Как ислямът създаде Европа

В основата си Европа е била определена от исляма. А ислямът сега се преопределя.

Столетия наред в ранната древност и средните векове Европа е означавала света, заобиколен от Средиземноморието или Mare Nostrum (“Нашето море"), както е известно, че са го наричали римляните. Тя е включвала Северна Африка. Действително, в началото на 5 век от н.е., когато Свети Августин е живял там, където днес е Алжир, Северна Африка е била толкова център на християнството, колкото са били Италия или Гърция. Стремителното настъпление на исляма в Северна Африка през седми и осми век обаче почти ликвидира християнството там, разделяйки Средиземноморския регион на две цивилизационни половини, със "Средно море" като твърда граница помежду им, а не толкова като обединяваща сила. Оттогава насам, като отбелязва испанският философ Хосе Ортега и Гасет, "цялата европейска история е една велика емиграция на Север."

След разпадането на Римската империя, при тази миграция на Север германските народи (готи, вандали, франки, ломабарди) започват за изграждат наченките на Западната цивилизация, с класическото наследство на Гърция и Рим, които ще бъдат преоткрити доста по-късно. Ще са нужни още много столетия, за да бъде изградена модерната система от европейски държави. Бавно, обаче, феодализмът, който по взаимно съгласие на взаимни отстъпки работи по посока на индивидуализъм и оттласкване от абсолютизма, дава път на ранните модерни империи и с течение на времето – на национализма и демокрацията. Заедно с това нови свободи позволяват възхода на Просвещението. Като цяло, "Западът" възниква в Северна Европа (макар и по много бавен и лъкатушещ начин) основно след като ислямът разделя Средиземноморския свят.

Ислямът прави много повече от това да дефинира географски Европа. Британският историк Денис Хей обяснява в своята брилянтна, макар и неясна книга, публикувана през 1957 г. " "Europe: The Emergence of an Idea", че европейското единство започва с концепцията (илюстрирана в "Песен на Роланд") на християнския свят в "неизбежна опозиция" на исляма – концепция, която намира своята кулминация в Кръстоносните походи. Едуард Саид развива тази теза още по-нататък, като пише в книгата си "Ориентализмът" (1978 г.), че ислямът дефинира Европа в културно отношение, като ѝ показва срещу какво е. Самата идентичност на Европа, с други думи, е била изградена в значителна степен с чувството на превъзходство над света на мюсюлманските араби в нейната периферия. Империализмът доказва окончателния израз на тази еволюция: ранната модерна Европа, започвайки от Наполеон, завладява Близкия Изток, а след това праща там учени и дипломати да изучават ислямската цивилизация, да я класифицират като нещо красиво, пленително, и – най-важното – по-нисше.

Класическата география се заявява отново, след като тероризмът и миграцията обединяват отново Северна Африка и Лаванта с Европа.

В постколониалната ера чувството на Европа за културно превъзходство се поддържаше от новите полицейски държави в Северна Африка и Леванта. Докато тези диктатури държаха народите си като затворници вътре в безопасни граници – граници, начертани изкуствено от европейските колониални власти – европейците можеха да поучават арабите за човешките права без да се тревожат от възможността за хаотични демократични експерименти, които биха довели до значителна миграция. Именно поради отсъствието на човешки права в арабските държави, европейците се чувстваха като по-висши и в безопасност от тях.

Ислямът сега помага да се развали това, което навремето помогна да се създаде.

Класическата география органически възстановява своите позиции, като силите на тероризма и човешката миграция обединяват отново Средиземноморския басейн, включвайки Северна Африка и Леванта към Европа.

Континентът по-рано успя да абсорбира други групи, разбира се. В действителност Европа беше драматично засегната от демографски пристъпи от Изток: през средните векове огромен брой славяни и маджари мигрират към Централна и Източна Европа от дълбините на Евразия. Но тези хора приемат християнството и по-късно формират политически общества, които, от Полша на Север до България на юг, успяват да се впишат в развиващата се европейска държавна система. Що се отнася до алжирските гастарбайтери, които емигрираха във Франция, и турските и кюрдските гастарбайтери, които емигрираха в Германия по време на Студената война, те представляват по-удържим предвестник на настоящата миграция.

Днес стотици хиляди мюсюлмани, които нямат никакво желание да стават християни, проникват в икономически стагниралите европейски държави, заплашвайки да подкопаят крехкия социален мир. Макар че европейските елити от десетилетия използват идеологическа реторика, за да отрекат силите на религията и етноса, именно това са силите, които са осигурили на европейските държави собствената им вътрешна сплотеност.

В същото време новата миграция, провокирана от войни и разпад на държави, заличава различията между имперските центрове и техните бивши колонии. Ориентализмът, чрез който една култура завладява и доминира друга, бавно се изпарява в свят на космополитни взаимодействия и сравнителни изследвания, както е предусетил Саид. Европа отвръща като възстановява изкуствено национално-културни идентичности в крайно ляво и дясно, за да се противопостави на заплахата от цивилизацията, над която някога е доминирала.

Макар че идеята за край на историята – с всичките ѝ етнически и териториални диспути – се оказа фантазия, осъзнаването на това не е оправдание за отдръпване в национализъм. Чистотата на културата, за която Европа жадува пред лицето на мюсюлманския бежански поток, е просто невъзможна в свят на нарастващо взаимодействие между хората.

"Западът", ако това има някакво значение отвъд географията, проявява дух на все по-инклузивен либерализъм. Точно както през 19 в. нямаше връщане назад към феодализма, сега няма връщане назад към национализма, не и без предизвикване на катастрофа. Както е отбелязал великият руски мислител Александър Херцен: "Историята не се връща обратно...Всички възстановявания, всички реставрации, винаги са били маскаради."

Така стигаме до въпроса: Какво, в цивилизационен смисъл, ще замени Рим? Докато империята, както документира Саид, неизбежно е имала своите пороци, но способността ѝ да управлява огромни мултиетнически пространства около Средиземно море е такъв тип решение, което вече не съществува.

Сега Европа трябва да намери някакъв друг начин за динамично инкорпориране на света на исляма, без да разводнява своята отдаденост на системата на върховенство на закона, възникнала в европейския Север; система, при която индивидуалните права и представителство стоят най-високо в йерархията на нуждите. Ако не може да се развие в посока на универсални ценности, празнотата ще се запълни от деменция на идеологии и груб национализъм. Това се е сигнал за край на "Запада" в Европа.

*Робърт Каплан е известен автор на 16 книги, посветени на външна политика и пътувания, преведени на много езици. Той е изследовател в Center for a New American Security и работи като редактор в "The Atlantic", където статиите му се публикуват вече три десетилетия. Бил е главен геополитически анализатор в агенция Stratfor, гостуващ професор в United States Naval Academy, член на Борда по политика на отбраната в Пентагона. Два пъти е включен в класацията Топ 100 на Световните мислители на сп. "Foreign Policy".

**Преводът е на Mediapool.bg