Как робството спаси ВСС и Цацаров

Ясен Тодров (шеф на Етичната комисия към ВСС) и главният прокурор Сотир Цацаров на заседание на ВСС. Сн. БГНЕС

Тази седмица на българската политическа сцена имаше два основни политически играчи: Балканджи Йово и Европейската комисия. Първият се оказа по-успешен: отнесе главата на министър Танев и засенчи доклада на втория. Получи се куриоз: поради безспорните системни проблеми в съдебната система – като политическо влияние сред магистрати, размити конституционни поправки, тенденциозни дела – беше уволнен министърът на образованието.


За това странно развитие на нещата допринесоха два фактора: турското робство и българските медии, като при вторите вината не бива да се концентрира само върху г-н Пеевски, а да се разлее по-широко и към основни телевизии. Тази медийна коалиция се втурна шумно да "спасява" робството, даде пет минутна слава на доклада на ЕК и пропусна да забележи, че г-жа Ченалова – като възможен пряк свидетел – отправи директно обвинение към главния прокурор за сериозно престъпление по служба.


Политиката – като колективен разум на едно общество – стъпва върху способността да се насочваш към важното и да влагаш най-много усилия точно върху него – да имаш приоритети. И тази седмица нашият колективен разум избра да се насочи към димките и телевизионното шоу, а остави сериозните разговори за съдебна система и възможни престъпления на висши служители за по-нататък. А знае се, че след 15 минути във всеки един аквариум рибките започват нов живот: толкова трае паметта им.


Памет и робство


Вазов и робството нямат никаква вина за настоящата липса на политически приоритети. Те просто бяха използвани – къде съзнателно, къде от патриотарски емоции – за постигането на отклоняващия ефект. Много се изписа за това, че гражданите отново бяха хванати на въдицата на собствените си исторически комплекси. В крайна сметка нещата наистина опират до образование и култура. Първото дава разбиране за основни факти и тяхната интерпретация, второто е способността да прокарваш тънки различия между понятията, да отделяш аналитичното твърдение от метафората, да различаваш множество нюанси, да имаш чувствителност към различните пластове на аргументи и произведения.


Тъй като тази седмица сесията започна, първият изпит по национална история и литература донесе масови двойки. Оказа се, че мнозина не разбират "Под игото", например. Вазов не е смятал, че българите от неговото време ходят с хомоти на вратовете като добичета: "игото" в този смисъл той използва като силна и важна метафора. По същия начин както Русо – един век по-рано – знаменито е използвал "робство" и "окови": "Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Някой може да се смята господар на другите, а сам е роб повече от тях."

Посланието и на Русо и на Вазов са ясни: вие, народът, може да си мислите, че не сте робове, но всъщност – докато не се самоуправлявате, докато сте подложени на произвола на една власт – сте също толкова унизени, колкото едни истински роби. В българския случай властта не само е била произволна, но тя е била и чужда – владетелят е с друга религия, традиции и т.н. Но общото послание всъщност е републиканско – всеки народ трябва да се самоуправлява, суверенитетът е негов.


Вазов в "Под игото" разкрива и една друга, присъща на много хора и народи особеност: желанието да размениш свободата срещу добър живот, разбран като тлъсти гювечи под дебели сенки, изстудена ракия и рахат моабет. Героите за Вазов – като чорбаджи Марко например – са тези, които жертват второто в полза на свободата.


Днес мнозина казват: "хората няма какво да ядат, а те за съдебна реформа ще ми приказват." Тези мислители са много различни и от Русо, и от Вазов – за тях тлъстият гювеч е решаващ.

Свобода и страхове

Свободните общества са тези, които могат да действат, надмогвайки страховете си. Свободното живеене е свързано с поемането на големи рискове. Свободата на словото, например, означава, че всеки – и най-силният – рискува да стане обект на критика. Свободата на придвижване пък означава, че хората могат да се местят и мигрират, а не са закрепостени към родните си места. Свободата на протест изисква правителството да е готово да вижда събрани сърдити хора пред сградата си. Основната граница на свободата е да не вредиш другиму – един съвременик на Вазов (Джон Стюарт Мил) формулира този принцип пределно ясно.


В днешна Европа, за съжаление, страховете могат да изядат свободата. В този смисъл не само у нас Балканджи Йово громи "либералите". А ЕС е логичното продължение на републиканския проект на модерността: той е опит свободата – и като самоуправление, и като начин на живот – да бъде разпространена на целия континент. Днес европейските народи са постигнали – всеки за себе си – демократично управление и широки свободи. Кой повече, кой по-малко и с по-ниско качество – като в българския случай. ЕС е наднационален проект, чрез който тези народи се заемат заедно да гарантират свободата си. Затова е важно, когато партньорите ти дават сигнал, че нещо при теб не е наред: като с българската съдебна система и докладите на ЕК. България проваля не само себе си с корумпираната си магистратура и политика, тя проваля и Европа по този начин.


