За да изпреваря разни читателски двоумения, искам още в началото да уточня нещо. Провокиран съм да напиша тези редове, тъй като бях на откриването на изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова (в Националната галерия за чуждестранно изкуство, продължава до 14 октомври). Веднага отговарям и на хамлетовското питане в заглавието, напряло бурно в мен: в личен план Людмила Живкова не ми е никаква, нито пък аз на нея. И ако се чувствам длъжен да споделя това, което ще кажа, то не е, за да атакувам по някакви причини покойната. Повод за тези размисли е единствено вълната от душни спомени, които отприщи у мен въпросното мероприятие.
Встъплението ми може да ви се стори поувъртяно, ала, уверявам ви, че то е нищо в сравнение с речите за Людмила Живкова, които се лееха на изложбата. Онова там си беше диалектика от най-висша проба (пълно отрицание на отрицанието).
Резюмирам по записките си: изложбата не е носталгия (акад. Светлин Русев); не е опит да се възвеличи епоха, отречена от историята (пак той и акад. Петър Кендеров); не е реабилитация на една сложна историческа личност (Ирина Мутафчиева); не е…и така до безкрайност. Какво обаче е, признавам, така и не разбрах. Освен, че със сигурност е памет за покойната и навярно стремеж да се поизперат нечии съвести.
От толкова много „не”-та, признавам, наистина ми се зави свят. След което, докато разглеждах множеството черно-бели фотоси (Людмила Живкова с Джими Картър, Индира Ганди или Ромеш Чандра, с актива на софийската партийна организация или с художници на изложба за Ленин), без да знам защо се сетих за картината на Магрит Това не е лула. Навярно като защитна реакция на изтормозеното ми съзнание. Знаете, че на платното си Магрит изобразява истинска лула, а пък загадката на творбата е само в надписа, сиреч в сакралната сила на словото, което с твърдението, че нещо не е нещо, всъщност отрича лулата (реалността) и я размива пред погледа ни. Горе-долу така се почувствах и аз на експозицията. Същата процедура впрочем е подготвена и за всеки посетител – още на входа го дебне табло, на което е написано, че това не е носталгия (не е лула!) – следват пояснения…
Човешката природа обаче има една характерна особеност – колкото повече ни разубеждават в нещо, толкова по-силно избуяват съмненията.
И е редно да ги оповестим: ами ако изложбата е носталгия? Ако е точно това, което е, въпреки многото отрицания: възвеличаване на людмило-живковата епоха и нейна реабилитация? Ако пред очите ни си върви реставрация на „златния век на социалистическата култура” (от музея на социалистическото изкуство през възстановената асамблея „Знаме на мира”)? Тогава какво? Ясно какво. Ще си мълчим, ще свеждаме гузно глава и ще обясняваме на децата си, че „времето е било такова”. Сложно. Изпълнено със сложни личности, живели в сложна международна обстановка, в която те пламенно и саможертвено са изгорели. Затова да турим пепел на миналото и да мислим за тях както си щат – като за огън!
Историята обаче е жарава, не е пепелище. А спомените ни са тъкмо въглените, които се разгарят в знак, че сме живи. Докато сме живи, си спомняме; обратното, забравата е равносилна на смърт.
Затова смятам, че е редно, макар и с пределна загриженост, да съобщим на носталгиците по времето, когато хлябът беше 30 ст., а имаше културен възход и ред (и то какъв!), че носталгията е болест. Да, болест. Регистрирана е като такава от швейцарски лекари още през XVII в., когато въпросното ментално смущение масово поразявало наемните алпийски войници, озовали се далеч от родината, и то до степен, че те напълно губели ума и дума, и се самоубивали. Колкото и швейцарските медици да си блъскали главата над възможното лечение, масовото поражение било факт. Затова те въвели диагноза на заболяването, изкована от две гръцки думи (nostos – завръщане у дома, и algia – тъга). Но най-лошото било, че дори завръщането у дома не помагало. Докато някакъв швейцарски генерал не изнамерил радикално решение: заравял болните от носталгия до кръста в земята, след което епидемията секнала. Изобщо не препоръчвам подобно лечение на българските соц-носталгици, макар да ми се струва, че те инстинктивно се стремят към него. Как иначе да си обясним доброволното им самозатваряне или самозаравяне във въображаемия Музей на социалистическото изкуство, както и сред черно-белите снимки на тяхната младост.
