Какво подклажда войната около българското участие на Биеналето във Венеция*

Три месеца след края на 58-то Биенале във Венеция, в което България участва като държава, продължава войната в публичното ни пространство и за качествата, и за цената на това участие.

Възможно ли е атаките да са породени от факта, че за първи път бюджетът на един артпроект е очевиден за цялото общество? За проекта на Националното участие във Венеция, осем години след предишното, от Министерския съвет са гласувани 500 000 лв., разплащанията за разходите, както е по закон, са правени след одобрение от бюджета на Националната галерия – комисар на националното ни участие. Реално са платени 253 261 лв. и 13 ст., с които е коригиран бюджета на институцията. Освен тези средства е платен и наемът от 75 000 евро за пространството на престижно място в един от най-скъпите градове в света.

Докато хората в Европа са наблюдавали прехода от импресионизма (Моне, Реноар) към авангарда (Ван Гог, Пикасо, Малевич, Мондриан са само някои от имената), България е започвала да строи национална държава със смес от традиционна и "вносна" култура. Невероятно бързото развитие на изкуството по онова време съзнателно си е поставяло за цел да участва във формирането на националната идентичност чрез изобразяване на конкретни личности, пейзажи и исторически събития.

След Втората световна война социалистическата/тоталитарна идеология настойчиво, чрез репресии и агресивна пропаганда, налага императивно соцреализма като единствена стойностна и нужна на обществото форма на изкуство. В края на комунистическото управление (1980-те), при масирани културни политики и мащабни инвестиции в инфраструктурата, това убеждение претърпя някои корекции по отношение на контролираната свобода на художника, задълженията на държавата и други, по-скоро козметични допълнения.

Този период на активна дейност по създаване и пласиране пред клиента-държава на различни, понякога стойностни по художествените си качества творби, не промени обаче взаимоотношенията между обществото и художника. През същото време държавата иззе свободата на съществуване на алтернативно на нейното мнение за изкуството, на собствени интереси и пристрастия както на авторите, така и на публиката. Тоталитарната идеология не допусна обществото да изработи и да се научи на уважение към индивидуалната творческа акция, съдържанието ѝ, уникалната ѝ форма на изказ, да свикне със свободата на художника. Не съществуваха нито нагласата, нито целта отделните хора да приемат и уважават тази свобода. И до ден днешен "в народа" се пази спомена за "забогателите" от идеологически поръчки художници, като подобно отношение се преексплоатира в публичното пространство, когато и както е удобно според момента.

Както тогава, така и сега спрямо всяка творба, непотвърдена с държавен интерес, "неосветена" от отпадналите отдавна социалистически държавни комисии и от служители и експерти на заплата, "обикновеният зрител" изпитва подозрение и дори презрение.

Понятията "цена" и "стойност" в широкото обществено съзнание създават все повече и постоянни конфликти. Някои гръмогласни дейци, признати и облагодетелствани за минали заслуги и постижения, си позволяват да преценяват творчеството на много по-младите си колеги, които са се формирали във времето на извоювана и придобита свобода. Липсата на знания и актуален визуален опит не успяват да се компенсират с връзки, познанства и изветрели художнически митологии за самостоятелността на твореца, затворен в ателието си. Нагонът да си публичен експерт твърде често не се базира нито на лична култура, нито, очевидно, на уважение към свободата на творчество, изказ, форма и пространствени решения, на избора на тема, та чак спрямо решенията на професионално жури или утвърдени на най-високо ниво в детайли регламент и правилник. Същото се отнася и за елементарната етичност към по-млади колеги художници и куратори, макар да са с дълги биографии, известност и опит.

Подобно отношение позволява на сензационните и неграмотни коментатори да смятат, че са открили (не без помощта на разочарованите от съдбата си "експерти") от какво се състои Българското национално участие във Венецианското биенале през 2019 г. – "от плексиглас и фибран, от чаши...", уж видяни в магазин на чуждестранна верига. Разбирането на подобни познавачи е подчинено на ограничения им опит във взаимоотношенията със света на изкуството – по-сложният му от традиционната изобразителност език ги кара да се чувстват некомфортно, поражда подозренията им за подигравка и измама, за обида.

