Как гледа Русия на международното право?

Как гледа Русия на международното право?

Анексирането на Крим от Русия през март 2014 г. се превърна във вододел в международните отношения, тъй като с този акт Москва провокира международния ред, установен след Втората световна война. Забележителното обаче е, че през последните няколко години президентът и външният министър на Русия нееднократно се позовават на "международното право" като един от водещите принципи на руската външна политика. Това е странно, защото през 2004 г. Русия е ратифицирала двустранно споразумение с Украйна, да не говорим за Меморандума от Будапеща за гарантиране на сигурността от 1994 г. (базиран на това, че Украйна се отказа от ядрените си оръжия и в замяна Русия се включи в гарантирането на териториалната цялост на Украйна в границите от съветската епоха).

Така уверенията на Кремъл, че Русия подкрепя "международното право" са изцяло празни приказки или зад тези твърдения има нещо друго, може би не толкова видимо? Аз бих казал, че големите държави на Запад и извън него разбират международното право различно едни от други до някаква степен. Аспекти като този как е изградена една цивилизация и как се държи страната по скалата демокрация срещу авторитаризъм, играят огромна роля за нейното разбиране и използване на международното право.

Що се отнася до повторното завладяване на Крим от Русия, реалистите, разбира се, ще кажат, че Великите сили правят така – използват реториката на международното право като смокинов лист на стремежа към власт. Действително, идеята за баланса на силите изглежда е водеща в мисленето на Русия за ООН, НАТО и международното право.

В случая с Русия важен аспект е това, че тя внася дискурса на международното право от Западна Европа едва през 18-19 век, тоест няколко века след като международното право вече се практикува и теоретизира на Запад. Международното право идва в Царистка Русия в известна степен като втори език. Макар че руски учени и дипломати като Мартенс са се научили да говорят този език добре, той не е произлязъл естествено от собствените вътрешни правни идеи и практики в Русия.

Нещо повече, целият комунистически период (1917-1991) беше правно-нормативно противопоставяне на Запада и "Европеизацията". Москва настояваше, че е създала за Източна Европа уникално "социалистическо международно право", различно от международното право на капиталистическия Запад.

По такъв начин историческата амбивалентност на Русия към Европа и Запада е повлияла на начина, по който се използва международното право (до някаква степен) като чужд език , в който думите прикриват и объркват толкова, колкото и разкриват.

Нещо повече, подходът на страната към международното право отразява вътрешните ѝ концепции за правото и отношението между правителството и индивида. Ако правната култура на страната е критикувана като "нихилистична" от нейните собствени лидери, противоречията в международноправните ѝ доводи не би трябвало да ни изненадват толкова много.

Ако на правото се гледа като средство, вместо като върховна социална стойност сама по себе си, използването на противоречиви аргументи не е толкова объркващо.

В сравнение със Запада, антропоцентристките либерални идеи и досега не са станали господстващи в Русия. Това се отразява и в теорията на международното право. Например, водещият постсъветски теоретик в тази област Станислав Черниченко отхвърля идеята, че освен държавите и индивидите могат да са субекти на международното право. Той пропагандира теория на дуализъм, която отхвърля прякото прилагане на международното право.

Руски експерти по международно право често правят разграничение между западната и руската доктрина, приемайки, че те могат да са донякъде различни.

Основната разлика между руския и западния подход към международното право е аксиологическа; тя засяга въпроса кои ценности на международния ред са първостепенни и кои са второстепенни. В Русия идеите, подчертаващи държавния суверенитет, а не правата на човека, да не говорим да демокрацията, намират постоянно отражение в държавната практика. Русия е една от най-осъжданите държави от Европейския съд по правата на човека и което е по-важно, проблемите са от системен характер, а не инцидентни. Русия обаче се представя зле и по отношение на международното инвестиционно право, защото отхвърля идеята, че държавата получател на капитала и чуждестранният инвеститор могат да уредят спора си в обвързващ арбитраж между инвеститора и държавата – практика, която е станала стандартна на Запад.

Може би най-широката и най-впечатляващата динамика при използването на езика на международното право от Русия напоследък е идеята, че тя представлява отделна "цивилизация" и така повече не е част от "Европа". Позоваването на уникалността на Русия като "цивилизация" (незападна, разбира се), е проникнало в реториката и теорията на международното право на страната.

Западът допусна грешка през последното десетилетие като не обърна достатъчно внимание на това какво руснаците мислят за международното право и международния ред. Нещо повече, Западът не бе достатъчно обезпокоен от потенциалния ценностен прецедент с използването на военна сила срещу Югославия (1999 г.) и Ирак (2003 г.); Москва от своя страна използва тези конфликти като претекст самата тя да използва военна сила.

Общите отклонения в публичното международно право хвърлиха цялата система на ООН в сериозен смут. Залогът е голям. За да се прави реалистична политика на избор по отношение на претенденти към международното право (като Русия), разбирането за това откъде идват основните играчи исторически и нормативно е наложително. Може би тогава ще е възможно други страни извън Запада да бъдат възприемани такива, каквито са, а не така, както ние бихме искали те да бъдат.

*Лаури Малксоо e професор по международно право в университета в Тарту, Естония и автор на книгата "Russian Approaches to International Law" (Руски подходи към международното право). Mediapool публикува настоящата статия от OUPblog.

Споделяне
Още от Анализи и Коментари