че за да се засили легитимността на надзорния орган, той или трябва да се председателства от опозицията или председателството да е на ротационен принцип между управляващите и опозицията. В това отношение обаче българското законодателство рязко се разминава с установените международни стандарти, тъй като председателското място бе в ръцете на представител от управляващото мнозинство.

Второ, тематичният обхват на комисията бе твърде голям – покриваше всички специални служби, както и контрола върху специалните разузнавателни средства. Това е предмет поне за две постоянни специализирани комисии, какъвто беше опитът на 41-то НС.

Трето, правомощията ѝ не бяха широки и не ѝ позволяваха да извършва ефективен контрол.

Четвърто, липсваше достатъчна експертност, активност и интензитет в работата на постоянната комисия. На фона на практиката на специализираната Комисията за контрол на ДАНС може да се каже, че мегакомисията за всички служби не беше особено активна в изпълнението на задълженията си. Наблюдаваше се слаб месечен интензитет на работата, регулярността на заседанията бе нарушена и тя заседаваше по-скоро на спорадичен принцип.

Тези недостатъци следва задължително да бъдат оценени, коригирани и взети предвид, както при изработването на новия Правилник, така и при изготвянето на вътрешните правила за работа на комисията за контрол на службите за сигурност. За съжаление на този етап в частта за парламентарния контрол той изцяло копира този на предишния, залагайки отново на формулата мегакомисия за всички служби и специалните разузнавателни средства. Ефективността обаче налага следното:

Първо, да има една постоянна комисия, която да контролира само службите за сигурност. Председателството да бъде на ротационен принцип или председателят на комисията да се избира от опозицията. Така ще се избегне възможността една партия да доминира дневния ред през целия парламентарен мандат, ще се ограничи възможността за постоянно слабо лидерство и членовете ще се стимулират към повече активност и съпричастност към работата на комисията.

Второ, да се избират членове с високи морални качества, които да полагат клетва с оглед защитата на информацията, до която ще имат достъп и с която ще боравят.

Трето, комисията да работи според предварително заложена стратегия и програма за дейността ѝ, приета от всички членове. В зависимост от обстановката в сферата на сигурността, тази рамка може да подлежи на актуализация всяка година. Това ще спомогне и за изработването на конкретни приоритети в работата на контролиращия орган.

Четвърто, комисията да има правото да контролира изразходването на бюджета. Според досегашната практика, комисиите можеха единствено да приемат с решение становище по бюджета. Големият пропуск е липсата на функции по надзор над изпълнението на бюджета. Няма как да се прецени ефективността на една служба, ако не може да се провери дали средствата са изразходвани съобразно поставените приоритети и задачи.

Пето, комисията да е подплатена с постоянен експертен състав, който да я подпомага в дейността ѝ. Неефективно и недопустимо е контролът да разчита изцяло и само на подадена от службите информация, още повече, че според настоящата практика, разузнавателните структури демонстрират по-скоро резервираност.

Шесто, комисията да действа на проактивен принцип, да предизвиква ad-hoc проверки и да не разчита единствено на последващия контрол.

Седмо, да се институционализира процедура, според която комисията да произвежда редовни годишни отчетни доклади или отделни тематични доклади.

Това са базисни изисквания за конструирането на ефективен механизъм за контрол, върху които законодателят трябва да надгражда. Те са алтернативата на съществуващото в момента повърхностно и формално наблюдение на този сектор. Подминаването им би било жалка имитация на реформа, на която се надяваме, че настоящият парламент няма да ни направи свидетели.