Как се случи разпадането на Варшавския договор

Как се случи разпадането на Варшавския договор

Неотдавна Mediapool публикува интервю с чешкия министър на външните работи Карел Шварценберг. В него бившият дисидент и съветник на първия демократично избран президент на Чехия описва от позицията на очевидец и активен участник важни етапи на прехода от системата на СИВ и Варшавски договор към ЕС и НАТО.

В последния брой на германското списание “Cicero” самият Вацлав Хавел разказва за съдбоносните стъпки, предприети от неговата страна в началото на 90-те години.

Без да изпадаме в национален нихилизъм, размишленията на бившия чешки президент неминуемо дават основания за нерадостни изводи. Както интервюто на неговия тогавашен съветник Шварценберг, споменът на Вацлав Хавел, който предлагаме в превод с малки съкращения, отново демонстрира пропастта между хората,носили отговорност в Чехия, Полша, Унгария и екипите на Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов, залагащи в онези години основите на порочния български преход.

Навярно днес малцина, особено сред по-младите, знаят, какво представляваше Варшавският договор. За тях той е просто една от многото исторически структури и мнозина са склонни да мислят, че този пакт е слязъл от само себе си от сцената, подчинявайки се просто на историческата неизбежност. Това съвсем не е така. Ликвидацията на Варшавския договор бе необходимост и реализирането на тази задача не бе никак лесно. В нашата страна бяха разположени съветски войски; нашите генерални щабове не бяха нищо повече от филиали на съветското командване и резидентури на съветското военно разузнаване; общото мислене бе систематично пресовано от десетилетия във вяра на непоколебимата догма за жизнената необходимост на договора.

Можехме да изискваме и да получим правото на свободни избори, можехме да премахнем заложената в конституцията водеща роля на компартията, можехме да настояваме за свободни медии и пазарна икономика, но идеята за ликвидиране на Варшавския договор, този фундаментален инструмент на съветската хегемония, изглеждаше прекалено опасна дори и за радикалните опозиционери. На Горбачов очевидно и през ум не му е минавало, че някой може поиска нещо подобно. Когато започнаха дискусиите по този въпрос, той изпадна в много сложна ситуация: от една страна не можеше да се намеси с познатите инструменти на властовата политика, защото това щеше да е провал за цялата перестройка. От друга, трябваше да му е ясно, че ликвидацията на Пакта неминуемо ще доведе до разпадане на Съветския съюз.

Затова отначало започнахме да говорим за нова общоевропейска система за сигурност, в която Варшавският договор да може да се влее без по-сериозни сътресения. След това се заговори за ликвидиране само на военните структури на Пакта с оглед на новата международна обстановка, но като се запази политическата рамка, което разбира се щеше да означава едно чисто символично съществуване. Обсъждането на подобни идеи трая месеци и едва на края се повдигна въпросът за цялостна ликвидация на Варшавския договор.

Днес е трудно да се обясни, колко рисковани, но и необходими бяха тези сложни обходни маневри - не само с оглед на тогавашното съотношение на силите, но и на състоянието на общественото мнение. А и нашето собствено мислене не бе избистрено до край: всички знаехме, че Варшавският договор трябва да изчезне, но за момента никой от нас не знаеше точно по какъв начин да се отървем от него.

Спомням си, че се появи един малък проблем с унгарците. Те бяха против разпускането на Варшавския договор, защото искаха най-тържествено сами да излязат от него. Този акт ставаше разбира се невъзможен, ако още преди това Пактът престанеше да съществува. Тяхната позиция имаше очевидно исторически причини: те усещаха голямото символично значение за унгарската нация да извърши днес онова, което бе цел на борбата през 1956 г., и заради което въстанието бе потушено и удавено в кръв. Спомням си, как на една от срещите на върха на Варшавския договор в Москва в хотела цяла нощ убеждавахме унгарците, докато накрая те отстъпиха и се присъединиха към нас.

Всичко това струваше много усилия и не бе никак просто, особено когато започна оттеглянето на съветските части - толкова бавно и с очевидно нежелание. Но в края на краищата всичко завърши успешно. Когато през лятото на 1991 г. като представител на председателстващата тогава страна, обявих в края на последната среща на Варшавския договор пред цял свят неговото саморазпускане, преживях един от най-вълнуващите моменти в моя живот.

Освен всичко друго, бе важно, че актът се състоя в Прага, града, който Пактът бе нападнал 23 години преди това. Абсурдното бе, че ролята на ликвидатор на един от двата най-мощни военни съюза на света се бе паднала на мен – някогашния подлаган на тормоз от началството жалък новобранец от трудови войски – традиционните части за задушаване на класови врагове в съветския лагер. А Горбачов така и не дойде на тази ликвидационна среща. Заместваше го Янаев, един печален пияница като от романите на Достоевски, чиито нерви, явно бяха по-слаби от Горбачовите – не минаха и три седмици и Янаев направи опит за преврат в Москва, с което сам безвъзвратно погреба Съветския съюз, който наистина не можа да надживее края на Варшавския договор.

С разпускането на Варшавския договор, един днес почти забравен акт, рухна окончателно биполярно разделеният свят. Нашата цивилизация трябваше да започне отново трудното търсене на нов и по-добър ред. Тя така и не го е намерила до днес. И няма да го намери, докато политическите администратори имат толкова масивно надмощие над мечтателите.

Бележки и превод Милен Радев

Още от