Как се обяви Независимостта

След революцията в Турция и поемането на властта от младотурците там се създаде едно ново положение на работите, което не можеше да се счита за нормално и за закрепнало. Предвид на тези изгодни за България обстоятелства, ние, възползувани от една стачка по Източните железници, турихме ръка на тях и същевременно намислихме да провъзгласим независимостта на България.

По онова време ние зачухме, че Австрия тъкми да анексира Босна и Херцеговина. Това много ни насърчи.
За да намалим, колкото е възможно, нашата отговорност и опасността за държавата ни, ние решихме да провъзгласим независимостта веднага след провъзгласяването на анексията.

От едно тайно място узнахме, че саморъчното писмо на Франц Йосиф, с което се оповестява на Великите сили анексията на Босна и Херцеговина, щяло да бъде връчено на председателя на француската република Фалиер и на руския император на 20 септемврий 1908. Затова определихме деня 21 септемврий за провъзгласяване нашата независимост.

3а тази цел ние трябваше да отидем на 20 септемврий, гдето трябваше да пристигне същия ден и Князът, който тогава беше в Унгария, и на другия ден – на 21 септемврий да отидем всички в Търново, за да провъзгласи Князът там независимостта.

Представителите на Русия и на Франция в София, Сементовски-Курило и Палеолог, бяха подушили, не зная как, за нашето намерение. Те често дохождаха в Министерския съвет и посещаваха отделно разни министри, с цел да узнаят как стои работата. Ние бяхме решили да запазим този въпрос в най-голяма тайна изключително само между Княза и министрите. Никому другиму нищо не трябва­ше да се съобщава, нито даже на председателя на Народното събрание. Предвид на това ние заявихме на руския и на француския представители, че не са верни техните сведения, че сме решили да провъзгласяваме независимостта.

Сементовски обаче настояваше да твърди, че знае на­шето решение и енергически протестираше против намере­нието ни. Той ни каза, че руското правителство по никой начин не желае да се повдига сега въпросът за независимостта и искаше да отложим тази работа до Гергьовден иду­щата 1909 година.

Един от нашите колеги бе силно разколебан от съ­противлението на Русия, но ние всички други настояхме за из­пълнението на нашето решение, бяхме убедени, че ако изпуснем този удобен момент, надали ще има вече Бълга­рия подобни сгодни обстоятелства за провъзгласяване на незави­симостта си. Обещанието на Сементовски за идущия Гергьов­ден беше очевидно едно просто залъгване.

Понеже в Търново трябваше да присътствува доста много народ, за да стане церемонията по-тържествена, тър­новският окръжен управител бе поканен да свика от окол­ните градове и села много лица, под претекст, че уж в Търново на 21 септемврий, в неделя, ще се състои голям митинг, на който шефът на правителството, Малинов, ще държи програмна реч. 

На 20 септемврий Князът и ние, министрите, се събра­хме в Русе.

Князът квартируваше в яхтата си на Дунава, гдето бяхме поканени на вечеря.

В същата яхта през нощта се състоя знаменитото историческо заседание на Министерския съвет, под председателството на Княза, в което окончателно решихме въпроса за провъзгласяване на независимостта и определихме датата 22 септемврий за това провъгласяване.

Ние изменихме малко първоначалното си решение, като заменихме датата 21 септемврий с 22 септемврий, понеже в последния момент се научихме, че писмото на австрийския император било връчено на Фалиер на определения ден 20 септемврий, но, че на руския император въпросното пис­мо, по причина на някакво си закъсняване, щяло да бъде връчено на другия ден, 21 септемврий.

Освен това и суеверието игра немалка роля при опре­делянето на датата. Изтъкна се, че понеделникът (22 септ.) бил по-хубав ден за почване сериозна работа, отколкото неделния ден (21 септ.). Посочи се също, че числото 22 било много щастливо, понеже някога си, на 22-я ден от някой си месец, станало не знам какво си събитие историческо, което се увенчало с бляскав успех.

Веднага бе телеграфирано през нощта на търновския окръжен управител, че търновският митинг се отлага за понеделник, 22 септемврий сутринта, понеже на 21 септемврий Малинов трябва да държи реч в Русе.

Председателят на Народното събрание Славейков бе повикан телеграфически да дойде веднага, без да му се ка­же защо е викан.

На 21 септемврий вечерта отпътувахме със специален трен за Търново. Спахме във вагоните. Тренът не влезе в Търно­во, а се спря на края, доста далеко от града.

Сутринта на 22 септемврий отидохме с файтони в истори­ческата черквица „Св. Димитрий“, останала още от старото българско царство.

Там беше се събрал вече доста много народ.

Едно младо попче отслужи черковната служба. Владика­та случайно отсътствуваше от града. Беше отишъл да ос­вещава някои нови черкви из епархията.

Щом се свърши службата, Князът прочете вътре в черквата манифеста, с който се провъзгласява България за „независимо царство“, а нейният Господар за „Цар на България“.
Това произведе голяма изненада на присъствуващите. Едни от тях се кръстеха, други плачеха от радост, трети с бурни одобрителни викове дадоха израз на преголемия си ентусиазъм.

Малинов каза една твърде кратка поздравителна към Царя реч, като захвана с думите „Царю честитий“, по ста­робългарския обичай.

След това попчето отслужи молебен.

Като излязохме от черквата, отидохме на Хисаря, гдето Царят държа една кратка трогателна реч към народа, а Малинов прочете още веднъж манифеста.

Там бяхме фотографирани с Царя по средата ни от един случайно дошъл там фотограф.    

Царят ни даде угощение в Преображенския манастир, няходящ се вън от града Търново, в дефилето, от лява страна на пътя за Русе. Преди почване на яденето бяхме почерпени в малки ликьорени чашки с едно стогодишно токайско вино, което имало историческо значение, по причина на годината от миналото столетие, когато е правено това вино, и по причина на притежателите на избите, в които то е лежало. Главното ястие беше тюрлю-гювеч.

Щом се провъзгласи независимостта, ние трябваше да отдаваме на Царя новите му титли. Мнозина обаче се объркаха и като говореха за него, вместо да кажат „Негово вели­чество“ или „Царя“, те по стар навик казваха „Негово царско височество“. За да ги отвикна от това, аз ги заплаших, че като финансов министър ще глобя с 10 лева всекиго, който се сбърка. Царят се смееше весело на тази шега.

Най-много се бъркаше адютантът на Царя, генерал Марков, който не можеше да отвикне да казва: „Негово царско височество“. Често се бъркаха и моите колеги.
Веднъж се сбърка и Царят. Той ни говореше нещо за разменените между него и Царицата телеграми относително провъзгласяването на независимостта и вместо да каже „Ца­рицата“, той каза „Княгинята“. Аз изведнаж го прекъснах, като му заявих, че го глобявам с 10 лева.

Веднага след провъзгласяването на независимостта, Царят изпрати до султана, до руския император и до ру­мънския крал телеграми, с които им съобщи свършения факт, с молба да го признаят.

Доколкото помня, телеграмите съдържаха приблизително следното. На султана се изтъкваше, че новото положение е в интереса на двете държави, понеже с него се създава почва за по-нормални и по-приятелски отношения между Турция и България. На руския император се изказваше по този повод признателността на България към Русия за пода­рената ѝ от нея свобода и се твърдеше, че извършеното от нас е прямо следствие от великото руско освободително дело. На румънския крал се припомнюваше благодарността на българския народ, загдето той лично и войската му взеха едно време участие в Освободителната война.

Отговорите на руския император и на румънския крал бяха благоприятни. Вместо султана отговори великият везир. Телеграмата му беше доста мека. Той наистина не одобря­ваше извършеното, но пък и не протестираше твърде реши­телно и енергично. От съдържанието на отговора му се виж­даше, че Турция предоставя на Великите сили да се произнесат по въпроса.

Новосъздаденото в България положение бе разгласено навред чрез дипломатическите ни представители в стран­ство и чрез телеграфните агенции.

*Иван Салабашев е роден през 1853 г. в Ески Заара, днес Стара Загора. Завършва гимназия в град Табор, Чехия (1872) и математика в Пражката политехника (1876). Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г., а през 1877-1879 г. е учител в Болградската гимназия. След Освобождението се връща в Пловдив, където заема различни постове в управлението на Източна Румелия, включва се и в местната Либерална партия. След Съединението се включва в Народнолибералната партия и участва в правителството на Стефан Стамболов като министър на финансите (1888-1890; 1892-1894) и министър на правосъдието (1892). През 1903 г. преминава към Демократическата партия и е отново министър на финансите при Александър Малинов (1908-1910), след което е пълномощен министър в Австро-Унгария (1910-1914). Превежда романа на Жул Верн „Пътувание около света в 80 дни“ (Изд. „Хр. Г. Данов“). Той е един от първите български шахматисти и пръв председател на създадения по негова инициатива Софийски шахматен клуб. Публикуваният тук текст за обявяването на Независимостта е фрагмент от неговите Спомени, изд. на Българската академия на науките и изкуствата от 1943 г.

**Текстът е публикуван в Портал "Култура".