Каква е играта на Ким Чен-ун?

Непосредствените причини за неотдавнашния дипломатически пробив на Корейския полуостров са добре известни: засилени международни санкции срещу Северна Корея (КНДР), одобрени дори от Китай и Русия, и войнственият отговор на президента на САЩ Доналд Тръмп на неотдавнашното засилване на ракетните и ядрени опити при управлението на Ким Чен-ун, лидер на КНДР от 2011 г.

 

Но така се пропуска един по-фундаментален подтик: засилващите се амбиции на Китай да доминира в Източна Азия. Очевидните действия на Ким за помирение с южнокорейския си колега, президента Мун Дже-ин, са преди всичко гамбит за сближаване с Америка, за да се сдържа Китай. Той се надява да намали тоталната икономическа зависимост на Северна Корея от Китай и да обуздае домогванията на Пекин да контролира бъдещето на Корейския полуостров.

 

Оцеляването и сигурността на режима отдавна са най-важен приоритет за семейството на Ким, а политическата независимост не остава далеч назад; това са основните причини, поради които той се стремеше към разработването на севернокорейски ядрени оръжия и ракети с голям обсег. За тази цел бяха използван и политически чистки, особено убийството на чичото на Ким Чен-ун Джан Сон-тхек през 2013 г., който беше заподозрян в поддържане на особено близки отношения с Китай, а в началото на 2017 г. - и на полубрата на Ким, Ким Чен-нам, друго протеже на Пекин, някога смятано за вероятен наследник на Ким Чен-ир, предишния лидер на КНДР и баща на Ким Чен-ун.

 

Сега, след като тези неотложни екзистенциални цели изглежда са били постигнати, икономическото развитие стана основен въпрос за дългосрочната стабилност на режима. Изобщо не е съвпадение, например, че миналият месец Корейската трудова партия рязко реши да изостави отдавна установената си политика на едновременно развитие на икономиката и на армията на страната - особено ядрената ѝ програма - за да се фокусира изцяло върху икономическото развитие.

 

Но какъв е най-добрият начин да се постигне това? Предвид, че над 90 на сто от севернокорейската търговия вече зависи от Китай, по-нататъшно сближаване с Пекин води до риск от превръщане на Северна Корея в придатък на Китай или в зависима страна - мечта за някои китайски националисти, но кошмар за почти всеки севернокореец. Интеграцията със Южна Корея би подкопало върховенството на семейството на Ким в Севера. На теория, Русия би могла да намали севернокорейската зависимост от Китай за петрол и газ, но не много повече. Така че за Ким най-добрият вариант за подсилване на севернокорейската икономика е да диверсифицира партньорствата ѝ и да се открие към Япония и Запада.

 

Сближаването със САЩ и отдалечаването от Китай е разумна стратегия и от гледна точка на сигурността. Китай може да не заплашва открито севернокорейската независимост, но амбициите му да контролира по-добре своята "близка чужбина" - в Югоизточна Азия, около Южнокитайско море, чрез инициативата си "Един пояс, един път" - могат само да подхранват сериозни подозрения в Пхенян. (Изглежда не се и говори за активизиране на стария китайско-севернокорейски съюз или на отдавна забравения договор за съвместна отбрана). Опитите на Ким за преговори с Тръмп, за да възпре Китай днес, не са толкова различни от действията на Мао Цзедун, който протегна ръка на американския президент Ричард Никсън през 70-те години, за да възпре съветската заплаха.

 

Това развитие, независимо колко внезапно или малковероятно може да изглежда, не би трябвало да е изненада, особено в част от света, където държавните лидери клонят към реализъм по отношение на международните дела. А Ким може би е най-големият реалист от всички тях.

 

Всичко това изобщо не означава, че Китай скоро "ще спре да бъде фактор", както спекулираха някои. Пекин винаги ще бъде част от картината, а понякога и част от проблема. Идеята е просто, че съседите на Китай се препозиционират, докато той се засилва и се опитва да установи с тях йерархични или клиентелистки отношения. Някои, като Камбоджа и Лаос, се подчиняват. Други, като Виетнам и Сингапур, се опитват да окажат ответен натиск или поне да възстановят баланса. Северна Корея също трябва да се пренастрои и да ограничи рисковете.

 

Тя го прави от специално положение, разбира се, поради ядрената си програма и дипломатическа изолация - и заради оставащата несигурност за намеренията ѝ, включително по толкова основен въпрос като какво Пхенян има предвид с думата "денуклеаризация". Въпреки това, неочакваното предложение на Ким да се срещне с президента Тръмп и бързото му приемане от Тръмп подсказва, че и двамата лидери виждат в този момент възможност за някаква степен на разведряване. Поне дотолкова те са прави.

 

Отмяната на санкции, нормализирането на отношения, започването на търговия - тези неща може да не се случат скоро, или изобщо. Но стратегическия ландшафт на Корейския полуостров вече се промени и се промени в полза на САЩ и техните съюзници.

 

Внезапната и необявена среща между Ким и китайския президент Си Цзинпин, състояла се неотдавна в Пекин, беше преди всичко забележително дипломатическо шоу, целящо преди всичко да позволи на Китай да "запази лице". През петте години, откакто е на власт, Си изглежда като цяло пренебрегваше Ким; сега може би съжалява за този подход. Докато влиянието на Китай се засилваше, това на Америка отслабна, убеждавайки Северна Корея да се сближи повече със САЩ и да получи от тях гаранции за сигурността си.

 

Скептиците ще изразят съмнение, че Северна Корея би могла да се движи в тази посока, предвид идеологията си; оптимистите може да видят на хоризонта обединяването на Корейския полуостров. Аз мисля, че севернокорейската еднопартийна система ще се запази доста време и през това време ситуацията с човешките права в страната ще продължи да бъде тежка. Подобрените отношения между двете Кореи, и дори сключването на мирен договор, няма да доведат до никакво обединение. Всякаква подобна инициатива би била самоубийствена за Пхенян и прекалено скъпа за Сеул.

 

Но все пак мисля, че този момент наистина е рядка възможност за Америка и нейните съюзници да подобрят отношенията си със Северна Корея - и да работят с нея за създаването на нов баланс на силите в Североизточна Азия, който може да уравновеси амбициите на Китай за доминация в региона и да служи по-добре на интересите на Запада.

 

----------------- 

Жан-Пиер Кабестан е професор и началник на катедрата по правителствени и международни изследвания в Хонконгския баптистки университет.

 

По БТА.