Коментари от такъв род, отразяващи нещата "простичко" – главно около печалбата, не притежават нито интелектуалния, нито професионалния капацитет да се разбере, че изкуството отдавна е друго и нито представя хората "като живички" в картинката, нито се занимава с наслада за окото, нито с почивка от всекидневието, още по-малко да го украсява. Какъвто и обаче да е "критикът", вътрешната култура би трябвало да се възпротиви на публичната демонстрация на невежество или обида към неразбраното. "Фонтанът" на Марсел Дюшан, световно признат шедьовър на взаимооотношенията между понятията за изкуство и реалност, датира от 1917 година. Отделни хора могат да не харесват творбата, да не я разбират, но да твърдят през 2020, че е фаянсов писоар, който струва толкова, колкото в "ИКЕА"-та от времето си, е особено неприлично, безвкусно и неграмотно. Не е и нужно всичко да допада на всички, в изкуството няма стандартизация, но публичното изказване, особено с намек да се предизвикат наказателни мерки, се превръща в призив към репресия.

Да не говорим, че каквото и да било друго национално участие – стига да е определено според регламента, може да представя широк диапазон от изкуство... И би било също толкова, дори и по-скъпо, защото най-големите разходи не са за платно и бои или за стени и материали, а за наем на пространство, транспорт и застраховки, охрана и реклама и за още много други не толкова творчески неща. Проверете – застраховката на една музейна картина, например, ще струва в пъти повече!

В изложбата ни във Венеция има скулптурни конструкции и отделни елементи из цялото пространство в преки взаимоотношения с него. Именно взаимоотношенията между материалите, мястото, цветовете, прозрачността и плътността формираха произведенията там. Чашите са елементи в тази система на взаимоотношение и е очевидно, че без да се погледне цялото, за него не може да се съди единствено по тях, камо ли да се "осъждат" елементите един по един.

Това е първи случай в практиката на обществено финансиране на културни проекти в чужбина, в който предварително и открито се оповестяват заделените средства, между другото – вече отчетени в детайли и преглеждани по не едно питане или в Парламента, или по ЗДОИ, публикувани на сайта на Националната галерия. Изглежда не притежаваме навик за прозрачни бюджети и процедури по приемане на решения, взети от експерти, различни от "доказаните професионалисти". Колко струват скандалите и униженията? Колко струва това, че се оплюва появата отново на България на световната сцена, където присъстват всички – от САЩ и Китай до Вануату и Косово?

Изкуството мисли, реагира, страда, изобличава, подиграва се, иронизира, обижда и внася концептуален/интелектуален/човешки характер в противоречивата ни реалност, често се занимава с болките и конфликтите и ги отразява по свой, уникален художествен начин. След години започваме да се гордеем, че някой е "постигнал", "отстоял", "не се е отказал", защото ни харесва да признаваме свободата на колегите в миналото! Но днес никак не сме склонни да признаем същата тази свобода... Изглежда приемаме нещата едва след като са си отишли и от тази съдба никой не е избягал – само въпрос на времето и на историята е кой как ще бъде съден.

Инсталацията на Рада Букова и Лазар Лютаков "Как живеем" в Националния ни павилион във Венецианското биенале не е "сбиртак" от различни материали, а послание именно за това, как живеем днес – с обезценяването на уникалното, с изкуствените заместители, познати и в нашата реалност, с рециклирането от бедни за богати, с експлоатацията, към която всички без изключения имаме отношение, с глобалността и уеднаквяването, със способността дори за травмите да се говори с поетичен език, да се съпреживява... Защото сме сред жителите на планетата и битовото задоволяване на потребностите ни, непрестанно черпейки от нея, вече не е приемливо. Защото сме хора и индивидуално важното се разпростира все повече. Защото тук настояваме да се говори от наше име, а не от името на отминалата история и нейните представи какво трябва да е изкуството. И не смятаме, че то е само одобреното от миналото, традицията, навика. Съвременното изкуство е културното наследство на бъдещето!

* Заглавието е на Megiapool.

** Ярослава Бубнова е комисар на Българския национален павилион във Венецианското биенале, 2019 и куратор на Българското национално участие във Венецианското биенале, 1999.