По-важният въпрос, обаче, е, че самата Европа започва да става жертва на национални страхове и паранои. Във Великобритания се страхуват, че свободите на ЕС водят до тежести за социалната им държава. В Германия започват да се страхуват от Шенген и неспособността на останалите солидарно да носят тежестта с бежанците. В Унгария, Полша и България се страхуваме, че ще забравим Балканджи Йово и неговите еквиваленти в една обединена Европа. Тези страхове са вече институционализирани – партии и медии системно се грижат за тяхното разпалване. Всеки терористичен акт, всяко престъпление на бежанец, всяка промяна в учебната програма се възприема като екзистенциален въпрос за нацията.
Конституцията на свободата не е договор за самоубийство, разбира се. Опасности има и те трябва да се разглеждат с нужното внимание на трезва глава. Например един или няколко милиона бежанци са проблем от логистичен характер: за да изпълни задължението си към хора в беда, Европа трябва да намери най-ефективния начин да ги настани, като минимизира и рисковете по сигурността, свързани с цялата операция. Трябва ли да се засили контрола по външните граници – разбира се. Може ли да се строят стени – да, но по външните граници. Имаме ли ресурсите за тези политики – безспорно. Когато емоциите и страховете се потиснат, логичните решения бързо се намират.


Негативната емоция – страхът – е мощен мотиватор, обаче. Истерията от тази седмица покрай "робството" ясно го показва. Трябва да се знае, че страхът води до оглупяване, вцепеняване и до наистина страшни последици. Ако поради национални страхове ЕС отслабва или започне да се разгражда, част от неговите народи наистина могат да загубят свободите си. Под част имам предвид специално България и нейните източни съседи и приятели. Защото една слаба и разпокъсана периферия на ЕС може да стане лесна жертва на други регионални сили – като Русия и Турция – които не са известни нито с демокрацията си, нито със защитата на човешките права. Достоевски – друг съвременник на Вазов – всъщност е формулирал блестящо проблема с жертването на свободата за щастие в притчата за "Великия инквизитор". При един слаб ЕС, България ще се сдобие с множество ощастливители, продавачи на газ и добър живот, които неусетно ще възпроизведат и собствената си държавно-политическа уредба.


Свободата и Цацаров


Републиканският идеал изключва възможността за съществуването на произволна, безотчетна и безконтролна власт. Проблемът на конституционните поправки от края на миналата година е, че укрепи още повече остров на такава власт в българската прокуратура. Скандалът с твърденията на Ченалова, че Цацаров е наредил осъждането на Цветанов, е потвърждение на възможностите за прокурорски произвол. Не става дума за това, че казаното от съдийката трябва да бъде взето за чиста монета – в крайна сметка тя е обвиняема и има интерес да повлече със себе си и други. (Но пък е достатъчно високопоставена, за да знае много. Плюс това всяка мафия се разплита само чрез вътрешни хора, решили по една или друга причина да говорят).


Въпросът е, че такива твърдения трябва да могат да бъдат проверени от независим от главния прокурор орган. А у нас такъв се оказва, че няма. На теория ВСС би трябвало да разгледа случая и, ако установи сериозни съмнения за престъпление, да отстрани главния прокурор. На практика обаче това няма как да стане, защото ВСС се държи така, все едно че няма такива првомощия (поради де факто мнозинството на Цацаров в него). По-лошото е, че след разделянето на съдийския и прокурорския панел, главният прокурор по дефиниция ще има мнозинство в своя, тъй като това мнозинството ще е избрано от самата прокуратура. Това е структурен, сериозен проблем, заради който и Христо Иванов подаде оставка.


И тук е въпросът на седмицата. Оказва се, че ревностно искаме да помним Балканджи Йово и робството – което е напълно легитимно искане, стига понятията да бъдат изяснени и да няма очевидни медийни манипулации на факти. Същевременно, обаче, сме готови бързо да забравим свободата и нейните изисквания, като забраната за произволна власт, например. Вазов сигурно вече е свикнал на всякакви интерпретации на произведенията му – това е съдбата на всеки велик писател. На него не му е било чуждо и разочарованието от начина, по който българинът е започнал да употребява свободата си. Но, за разлика от сега, все пак новата, българска власт е била безспорен символ и гарант на свободата, което обяснява и следната сцена на среща на гражданин с държавен служител:

Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.

- Господи, видох! – продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.

Па се поклони ниско и рече:

- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.

Днес казваме, че властта е загубила "доверие", което е заместител за съвсем друг коктейл от негативни емоции, които нейните представители пораждат у хората. Една от причините за това е, че връзката между власт и свобода се е загубила. И тази липса не може да бъде компенсирана с повече магистрали, железници, тлъсти гювечи и дамаджани с вино.

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари