Какво ни е страх да кажем за ебола

Какво ни е страх да кажем за ебола

Епидемията от ебола в Западна Африка има потенциал да промени историята не по-малко, отколкото някоя чумна епидемия някога го е правила.

Вече са регистрирани 4300 случая, 2300 от тях смъртни, през последните шест месеца. Миналата седмица Световната здравна организация предупреди, че до началото на октомври може да има хиляди нови случаи всяка седмица в Либерия, Сиера Леоне, Гвинея и Нигерия.

Това, което не се казва публично, въпреки брифингите и дискусиите във вътрешните кръгове на световните здравни агенции, е, че ние сме в напълно "непознати води" и че майката природа засега е единствената сила, властваща над кризата.

Има два вероятни пътя за развитие на тази ситуация, които трябва да ни държат нащрек.

Първата възможност е ебола да се разпространи от Западна Африка към големите мегаполиси в други региони на развиващия се свят. Този епидемичен взрив е много различен от 19-те, регистрирани в Африка през последните 40 години. Много по-лесно се контролират инфекции от ебола в изолирани села. Но през последните 4 десетилетия населението на Африка нарасна с 300 процента, като голяма част от този прираст е в бордеите на големите градове. Какво става, ако заразен човек, който още не се е разболял, замине със самолет за Лагос, Найроби, Киншаса или Могадишу - или дори за Карачи, Джакарта, Мексико или Дака?

Втората възможност, която вирусолозите избягват да обсъждат открито, но определено дискутират в тесен кръг, е, че вирусът на ебола може да мутира и да започне да се разпространява по въздуха. В момента заразяване с ебола е възможно само при директен контакт с телесни течности. Но вируси като този на ебола са известни с изменчивостта си при възпроизвеждане, което означава, че вирусът, навлизащ в един човек, може да бъде генетично различен от вируса, който се предава на следващия.

Бързината на еволюцията на сегашния вирус на ебола е безпрецедентна: само за последните 4 месеца е имало повече предавания от човек на човек, отколкото е имало за предишните 500 до 1000 години. Всяка нова инфекция представлява трилиони "хвърляния на генетичните зарове".

Ако се случат определени мутации, това може да означава, че дори дишането ще носи риск от заразяване с ебола. Инфекциите може бързо да се разпространят до всяка точка на земното кълбо, подобно на грипния вирус H1N1 през 2009 г. след появата му в Мексико.

Защо официалните длъжностни лица се боят да дискутират това? Те не желаят да бъдат обвинени, че викат "Пожар" в препълнен театър. Сигурен съм, че и мен ще ме обвинят в това. Но рискът е реален и докато не го вземем предвид, светът няма да бъде подготвен да направи необходимото за спиране на епидемията.

През 2012 г. екип от канадски учени доказа, че заирският тип ебола - същият вирус, който причинява сега епидемията в Западна Африка, може да се предава по респираторен път от прасета на маймуни - два животински вида, чиито бели дробове са подобни на човешките.

Бестселърът на Ричард Престън от 1994 г. "Червената зона" описва епидемия през 1989 г. от друг щам - вирус Ебола Рестън - сред маймуни, поставени под карантина в изолатор край Вашингтон. Вирусът там се предава при вдишване и епидемията приключва едва след като всички маймуни са евтаназирани. Ние трябва да допуснем, че до подобно предаване може да се стигне и при хора, ако вирусът мутира.

И така, какво следва да направим, което засега не правим?

Първо, необходимо е някой да бъде поставен в положение "да командва и да контролира". ООН е единствената международна организация, която може да насочва огромните количества медицинска, обществено-здравна и хуманитарна помощ, която трябва да дойде от много различни страни и неправителствени организации за потушаване на епидемията. До този момент тя се ограничава само със спомагателна роля. А когато всеки командва всички, не командва никой.

Една резолюция на Съвета за сигурност може да възложи на ООН пълната отговорност за контролиране на епидемията при зачитане във възможно най-голяма степен на суверенитета на страните от Западна Африка. ООН може, например, да осигурява самолети и права за кацане. Много частни авиокомпании отказват да летят до засегнатите от епидемията страни, което прави много трудна доставката на жизненоважни материали и персонал. Трябва да бъдат привлечени страните от Г-7 за осигуряване на военна наземна и въздушна подкрепа, за да се гарантират снабдителните вериги за медицински и специфични продукти за контрол над инфекцията, както и на храна и вода за районите под карантина.

ООН трябва да осигури необходимия брой болнични легла. СЗО препоръча 1500, но нужни може да се окажат хиляди повече. Тя трябва да координира и набирането и обучението по цял свят на лекари и медсестри, особено чрез привличане на местни хора, които са оцелели от ебола и така не са изложени на риск от ново заразяване. Много страни обещават да предоставят медицински ресурси, но даренията няма да доведат до създаване на ефективна система за лечение, ако тези усилия нямат единен координатор.

Най-накрая, трябва да помним, че еболата не е единственият проблем на Западна Африка. Десетки хиляди умират там всяка година от болести като СПИН, малария и туберкулоза. Либерия, Сиера Леоне и Гвинея са сред страните с най-висока майчина смъртност в света. Хората там сега избягват да ходят в болница поради страх от заразяване с ебола, което води дотам, че рязко се ограничава кръгът на онези, които получават, макар и минимално, здравно обслужване. Като капак на всичко много здравни работници се заразиха с ебола и над 120 от тях починаха. В Либерия са останали само 250 лекари, при население от 4 милиона.

Това е въпрос на хуманитарни усилия и собствен интерес. Ако чакаме да дойдат ваксини и нови лекарства, за да бъде спряна епидемията от ебола, вместо да предприемем ключови стъпки сега, рискуваме болестта да се прехвърли от Западна Африка до задните ни дворове.

По БТА

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Как оценявате кризисните икономически мерки на правителството?