Императивът на носталгията по соца е очевиден: миг спри! Ала времето не спира. Нито вчера, нито днес.
Как да не се запитаме тогава: каква ни е Людмила Живкова? И за да напуснем обясненията защо това не е лула, ще прибягна до един цитат от най-жизнеутвърждаващата епоха, когато всестранно се развиваха всички творчески способности на човека и най-вече на широките народни маси (не съм го измислил аз, така се говореше някога). Тоест поглеждам към белия пламък на епохата чрез книгата Людмила Живкова, Мислете за мене като за огън, Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1982, с автори Стоян Михайлов, Любомир Левчев, Любомир Павлов, Светлин Русев и Евтим Евтимов. Списъкът на авторите е наистина дълъг, но важен, защото добавим ли Богомил Райнов, Александър Фол, Милко Балев, Емил Александров, Живко Попов и още двама-трима, имаме комай основните дейци на споменатия „Огнен ренесанс”. И тъй, затаете дъх:
Подгорието сияеше в слънчева пролетна радост. Беласица махаше с цъфнали кестени от острието на две свещени български граници.
Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха на тази страшна крепост и гледаше земното лице на родината. Така я съзряха от полето селските труженици. Бързо се разнесе новината:
„Това е Людмила!”,
„Нашата Людмила!”.
Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта.
Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила.
Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги.
А тя като че ли не ги забелязваше.
Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд.
Предупредих ли ви да си подготвите кърпичките? Без значение дали се превивате от смях, яд или носталгия.
Ала този текст, както и хиляди подобни нему писания, кой знае защо липсваха на изложбата. Липсваха, а са важни. Защото в едно ни дават всичко: целия фалш и еклектика на епохата, съумяла да вплете даже сиромахомилството със Заратустра, който слиза от планината. Целият онзи кич, от който десетилетия не можем да изгазим и днес: енергийно-огнени превъплъщения и врачки; екстрасенси и медийни касандри; теософия, антропософия и тайни учения, с лекота прерастващи в световни конспирации; конски опашки, дупката в Царичина, вампири, анти-вампири и какво ли не още.
Но ние, преживелите онази епоха, все пак помним. Нали сме живи. Помним културното отваряне към света, стимулирано от другарката Живкова, и пълното затваряне към същия този свят, осъществено от другаря Живков. Помним грандиозните проекти за мир и колосалното пилеене на пари по асамблеите, които, според вещи ласкатели, трябваше да донесат на Людмила Живкова Нобелова награда за мир. Помним и за разделението на правоимащи и правонямащи: за затворения достъп до книги и филми, предназначени само за избраниците, за имащите правото да получават служебния бюлетин на СБП или да ходят на закрити прожекции в Дома на киното. А пък лично аз си спомням как докато Международната детска асамблея се откриваше в зала „Универсиада” мой съсед има неблагоразумието да си поръча „три людмилки”, вместо „три принцеси”, и задълго изчезна от София. Това го помним. Както помним и цялото дело на сияещата в бяло Людмила Живкова, която хем ни откриваше към света, хем гордо твърдеше, че пътят на НРБ и СССР е един, движението по него – един до друг, рамо до рамо, сърце до сърце (Реч на IX-тото съвещание на министрите на културата на социалистическите страни, юни 1978 г.).
И за да приключим веднъж завинаги с диалектиката на откриването и закриването, последен цитат от книгата „Мислете за мене като за огън”: Един професор (?) тънко отбеляза, че Людмила не откри света за България, но откри България за света…”
Ще си позволя още по-тънко да отбележа, че Людмила Живкова искаше да открие себе си за света, а в най-добрия случай откри част от света за себе си. Въпросът, който и до днес си остава открит е: каква роля обаче играехме всички ние в бутафорията на епохата, когато всестранното естетическо възпитание прерастваше от комунистическа идейност в класово-партиен подход?
*Тони Николов коментира изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова в Портал Култура.
