Какво, ако можехме да преживеем отново нашите златни времена?

Невъзможно е, четейки "Времеубежище", човек да не се сети за реакционните настроения, които стоят зад Брекзит и Тръмп с неговото "Да направим Америка велика отново", и дори зад иредентизма на Путиновата Велика Русия, но Господинов е твърде деликатен, за да прибягва до груба политическа сатира.

Един от най-обещаващите подходи към деменцията е "реминисцентната терапия", която използва артефакти и снимки от миналото за подобряване на настроението и съзнанието. Някои дори изграждат "селища на деменцията", които пресъздават обстановката от младежките години на пациентите: киносалони, ресторанти, автобусни спирки. Привържениците на тези практики твърдят, че те помагат да се удържа личността на пациентите, но други ги критикуват, че са постановки в стил "Шоуто на Труман".

Разбира се, в основата на тези по-дълбинни интервенции стои известна степен на измама и не всички възстановени спомени са щастливи. Морално ли е изкуственото връщане на хората в миналото и, в по-широк план, дали това наистина носи утеха – дали отдаването на носталгията е лечебно или вредно – е централният въпрос на новопреведения роман на Георги Господинов "Времеубежище".

Господинов не се притеснява много от обичайните атрибути на художествената литература. Той въвежда психотерапевт-гериатър на име Гаустин, но пояснява, че той е плод на въображението на разказвача, "когото първо измислих, а после срещнах от плът и кръв". Преди да успеем да схванем какво означава това, двамата се срещат в Цюрих, където разказвачът писател търси литературно вдъхновение, а лекарят е намерил инвеститори, които да му помогнат да пресъздаде миналото. Гаустин планира щателно да възпроизвежда исторически пространства за пациенти с деменция "в синхрон с тяхното вътрешно време", като им помага да "съчленят" частите от себе си, които са се "разчленили" в процеса на остаряването им. (Умелото възпроизвеждане на подобни игри на думи е доказателство за таланта на преводачката на романа Анджела Родел). Докато неговите подопечни се възвръщат към себе си, се разпространява мълвата за постиженията на Гаустин и той открива нови клиники в цяла Европа, включително една в родната на Господинов България.

Колкото по-успешен става, толкова повече Гаустин започва да се тревожи за психологическите последици от твърде лесната проходимост между десетилетията. Той завежда разказвача в едно от своите помещения – симулирана 1968 година с винтидж цигари и джин, и му намеква, че трябва да построят градове, дори цели държави от миналото. Скоро Гаустин се оплаква от провалените мечти на човечеството за XXI век. "Част от провала на бъдещето, заявява той, е и провалът на медицината". Той и посетителите на неговите "времеубежища" започват да виждат в миналото лек не само за деменцията, но и за съвременната анархия и страхове.

Европа е обхваната от треска за спомени и държавите спорят коя епоха да обитават; в България социалистите, които искат да върнат 60-те и 70-те години на миналия век, се сблъскват с националистите, развяващи бунта срещу османците от 1876 г. Възстановяването на отминалата слава в условията на колективна амнезия е златна мина за мошеници като Демби, стар приятел на разказвача, който подготвя копие на балсамирания труп на Георги Димитров, първия комунистически лидер на България, за да помаха на тълпата симпатизанти.

"Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва освободените ниши с ерзац памет", пише Господинов, осмивайки копнежа по златни векове, които никога не са били. Той има чувство към малките докосващи неща от вчера – патинирани вещи, стари марки кафе, прескачащи антикварни плочи, но се противопоставя на мантрата, че глобализмът, имиграцията и модернизацията уж са ги унищожили; всички ние сме съучастници в заличаването на историята и връщането назад може да означава само нетолерантност и възвеличаване на традиционалисткия кич.

Невъзможно е, четейки всичко това, човек да не се сети за реакционните настроения, които стоят зад Брекзит и Тръмп с неговото "Да направим Америка велика отново", и дори зад иредентизма на Путиновата Велика Русия, но Господинов е твърде деликатен, за да прибягва до груба политическа сатира. Той е сигурен, че бягството в миналото няма да отмени конфликтите на настоящето. Когато поредица от референдуми разделят Европа по епохи, времевите съюзи заменят регионалните, а границите се затварят, докато държавите се борят да регулират външните си работи. Старите вражди се разпалват дотам, че една зле случила се възстановка на убийството на Франц Фердинанд едва не довежда континента до ръба на "втора Първа световна война".

След това Господинов леко се отклонява в поредица от дневникови записки, които разкриват когнитивния упадък на самия разказвач. Сякаш привнесени са сънищата и дреболиите в края на тази затрогваща и интелигентна книга, както и скитането из Нюйоркската обществена библиотека (където Господинов е бил неотдавнашен стипендиант на Cullman Center). Той съзнателно се бави и го оправдава в епилога, който е възхвала на началата: "Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага". Напълно основателно.