Как образованието може да хлътне още, този път с помощта на Световната банка

Как образованието може да хлътне още, този път с помощта на Световната банка

Световната банка написа доклад за образованието. Това е определено постижение в опита ни да разберем какво става с нашето училище. Сред най-основните достойнства на доклада е, че е кратък (21 стр.) и ясен. Това са необичайни качества за подобни доклади.

С присъщата си яснота той посочва и някои безспорни копчета, които трябва да се натиснат, за да заработи системата – независимо външно оценяване, конкуренция между учебните заведения, обвързване на финансирането с резултатите и целенасочени действия за увеличение на участието на малцинствата, бедните и изолираните селяни в средното образование, децентрализация (но обвързана с надеждна система за отчетност), конкретни цели за прогрес пред всяко училище, въвеждане (отново) на професионално ориентиране в учебните заведения, външно участие във висшите управителни тела на университетите. Нищо ново в тези препоръки, но е хубаво да ги чуеш от един източник с далеч по-сериозна репутация и компетентност от повечето други институции, които от време на време се захващат с този проблем.

И все пак!

Преди всичко целият доклад тръгва от една съмнителна предпоставка: “Българското образование е в пълна криза и трябва да се реформира по европейски стандарти”. Има два проблема с тази предпоставка. Първо, българското образование има няколко добри показателя – качеството на обучение на учениците до 4 клас например; или качеството на елитните гимназии; успехът на някои от частните учебни заведения (като Нов Български Университет) както и наличие на висококачествени чужди учебни заведения). Докладът подминава простия принцип, че всяка една смислена реформа трябва да се облегне сериозно на успешните казуси вътре в собствената си система.

Второ, няма европейски стандарти. Всеки опит да се налагат средностатистически стандарти (като съотношението учители/ученици) лесно може да се обори с друга статистика, която твърди точно обратното на първото (по-надолу ще стане дума за това).

Другата, не много убедителна предпоставка на доклада, изразена в самото заглавие, е идеята, че основният проблем на българското образование е да подготви хората за базираната на знания икономика (knowledge economy) и по този начин да обслужи така наречената Лисабонска стратегия. Въпросната стратегия, чиято цел е да превърне европейската икономика в “най-конкурентноспособната и динамична икономика, базирана на знанието в света” е вече компрометирана. Откак е приета, стандартите на европейското средно и висше образование падат, а континентална Европа няма нито един университет сред 20-те най-добри университети в света. А до заветната цел остават 4 години.

Предпоставките в един анализ на образованието в България трябва да бъдат други – например продуктивност на труда; конкурентноспособност на страната в рамките на Европейския съюз; гъвкава система за преквалификация, която да осигурява подвижност на работната сила. Или нещо друго. Но не и вярна служба на директивите на “Лисабонския конгрес”.

Тръгвайки от грешни предпоставки, докладът естествено прави някои подвеждащи заключения и препоръки. Най-настоятелната сред тях изглежда препоръката за оптимизация на системата, тоест – уволняване на учители и затваряне на училища. Причините са две – демографската криза и европейските стандарти. Демографската криза (ако въобще такова нещо има) е твърде измамна тревога за страна с един милион гурбетчии, отворени граници към 400 милионна Европа и нахлуването на скоростен интернет във всяко село и махала.

Що се отнася до европейските стандарти и стандартите на ОИСР за съотношение ученик/учител те никак не са убедителни като модел. Вярно, средната величина за ОИСР е 18:1 за основното и 15:1 за средното, докато в България съотношението е 14:1 за основното образование и 12:1 за средното. Това съотношение във Финландия, страната с най-силна образователна система и най-високи стандарти, е 13:1.

Съотношението в английските частни училища – вероятно най-добрите училища в Европа – е 10:1. Малките класове са широко признато, макар и не единствено решаващо, условие за качествено образование. Освен това България има два други проблема с ресурсите, които според Доклада трябва да се “оптимизират”. Нашите училища са двусменни. Разумно би било преди да се говори за съкращаване на учителите и затваряне на училища, сериозно да се дискутира проблемът с преминаването на училищата към едносменен целодневен режим.

Вторият проблем е специалното образование. В България има много малко на брой специални училища и учители за специално нуждаещи се ученици в рамките на обикновените училища. Според последните статистики във Великобритания 1 % от децата страдат от различни степени на аутизъм. Няма основание да смятаме, че в България този процент е значително по-малък. У нас няма и един клас за деца с аутизъм. Тяхното обучение в добро британско училище струва 8-10 пъти повече, отколкото обучението на едно нормално дете. Съотношението учител/ученик е 1:1. Или 2:1 – двама учители на един ученик. И това е картината само с аутизъм. Наистина ли ресурсът (сгради и учители) в България е прекалено голям? Едва ли. Друг е въпросът за квалификацията на учителите, проблем, които Докладът също разглежда едностранчиво.

Да, българските учители имат нужда от преквалификация и от постоянно повишаване на квалификацията си. Но да се смята, че българският учител има просто ниска квалификация – е подвеждащо. В България, за разлика от много други развити страни, учителите в средните училища задължително имат висше образование и то е по конкретен предмет. В този смисъл техният образователен ценз е по-висок от този на средния английски учител.

Онзи, който обаче се нуждае от специално обучение, подготовка и селекция е директорът. За него докладът едва споменава. А децентрализация без висока управленска компетентност е най-добрата рецепта за катастрофален резултат.

Много трудно се качва качеството на университетското образование с рязко разширяване на достъпа. В същото време възможностите за техническо следгимназиално обучение не са посочени като ключов фактор. А те са. Разширяването на университетския прием без решаване на въпроса за качеството на средното образование (проблем ясно назован в Доклада) ще доведе до увеличаването на броя на студенти, неспособни да участват пълноценно в университетски образователен процес. Качеството на университета ще падне още.

Едно от най-опасните подмятания обаче в този доклад е любезната, но доста настоятелна критика към ранната селекция за елитните гимназии. Ако в българското образование има нещо, което още удържа фронта (и така дори допринася за съмнителната Лисабонска стратегия) това са елитните гимназии, които дават възможност на амбициозни деца да се включат в една високо взискателна среда. В резултат на тази ранна селекция поне една сравнително малка група влиза в бързата писта. Това са хората, които след години имат най-добър шанс да попаднат на работа на Уол Стрийт или Лондонското Сити, в лабораториите на Глаксо или SAP, или да поемат българските браншове на международни компании, вместо тези места винаги да се заемат чужденци. Това са и хората с най-добър шанс да поведат академичната общност и така да дръпнат българското образование, вместо то да бъде само бутано от европейски консултанти и чиновници или подбутвано от наши бюрократи. Ако правителството се вслуша в тази препоръка, която е продиктувана от статистическа логика за качване на средното образователно равнище и от патос за социално равенство от 60-те години, то ще взриви една от малкото опори на “икономиката базирана на знанието” в България.

И накрая не мога да подмина два пропуска, които биха изиграли решаваща роля за повишаване на качеството на българското образование - английски език и образователната среда. Докладът споменава бегло чуждоезиковото обучение, но то така и остава пренебрегнато. Той пропуска да каже, че в 14 държави в Европа английският език е задължителен, а в тези, в които не е се изучава интензивно от по-голямата част от населението, не от любов към Англия, а защото този език се превърна в lingua franca. Ако българинът иска да бъте конкурентноспособен, той ще трябва да го научи. И то добре. Това ще го постави в добра позиция на пазара и ще му даде достъп до необхватен ресурс за продължаващо обучение. Както и ще му даде възможност сам да си прочете доклада за собствената му образователна система.

И вторият пропуск е въпросът за образователната среда. Нито училището, нито университетът са изолирани системи. Те се намират някъде. Те се намират в една среда със сринати библиотеки и читалища, с телевизия и радио с ниска образователна стойност, среда, в която продължаващото обучение е досда, на която никой не се подлага и в която политическите лидери произнасят думата “образование“ само когато са подложени на предизборна инквизиция, а бизнесът не е насърчен да влага средства дори в обучението на собствения си персонал. Това е още един проблем, който надали решиш ако уволниш няколко хиляди учители и затвориш английската гимназия.

Иначе докладът на Световната банка е стимулиращо четиво и, колкото и да е странно, вероятно е най-добрият критичен обзор на образователната ни система публикуван досега.

julianpopov@clara.co.uk

Юлиан Попов живее в Лондон. Работил е като съветник по въпросите на образованието за Европейската комисия,  бил е стратегически  съветник на ректора на Open University (най-големия британски университет), ръководил и е оценявал проекти в областта на образованието и управленското и професионалното развитие в над 20 държави в Европа, Средна Азия и Кавказ от името на множество водещи европейски организации. Въвел е дистанционното обучение в България и е един от основателите и пръв Изпълнителен директор на Нов български университет. Автор е на книгата “Английска България или Швейцария на Балканите”.

Споделяне
Още от България