Три месеца след края на 58-то Биенале във Венеция, в което България участва като държава, продължава войната в публичното ни пространство и за качествата, и за цената на това участие.
Възможно ли е атаките да са породени от факта, че за първи път бюджетът на един артпроект е очевиден за цялото общество? За проекта на Националното участие във Венеция, осем години след предишното, от Министерския съвет са гласувани 500 000 лв., разплащанията за разходите, както е по закон, са правени след одобрение от бюджета на Националната галерия – комисар на националното ни участие. Реално са платени 253 261 лв. и 13 ст., с които е коригиран бюджета на институцията. Освен тези средства е платен и наемът от 75 000 евро за пространството на престижно място в един от най-скъпите градове в света.
Докато хората в Европа са наблюдавали прехода от импресионизма (Моне, Реноар) към авангарда (Ван Гог, Пикасо, Малевич, Мондриан са само някои от имената), България е започвала да строи национална държава със смес от традиционна и "вносна" култура. Невероятно бързото развитие на изкуството по онова време съзнателно си е поставяло за цел да участва във формирането на националната идентичност чрез изобразяване на конкретни личности, пейзажи и исторически събития.
След Втората световна война социалистическата/тоталитарна идеология настойчиво, чрез репресии и агресивна пропаганда, налага императивно соцреализма като единствена стойностна и нужна на обществото форма на изкуство. В края на комунистическото управление (1980-те), при масирани културни политики и мащабни инвестиции в инфраструктурата, това убеждение претърпя някои корекции по отношение на контролираната свобода на художника, задълженията на държавата и други, по-скоро козметични допълнения.
Този период на активна дейност по създаване и пласиране пред клиента-държава на различни, понякога стойностни по художествените си качества творби, не промени обаче взаимоотношенията между обществото и художника. През същото време държавата иззе свободата на съществуване на алтернативно на нейното мнение за изкуството, на собствени интереси и пристрастия както на авторите, така и на публиката. Тоталитарната идеология не допусна обществото да изработи и да се научи на уважение към индивидуалната творческа акция, съдържанието ѝ, уникалната ѝ форма на изказ, да свикне със свободата на художника. Не съществуваха нито нагласата, нито целта отделните хора да приемат и уважават тази свобода. И до ден днешен "в народа" се пази спомена за "забогателите" от идеологически поръчки художници, като подобно отношение се преексплоатира в публичното пространство, когато и както е удобно според момента.
Както тогава, така и сега спрямо всяка творба, непотвърдена с държавен интерес, "неосветена" от отпадналите отдавна социалистически държавни комисии и от служители и експерти на заплата, "обикновеният зрител" изпитва подозрение и дори презрение.
Понятията "цена" и "стойност" в широкото обществено съзнание създават все повече и постоянни конфликти. Някои гръмогласни дейци, признати и облагодетелствани за минали заслуги и постижения, си позволяват да преценяват творчеството на много по-младите си колеги, които са се формирали във времето на извоювана и придобита свобода. Липсата на знания и актуален визуален опит не успяват да се компенсират с връзки, познанства и изветрели художнически митологии за самостоятелността на твореца, затворен в ателието си. Нагонът да си публичен експерт твърде често не се базира нито на лична култура, нито, очевидно, на уважение към свободата на творчество, изказ, форма и пространствени решения, на избора на тема, та чак спрямо решенията на професионално жури или утвърдени на най-високо ниво в детайли регламент и правилник. Същото се отнася и за елементарната етичност към по-млади колеги художници и куратори, макар да са с дълги биографии, известност и опит.
Подобно отношение позволява на сензационните и неграмотни коментатори да смятат, че са открили (не без помощта на разочарованите от съдбата си "експерти") от какво се състои Българското национално участие във Венецианското биенале през 2019 г. – "от плексиглас и фибран, от чаши...", уж видяни в магазин на чуждестранна верига. Разбирането на подобни познавачи е подчинено на ограничения им опит във взаимоотношенията със света на изкуството – по-сложният му от традиционната изобразителност език ги кара да се чувстват некомфортно, поражда подозренията им за подигравка и измама, за обида.
Коментари от такъв род, отразяващи нещата "простичко" – главно около печалбата, не притежават нито интелектуалния, нито професионалния капацитет да се разбере, че изкуството отдавна е друго и нито представя хората "като живички" в картинката, нито се занимава с наслада за окото, нито с почивка от всекидневието, още по-малко да го украсява. Какъвто и обаче да е "критикът", вътрешната култура би трябвало да се възпротиви на публичната демонстрация на невежество или обида към неразбраното. "Фонтанът" на Марсел Дюшан, световно признат шедьовър на взаимооотношенията между понятията за изкуство и реалност, датира от 1917 година. Отделни хора могат да не харесват творбата, да не я разбират, но да твърдят през 2020, че е фаянсов писоар, който струва толкова, колкото в "ИКЕА"-та от времето си, е особено неприлично, безвкусно и неграмотно. Не е и нужно всичко да допада на всички, в изкуството няма стандартизация, но публичното изказване, особено с намек да се предизвикат наказателни мерки, се превръща в призив към репресия.
Да не говорим, че каквото и да било друго национално участие – стига да е определено според регламента, може да представя широк диапазон от изкуство... И би било също толкова, дори и по-скъпо, защото най-големите разходи не са за платно и бои или за стени и материали, а за наем на пространство, транспорт и застраховки, охрана и реклама и за още много други не толкова творчески неща. Проверете – застраховката на една музейна картина, например, ще струва в пъти повече!
В изложбата ни във Венеция има скулптурни конструкции и отделни елементи из цялото пространство в преки взаимоотношения с него. Именно взаимоотношенията между материалите, мястото, цветовете, прозрачността и плътността формираха произведенията там. Чашите са елементи в тази система на взаимоотношение и е очевидно, че без да се погледне цялото, за него не може да се съди единствено по тях, камо ли да се "осъждат" елементите един по един.
Това е първи случай в практиката на обществено финансиране на културни проекти в чужбина, в който предварително и открито се оповестяват заделените средства, между другото – вече отчетени в детайли и преглеждани по не едно питане или в Парламента, или по ЗДОИ, публикувани на сайта на Националната галерия. Изглежда не притежаваме навик за прозрачни бюджети и процедури по приемане на решения, взети от експерти, различни от "доказаните професионалисти". Колко струват скандалите и униженията? Колко струва това, че се оплюва появата отново на България на световната сцена, където присъстват всички – от САЩ и Китай до Вануату и Косово?
Изкуството мисли, реагира, страда, изобличава, подиграва се, иронизира, обижда и внася концептуален/интелектуален/човешки характер в противоречивата ни реалност, често се занимава с болките и конфликтите и ги отразява по свой, уникален художествен начин. След години започваме да се гордеем, че някой е "постигнал", "отстоял", "не се е отказал", защото ни харесва да признаваме свободата на колегите в миналото! Но днес никак не сме склонни да признаем същата тази свобода... Изглежда приемаме нещата едва след като са си отишли и от тази съдба никой не е избягал – само въпрос на времето и на историята е кой как ще бъде съден.
Инсталацията на Рада Букова и Лазар Лютаков "Как живеем" в Националния ни павилион във Венецианското биенале не е "сбиртак" от различни материали, а послание именно за това, как живеем днес – с обезценяването на уникалното, с изкуствените заместители, познати и в нашата реалност, с рециклирането от бедни за богати, с експлоатацията, към която всички без изключения имаме отношение, с глобалността и уеднаквяването, със способността дори за травмите да се говори с поетичен език, да се съпреживява... Защото сме сред жителите на планетата и битовото задоволяване на потребностите ни, непрестанно черпейки от нея, вече не е приемливо. Защото сме хора и индивидуално важното се разпростира все повече. Защото тук настояваме да се говори от наше име, а не от името на отминалата история и нейните представи какво трябва да е изкуството. И не смятаме, че то е само одобреното от миналото, традицията, навика. Съвременното изкуство е културното наследство на бъдещето!
* Заглавието е на Megiapool.
** Ярослава Бубнова е комисар на Българския национален павилион във Венецианското биенале, 2019 и куратор на Българското национално участие във Венецианското биенале, 1999.
Ключови думи
За честна и независима журналистика
Подкрепете Mediapool.bg с 5€, за да разчитате и занапред на независима, професионална и честна информационно-аналитична медия.
8 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Истина е,че соцреализма наложи едно извратено понятие за същността на изкуството. "Чугунът",по съветски образец, се стовари безмилостно върху театър,литература,музика и изобразително изкуство да запълнят идеологическият калъп на съветско-комунистическата доктрина.Общественото възприятие на продукта на изкуството,по силата на обстоятелствата,беше също така поразено,тъй като му бяха отнели възможноста за индивидуално мислене,извън законите на социалистическата естетика. Повечето от нас,не осъзнаваме,че …
все още се движим по релсите на соцестетичните стандарти.Изкуството винаги е изпреварвало масовото разбиране.Това ни учи историята до сега.Ние нямаме право да го оковем в букаи,както направиха това комунистите, в продължение на половин век. Това,което написах,не засяга материалните и организаторски проблеми на нашата изложба във Венеция,които не познавам. Подтекстът на много от критичните коментарии по-долу, ме накараха да споделя,това което мисля.За необходимостта от лично образование,за да може да бъдем градивни критици и ценители на произведенията на изкуството.
освен „кураторка“ е назначена по втория начин за директор на квадрат 500.
тази червена пача би трябвало заедно с другите мошеници да върне тези пари, защото артпроектът миналия път беше меко казано смехотворен.
Мисля че спорът този път шише или цокало да ползват за пърформънс.
И последно. Стига са ни размахвали този писоар на Дюшан (от повече от век насам). От подобно изкуство наистина разбира само малцинство ценители и тук и в Италия. Въпросът не е какво е разбрала широката публика (която по определение не разбира от модерно и съвременно изкуство, защото няма нужната подготовка), а какво е разбрала тясната публика (образованото малцинство). За нея става дума. Ако тя не е оценила нашето участие, значи загубата е и за широката публика, която все пак финансира това събитие.
Трябва също така да се констатира тъжната истина, че след промените кухите институционални структури и номенклатурни съюзи не бяха заменени от нови, функционални граждански и творчески обединения, а от различно мотивирани амбициозни и не задължително талантливи люде (поне в изобразителното изкуство е така) или пък съвсем замряха (както е при писателите). Такава съмнителна структура е Институтът за съвременно изкуство, от чиито властови кръгове се реши участието ни във Венецианското биенале. Само да припомня, че същият този "институт" беше в дъното на шумната фалшификация на модерно изкуство в галерия "Структура".
Лошо написана и неинтересна статия от "изкуствоведка" (кураторка), която не говори добре български и трудно прави разлика между модерно и съвременно изкуство. Проблемът за "шума по медиите" е отделна тема - там винаги има намесени интереси, ревности и завист. Но проблемът нямаше да гърми по медиите така безпроблемно, ако организаторите на нашето участие във Венецианското биенале си бяха свършили работата. Яра Бубнова ни споменава за "прозрачност" и информация публикувана в сайта на Националната галерия. …
Тази информация обаче е за кандидатстване, а не за ОТЧИТАНЕ на проекта. И тук въпросът не е за отчитане на средствата (което също не е маловажно), а за отчитане на успеха. Българският данъкоплатец има право да разбере дали е делегирал на правилните хора разпореждането със собствените му средства. Каква посещаемост имаше нашата зала? Спрямо другите? Бюджетът й - спрямо другите. В колко специализирани и неспециализирани медии имаше отзив за нашата експозиция? А не екскурси по историята на изкуството в България и неговата перцепция, изложени на твърде лош стил.
Ярослава Бубанова нека се чувста напълно свобдна да харчи личните си средства в прослава на изкуството, както го разбира. Подчертавам - лични. Щото за обествени знаем как е - Един плаща, друг разгаща.