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
137 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Ех мили мои, какво знаете вие... всичко... или нищо. Как мислите? Надявам се, че скоро, много скоро добрите хора ще се появят. И всичко пошло и низко ще отмине. Снимките от една изложба, са само снимки на хора които са били. Те не чакат и не се нуждаят от нашите присъди и думички драскани в пространството. Нямало е и нет тогава нямало е и начин да прочета мисли, които тревожат със своята неуместност. Не знам какво и как е било, но виждам какво има тук и сега. Това което виждам не ми харесва. Много …
не ми харесва. Кой ме пита мен ли? Никой. Добрата новина е, че същото важи за всички. Колкото повече всеки е свободен да изрази и изтърве своите мисли и природа, толкова повече писането губи значението си. Прекрасно е че статията ви е без никакво значение пръкнала се в нета отдавна удавен в пошлост. Свикнахме и дори не се дразним вече от баналните прояви на глупостта.
Това е една самодейна, повърхноста и манипулативна статия. Всичко трябва да бъде разглеждано задълбочено и аналитично. Какви бяха реалностите тогава- социалистическа система, сковаваща идеология. В това време, чиито продукт всъщност е и самата Людмила Живкова, тя извърши подвиг- с нестандартни идеи, с полет на духа и наистина с отварянето на България към света.Никой не отрича историята си и не плюе като нас. Трябва да ес търси и утвърждава градивното, непреходното.Людмила Живкова е част от най-новата …
ни история- с безспорни резултати и достижения- колкото и да му е мъчно на автрора за това-неговото име никой не знае и няма как да запомни. Поклон пред паметта на една изключителна личност като Людмила Живкова!
Господин авторе, не бъдете наивен. Кой от организаторите на изложбата ви изглежда носталгичен? Тук става дума за нещо съвсем прагматично.Признаем ли приноса на "отварячката към света", признаваме и този на нейните пажове - кариеристи и подмазвачи.
...une pipe...на френски има и друго значение освен лула - но както и да е - подробности...; Посетете моля ви парцел 10 в Централни софийски гробища - не за да трошите..., а за да видите привилегиите, които ползват тогавашните власт-имащи днес...;лека им пръст на хората! Погледнете, ако искате, в какво състояние е гробът на Никола Петков и на баща му - той е до надгробието на Стамболов; вижте гроба на Андрей Ляпчев...или разкъртеният паметник на Елин Пелин - той е в компания на Багряна...; Какво се е случило с паметта и манталитета на хората?
Превеждал съм на английски писанията на Л.Живкова - луда си беше.
До "доктора" от Швеция, знайно за всички обременен от миналото до психически изкривявания, прозиращи от редовете му!И до другите оглупели от злоба драскачи:
1. Людмила Живкова остави написани много редове, можеш да ги прочетеш, а не да плюеш простотии и да манипулираш.
2.Людмила Живкова не е пазарувала като теб , единствената й страст е била да купува книги, дарени на Националната библиотека
3. Тракийската култура е световен факт, обект на престижни изследвания. За България е само гордост, че е …
приемник на тази култура. Прочети и тук нещичко и после изливай психословата си, докторче.
4.Във времето на социалистическият реализъм, това е била единствено възможната културна политика.
5.Тази културна политика даде на България много, откри я за света, донесе признание и приятелства!
6.ЮНЕСКО постави паметни плочи на монумента "Знаме на мира" / и то след десети ноември/ като признание за движението и асамблеята и като поклон пред паметта на Живкова.
6.Трудовете на Рьорих се четат в цял свят, за разлика от неграмотници като вас, които не са чели нищо, но драскат ли драскат.
7.Никъде в словата си Людмила не говори и не пише за социалистически реализъм. Прочети и тогава дрънкай.
Каквото и да изпишете присътвието на Живкова в българската духовна история остава силно и неповторимо!
Не е лошо доктора от Швеция да представи истинското си лице и да поразкаже за своята обвързаност с комунистическото минало, което много го тревожи и тресе.Преди това да вземе хапче.. И не само той!
Като участник в провеждането на няколко поред писателски срещи и асамблеи (що за име!) "Знаме на мира" мога да кажа, че това беше чиста пошлотия и мърлящина(не съм сигурен, че терминът "халтура" има конкретно съдържание). Развращавашият им ефект беше много голям, както за децата, така и за социалистическата интелигенция, на която специално й се създаваше илюзията за елитарност и конфортно временно дистанциране от конформизма, с който се изхранваше. Във всеки случай на трите писателски срещи, в които …
съм участвал, не видях нито Константин Павлов, нито Владимир Теофилов,нито доста други достойни творци,което ги прави още по-значими.
А фамозния Рьорих освен Даниела Кънева и няколко генетично склонни към мистицизъм руснаци, кой го има за значим мислител, творец или за каквото там го броите.
Чудесен материал, разбиващ на съставни части идеята за носталгия по "златния людмилин век"! Браво на смелия автор, просто застреля ревльовците, скимтящи за окултната La principessa Людмила I Правешка, и показа слабоумието им на широката публика! Застреля ги в празните кратунки от немалко разстояние, майсторски и с финес...
ГЕРБОВА КОМУНИСТИЧЕСКА РЕСТАВРАЦИЯ ЗА ПОКАЗ !
""" Провокиран съм да напиша тези редове, тъй като бях на откриването на изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова ... """
От "от културно отваряне към света" на България с някакъв "принос" на Людмила Живкова нямаше и помен ! Задължителният сталински "социалистически реализъм" в културата и изкуството си стоеше и по нейно време неотменен и непокътнат ! Цензурата и забраната …
за достъп в България на "вражеските" "прогнили" култура и изкуство си стояха и по нейно време неотменени и непокътнати ! Имаше единствено гротескни опити на Людмила Живкова за оглупяване на света, че "предимствата на социализма" са "видни" и чрез "факта", че творците-тракийци на разнасяните заедно с нея си тракийски съкровища без нищо общо с българската нация и култура предвидливо далновидно били се досетили за "предимствата" на бъдещия български социализъм и векове предварително се били заселили в бъдещи български земи, та след векове като изчезнат и по земите им дойдат българите, след още векове да им ги намерят българските комунисти съкровищата и да им ги рекламират по света ! Разнасянето на тракийските съкровища по света беше "откритие" на Людмила Живкова и слугинажа й културтрегери с целта и на нивото на разнасянето по света на тъпканите от българската държава с допинг български спортисти да доказват "предимствата" на социализма (угояването с привилегии на успялите да измамят света "спортисти" анаболни мутри от сорта на Боян Радев и днешната баш-мутра на ГЕРБ и подобни им, след спортната си "кариера" станали и останали меверисти и кадесари, ги направи и "фактори" в комунистическата държава, та и след падането на комунизма и до днес) !
""" ... изложбата не е носталгия (акад. Светлин Русев); не е опит да се възвеличи епоха, отречена от историята (пак той и акад. Петър Кендеров); не е реабилитация на една сложна историческа личност (Ирина Мутафчиева); не е…и така до безкрайност. Какво обаче е ... """
"Изложбата" за члена на Политбюро на ЦК на БКП Людмила Живкова щерка на генералния секретар на БКП Тодор Живков, е един от безбройните актове на реставрация на непрежален им комунизъм и Тато им и щерка му на властващите днес комунистически мутри на ГЕРБ от третия милиционерски ешалон на БКП !
От Людмила Живкова няма какво да се "излага" (освен излаганията й по света с тичането й по най-скъпите магазини на Запада да си купува шапки и тюрбани по модел на британската кралица за радост на скандалджийските западни фотографи заедно и по повод на разкарваните от нея по света изкопани в България златни посуди на изчезнали народи без нищо общо с българската нация и култура) ! Людмила Живкова не сътвори нищичко и не остави нищичко за излагане - нито един собствен написан ред, нито едно научно, артистично или културно произведение ! Писаха й от нейно име "трудове" придворни слагачи от рода на Александър Фол, както такива писаха "съчинения" на Тато й в двуцифрено число томове ! Приживе Людмила Живкова, готвена и почти готова да наследи Тато си, ако не беше умряла рано от инсулт, беше единствено за посмешище на хората !
"Изложбата" на неслучило се "Културното отваряне на България към света", посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова, е излагане на показ на носталгията и реставрационните мераци на комунистическите мутри на ГЕРБ и на угояваните от нея и Тато й днес измършавяли някогашни придворни културтрегери-песнопойци на "социалистическия реализъм" !