Как президентът може да опитоми главния прокурор?

Румен Радев има шанс да атакува царската власт в държавното обвинение

Адв. Михаил Екимджиев

Гротеската, наречена избор на Гешев за главен прокурор, провокира многопосочни коментари относно възможностите на президента да сезира Конституционния съд (КС). Фокусът на дебатите падна върху Закона за съдебната власт (чл. 173), който, при липса на друг кандидат, задължава Висшия съдебен съвет (ВСС) просто да прегласува кандидатурата на Гешев след първия отказ на президента да подпише указ.

Тази, явно лобистка редакция на закона, е нова. Тя бе приета през 2016 г. по предложение на тогавашния министър на правосъдието Екатерина Захариева без конкретен повод. Нормата явно цели да облекчи инсталирането на наследник на Цацаров от същото клептократско лоби, което "си" избра настоящия главен прокурор. Предишната редакция на съдебния закон предвиждаше задължителен "рестарт" на процедурата за номиниране на главен прокурор. Тя трябваше да започне от самото начало. Новата процедура практически обезсмисля конституционната норма, която не ограничава основанията, на които държавният глава може да върне избора на главен прокурор.

Сега президентът, връщайки процедурата на ВСС, акцентира върху липсата на реален избор и състезание. Конституцията (чл. 129, ал.2) му дава право да възрази срещу качествата на кандидата, срещу процедурите по номинирането и избора му. Основният закон не задължава държавния глава дори да мотивира връщането на избора. Независимо от основанията на президента, сегашният съдебен закон задължава ВСС механично да прегласува "стария" си фаворит. В тези условия, връщането на процедурата от президента би имало смисъл само ако ВСС е сбъркал нещо в окончателното гласуване или при преброяването на кворумите.

Вярно е, че при демонстрираните затруднения с четенето и с артикулацията, някои членове от ВСС може да имат проблеми и със смятането. Едва ли обаче това е дискретният замисъл на чл.129, ал.2 от Конституцията. След като основният закон не ограничава основанията, на които президентът може да върне избора на главен прокурор, очевидно конституционната воля е да се търси консенсус, помирение и баланс между двете институции. Те са натоварени с отговорността да делегират огромната власт и 7-годишен мандат за упражняването на държавната репресия от името и в името на народа. Затова щом президентът връща процедурата с мотива, че изборът между Гешев и Иван Гешев не е избор, принципите на правовата държава предполагат най-малкото право (ако не задължение) на ВСС да се съобрази с тезата на държавния глава.

Именно в нарушаването на принципите на правовата държава, на конституционно заложения баланс между президента и ВСС при избора на главен прокурор, е противоконституционността на сегашната процедура в съдебния закон (чл.173).

Очевидна е логиката на Конституцията

ВСС, представляващ съдебната власт, администрира процедурите по номиниране и избор на главен прокурор. Президентът, олицетворяващ единството на нацията, който в случая е пряко избран от над 2 милиона българи, чрез своя указ легитимира избора и "овластява" ръководителят на публичното обвинение. Затова буквалното тълкуване на Конституцията внушава дори известно предимство на държавния глава, който "назначава" главния прокурор, за разлика от ВСС, който само "предлага" назначението. На този фон откровено нелепи са "експертните" изцепки на един "професор", който в национален ефир твърди, че президентът е прост регистратор на висшата воля и премъдрост на ВСС.

Преди време същият "учéн", със същия експертен апломб, убеждаваше студентите по право в достойнствата на социалистическата конституция и в демократизма на комунистическата диктатура. Извън хигиенните възражения срещу "експертизата" и морала на този човек, факт е, че Конституцията споделя отговорността за избор на главен прокурор между две публични институции – ВСС и Президент, които са равнопоставени в парадигмата на чл.129, ал.2 от основния закон. Ето защо процедурата в съдебния закон, която позволи преизбирането на Гешев, практически лишава от смисъл правомощието на президента да върне избора на главен прокурор и противоречи на духа на принципите на Конституцията.

Какво би станало, ако президентът атакува в Конституционния съд?

Поставя се и въпросът какво би станало, ако президентът, след повторния избор на Гешев от ВСС, сезира Конституционния съд с искане за обявяване на критикувания чл.173 от Закона за съдебната власт за противоконституционен?

Решенията на КС имат действие след постановяването им и обявената post factum противоконституционност на съдебния закон няма да засегне осъществения избор на Гешев. Неизбежно обаче ще възникне тежък морален казус и прецедент. Ще се окаже, че ръководителят на прокуратурата, която следи за законността в държавата, е избран противоконституционно. Вероятно за г-н Гешев, който демонстрира особен поглед към Конституцията, това не би било особен проблем. За всяка правова държава обаче признатата от КС нелегитимност на институция, призвана да контролира законността на държавната наказателна репресия, е непоносима. Ето защо дори формалната констатация на КС, че изборът на Гешев е противоконституционен, би била непреодолим морален аргумент срещу встъпването му в длъжност.

Проблемът с царската власт на главния прокурор

На фона на казуса Гешев, в сянка остана големият системен проблем на българската държава и право, свързан с невъзможността за институционален контрол и за разследване срещу главния прокурор. Недосегаемостта на главния прокурор в България доближава правният му статус до този на абсолютните монарси от ранното средновековие, чиято власт произтича от висшата Божия воля и промисъл. Затова Цацаров и Гешев могат да ъпдейтват култовия израз на техния предшественик Иван Татарчев: "Над мен е само Бог".

Де юре българският главен прокурор, макар че не е богоизбран, нито народът е гласувал за него, е богоподобен, защото е поставен над закона. Този факт е несъвместим с претенцията на България, че е правова държава, в която всички са равни пред закона. Този правен и етичен оксиморон е констатиран преди повече от 10 години в решението на Европейския съд по правата на човека по делото "Колеви срещу България".

Съдът в Страсбург констатира, че дори при сериозни съмнения, че главният прокурор (тогава Никола Филчев) е замесен в убийство, в България просто няма кой да го разследва. Това е така, защото всички прокурори и следователи са му служебно подчинени и защото той може да отмени всеки акт на разследващ орган, който се опита да образува досъдебно производство срещу него. Повече от 10 години Комитетът на министрите към Съвета на Европа, който следи за изпълнението на решенията на ЕСПЧ, безуспешно настоява за преодоляване на тази противоконституционна ситуация.

Наказателноправнатанедосегаемост на главния прокурор не е закрепена в Конституцията. В чл.126 от основния закон бланкетно е посочено само, че главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. Кучето е заровено в няколко законови разпоредби – главно от Закона за съдебна власт (ЗСВ) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само тези от тях, които очевидно блокират възможностите за разследване срещу главния прокурор.

А) Според чл.136, ал.3 от Закона за съдебната власт:

"Прокурорите и следователите се ръководят от административните ръководители на съответната прокуратура."

Според ал.4 на същия член:

"При упражняване на функциите си по ал. 3 всеки административен ръководител (в прокуратурата) е подчинен на главния прокурор и на по-горестоящите от него административни ръководители."

Б) Съгласно чл.139, ал.2 от ЗСВ:

"Главният прокурор и неговите заместници, на които са възложени съответни правомощия по реда на ал. 1, могат писмено да отменят или изменят прокурорски актове, освен ако са били предмет на съдебен контрол."

В) Според чл.143, ал.3 от ЗСВ:

"В определените със закон случаи прокурор от по-горестоящата прокуратура може:

1. да извършва действия, включени в компетентността на прокурорите от по-ниските по степен прокуратури;

2. мотивирано и писмено да спира, отменя или изменя актовете на прокурорите от по-ниските по степен прокуратури."

Аналогично е съдържанието на чл.46, ал.3 от НПК.

След като в решението по делото Колеви срещу България ЕСПЧ е установил нарушение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, свързано с правния статус на главния прокурор, това означава, че цитираните норми от ЗСВ, закрепващи юридически този статус, са противоконституционни. Това е така, защото, според чл.5, ал.4 от Конституцията:

"Чл. 5. (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат."

Това е шанс за президента

Следователно всяка законова норма, нарушаваща Конвенцията за защита на правата на човека, противоречи на чл.5, ал.4 от Конституцията. Нещо повече, цитираните норми от съдебния закон, закрепващи недосегаемостта на главния прокурор, явно се конфронтират с Конституцията. Глава първа от основният ни закон визира основните начала на обществения договор между българските граждани и техните представители във властта. Според чл.4 от Конституцията, България е правова държава. Това означава, че лица и институции не могат да бъдат над закона.

Ето защо президентът има брилянтен повод да атакува пред КС не само чл.173 от ЗСВ, чрез който шайка апаратчици от ВСС се опитаха да го унижат като държавен глава. Той има възможност да постави пред КС големия въпрос за противоконституционния законов статус на главния прокурор. Така Румен Радев би допринесъл за изчистването на българското право и на обществения живот от феодални норми и зависимости, с които Прокуратурата системно злоупотребява. Конституционното вразумяване на правомощията на главния прокурор би ограничило вредите от управлението на неговия наследник, независимо дали той ще прилича на Гешев.

*Анализът на правозащитника адв. Михаил Екимджиев е писан за Mediapool.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари